Кон Игълдън
Кръвта на боговете (18)

16

Марк Антоний потръпна от студения вятър, който идваше направо от надвисналата над него планина. Наметалото, което беше изглеждало дебело на юг, тук бе като рибарска мрежа, колкото и да го сгъваше и увиваше около себе си. Дъхът му излизаше на пара, а земята беше покрита със скреж. Дори конят му имаше кожени калъфи върху копитата, за да предпазва краката си.

Още по зазоряване беше наредил на хората си да започнат да сглобяват катапултите и скорпионите. Огромните оръжия от дърво и желязо пътуваха на части в обоза. Студът правеше нараняванията неизбежни и лекарите вече се грижеха за двама души с премазани пръсти.

Разбира се, синовете му Антил и Павел се намираха в разгара на работата — тичаха сред легионерите и разнасяха инструменти и гвоздеи, без изобщо да усещат какъвто и да било студ. Марк Антоний се беше изкушавал да каже на Фулвия и Клавдия да ги приберат, преди да са се наранили, но инстинктът му беше заглушен от хилядите други задачи, на които трябваше да обърне внимание. Семейството му се бе придвижвало бързо по крайбрежния път на север и пристигна седмица след него. Жена му беше уморена и раздразнителна и щеше да й се отрази добре, ако синовете й потичат на воля един ден.

Децим Юний не беше стоял безучастно въпреки шока, който несъмнено беше изпитал при вида на четирите легиона, излезли в полята около укрепленията му. Преди три дни Марк Антоний беше обкръжил и обезоръжил две хиляди легионери, принуждавайки останалите войници на Юний да ги изоставят и да се спасяват с бягство. Пленниците се намираха под стража в постоянния лагер Тавринорум и бяха в мизерни условия, макар че им беше по-топло, отколкото на него.

Марк Антоний още не беше сигурен къде точно се намира Децим Юний във веригата укрепления, но някой командир беше изтеглил повечето от останалите му войници в най-голямото от тях — масивна дървена конструкция, намираща се на входа на планинския проход. По-нататък имаше други две твърдини, но те можеха лесно да бъдат пречупени или принудени да се предадат след обсада. Отвъд прохода и главното укрепление се намираше Галия с цялото й богатство и необятните зелени простори. Провинцията изглеждаше едва ли не като блян, докато леденият вятър щипеше кожата му, но Марк Антоний искаше поне един маршрут до Галия да бъде открит и без противници.

Не възнамеряваше да прекосява планината тази година. Децим Юний беше получил доста апетитна награда на север за участието си в убийството. Далеч от суровия климат на планината, районът беше с плодородна земя и произвеждаше основните количества зърно и месо за римските градове. Ако успееше да го завладее, щеше да разполага с богатство и власт над Сената, независимо колко се пенеха срещу него. Само след няколко години, когато синовете му пораснеха, щеше да е възстановил позициите си. Позволи на тази мисъл да приповдигне духа му, макар че вятърът се засилваше и лицето му бе измръзнало дотолкова, че не усещаше нищо. Един от легатите му от Брундизиум стоеше в очакване на разпореждания. Носът и бузите му бяха зачервени от студа.

— Прати хора с искане крепостта да се предаде — каза Марк Антоний. — Така поне ще разберем дали Децим Юний е вътре. Ако не отговорят, изчакайте сигнала ми и после ги направете на трески.

Легатът отдаде чест и забърза към очакващите го екипи на катапултите, доволен, че може да се раздвижи. Марк Антоний обърна коня си и огледа строго чакащите легиони. Бяха готови да се втурнат веднага щом портите бъдат разбити и той не ги винеше. У тях нямаше никакъв намек за нелоялност пред лицето точно на този враг. Марк Антоний си спомни как Цезар навремето го беше предупреждавал никога да не дава заповед, която легионите могат да не изпълнят. В думите му имаше проницателност, но това не му доставяше удоволствие. Знаеше, че ще настъпи момент, когато ще прати хората си срещу врагове, срещу които те няма да искат да се бият, и не можеше да рискува да се обърнат срещу него, както бе станало с Букцион и Либурний. Вятърът стенеше покрай него от планината. Марк Антоний облиза напуканите си устни и се запита как да възстанови дисциплината им и да я превърне в безпрекословно подчинение.

От крепостта не дойде отговор. Той и не беше очаквал отговор. Чакаше, а бледото слънце се движеше зад облаците в небето. Накрая измръзна дотолкова, че не усещаше ръцете и краката си.

— Достатъчно — с тракащи зъби каза той на тръбача. — Дай два къси сигнала.

Рогът отекна и реакцията не закъсня. Камъни полетяха от метателните оръдия, задвижвани от въжета от конски косъм, три пъти по-дебели от човешки крак. Марк Антоний чу как стрелците зареваха ликуващо, когато изпревариха по-големия катапулт, но когато той стреля, бръмченето на въжето му ги накара да млъкнат. Двайсет хиляди души загледаха как огромният камък полита по ниска дъга към вратите на укреплението. При липсата на съпротива отвътре хората му бяха успели да разположат оръжията си удобно. Всички изстрели улучваха целта и ударите се сипеха по централната порта. Разхвърчаха се трески и прах и от ликуващите възгласи Марк Антоний разбра, че укреплението е пробито. Присви очи срещу хапещия вятър; надалеч виждаше много по-добре, отколкото когато четеше. Метателните оръдия бяха заредени отново; обслужващите ги екипи бяха единствените, на които им беше топло в тази равнина. Масивното рамо от дърво и желязо също започна да се опъва стъпка по стъпка назад, подобно на лък. Марк Антоний се сгуши по-плътно в червеното си наметало и задържа гънките със свободната си ръка, за да покрие бедрата си и хълбока на коня. Животното изпръхтя от докосването и той го потупа, за да го успокои.

Долови движение с крайчеца на окото си, докато тежките машини запращаха втория си залп във въздуха. Хората му изкрещяха възбудено, но собственото му удоволствие се превърна в горчива тревога, когато видя един от конниците да галопира с все сили през бялата равнина. Марк Антоний беше разпратил съгледвачи на два пръстена, на по десет и двайсет мили от позицията си. Не беше изненадан, че ездачът е запъхтян след такова препускане.

— Забелязани са легиони, консуле — каза ездачът.

— Знаеш как се докладва! — озъби му се Марк Антоний.

Младият ездач го погледна изненадано, но успя да се овладее.

— Дисцент^[1] Петроний се явява на рапорт, консуле!

— Докладвай — отвърна Марк Антоний и го изгледа свирепо.

— Забелязани са легиони, движещи се на север. Голяма армия с помощни войски и екстраординарии.

Марк Антоний забарабани с пръсти по седлото, обмисляйки възможностите.

— Добре, дисцент Петроний. Върни се на поста си.

Загледа се в отдалечаващия се ездач, а мислите му летяха като скрежа, полепващ по кожата му. Това можеше да е единствено Октавиан. Всички планове на Марк Антоний бяха на път да станат на пух и прах. Не можеше да задържи Севера дори за една зима, ако е изправен срещу равна, ако не и превъзхождаща го сила — и то ако хората му изобщо се съгласят да се бият, след като разберат кой е насреща им.

Ръката му посегна към джоба на гърдите му, където държеше смачканото писмо. Беше го чел много пъти с изумление и ужас. Изруга под нос, когато си даде сметка, че изборите му са се свели до един-единствен. Каквото и да станеше, трябваше да отвори прохода към Галия. Загледа се в изпречилата се на пътя му крепост с очи, ледени като планината.

Вдигна ръка и рязко я спусна. Легионите отдавна очакваха този сигнал и се втурнаха към разбитите порти покрай катапултите, чиито екипи вече си бяха свършили работата.

Когато легионерите се изсипаха в укреплението, звънът на мечове и писъците отекнаха от хълмовете. Марк Антоний погледна наляво, макар да се наложи да присвие очи срещу вятъра. Някъде там един млад римлянин държеше бъдещето му в ръцете си. Обърна се към укреплението и прохода, който се виеше през планината и изчезваше в бялата мъгла горе.

— Марс, закриляй ме.

Всички инстинкти му казваха, че ако побегне, ще бъде унищожен. Гней Помпей беше избягал на края на света, но Цезар въпреки това го беше настигнал. Марк Антоний знаеше, че може да изпрати помощните войски и обоза през прохода и така да им даде възможност да се спасят. Поне жена му и децата му щяха да са в безопасност още известно време.

— Юлий, закриляй ме — прошепна той във вятъра. — Ако можеш да ме видиш сега, стари приятелю, малко помощ ще е добре дошла.

 

 

Октавиан кипеше. Беше заобиколен от хора и не можеше да говори с Агрипа или Меценат, а само да изпълнява заповедите, които му бяха дадени. Хирций го бе поставил на лявото крило в първата от двете линии на четирите легиона. Легатите Силва и Павлиний, най-добрият избор, който можеше да направи, яздеха с него, докато Букцион и Либурний останаха във втората линия. Строят обаче беше такъв, че обезсмисляше численото им превъзходство. Двамата консули бяха избрали онзи римски чук, който се бе провалил така зрелищно срещу Ханибал преди триста години. Октавиан погледна надясно към консулите, които яздеха с пищните си наметала и доспехи в третата линия. Различаваше ги като далечни петна от бяло и червено; ликторите им също бяха на коне, за да не изостават. Формацията освен това беше дълбока и показваше, че двамата нямат доверие на хората под свое командване — нещо, което не можеше да остане незабелязано от опитните легиони. Онези в предните редици усещаха как другарите им дишат във вратовете им през цялото време, с всички последици от това.

Октавиан прибягна до стария трик на съгледвачите и сви ръце на фунии пред очите си, за да се фокусира в далечината. През движещите се кръгове виждаше планината и легионите на Марк Антоний, сновящи като мравки в подножието й. Те също се строяваха, макар и не толкова дълбоко, за да могат да контролират по-широк участък. Октавиан погледна към тръбача си, но не можеше да дава заповеди. Хирций и Панса командваха и го бяха заявили недвусмислено. Официалният чин на Октавиан като префект беше само празна почест, поне за тази битка. Той стисна зъби, докато не го заболяха.

Легионите продължаваха напред и когато слънцето достигна зенита, се озоваха на по-малко от миля от очакващите ги редици. Октавиан различи нещо като останки на укрепление в началото на прохода, превърнато в овъглени греди и отломки от хиляди ръце. Беше изучил картите на Хирций и Панса и знаеше, че проходът води към Южна Галия, където все още беше лято. Когато доближи достатъчно, за да различава отделните фигури, забеляза следа от каруци, виеща се към планината. Отново погледна надясно към Хирций и Панса в блестящите им доспехи. Може би те искаха Марк Антоний да си запази вратичка за бягство, но пък не бяха споделили това свое намерение с подчинените си.

За първи път в живота си Октавиан разбра ужасяващата реалност да се изправиш срещу легиони на открита равнина. Марк Антоний беше имал време да сглоби скорпионите си — оръжия с размерите на каруца, способни да изстрелят желязна стрела, която да прониже половин дузина легионери. Октавиан беше кроил планове, но те стигаха само дотук. Едно-единствено точно запратено копие можеше да сложи край на всичките му надежди.

Температурата се беше понижила от духащия от хълмовете вятър и той потръпна от студ. Навсякъде около него легионерите приготвяха тежките копия, които щяха да нанесат първия удар. Нямаше да изтеглят мечовете си преди първите три мятания, но освобождаването на дървените копия с железните им върхове приближаваше този момент. Темпото се ускори несъзнателно и центурионите трябваше да им извикат да не избързват. Всички напираха напред, а Октавиан не можеше да дава заповеди. Той се наведе напред в седлото; предпочиташе час по-скоро да се хвърли в боя, вместо да понася напрежението, което се трупаше с всяка следваща крачка.

Отляво Меценат изтегли своята спата, по-дълга от обичайния гладиус и по-удобна за сечене от гърба на кон. Римският благородник носеше гладка, излъскана до блясък броня. Когато Агрипа му се беше подиграл за начина, по който отразяваше слънцето, Меценат само се усмихна. Великолепният филигран и украшенията, предпочитани от старшите офицери, позволяваха на противниковия меч да се закачи и да ги пробие по-лесно. Самият Агрипа си беше намерил броня тип лорика, която дрънчеше в такт с коня му. Двамата се придържаха плътно до Октавиан и много добре разбираха ролята си в предстоящото сражение. Знаеха, че Хирций го е осакатил, като го принуди да се подчини на консулския му авторитет. Двамата щяха да го защитават с цената на всичко.

Октавиан затърси Марк Антоний в редиците, но не успя да го открие. По всяка вероятност се намираше в третия ред на своето дясно крило, също като Хирций и Панса. Това означаваше, че Октавиан се намира срещу неговата позиция. Все още не знаеше какво ще направи, ако види Марк Антоний притиснат. В ума му се прескачаха какви ли не планове и стратегии, но прекалено много неща зависеха от действията на другите и най-вече на Марк Антоний. Той трябваше да му се довери.

Октавиан стисна здраво дръжката на собствената си спата, като почерпи увереност от тежестта на меча и леко го размаха, за да раздвижи рамото си. Чувстваше се силен, докато завързваше поводите за високия лък на седлото и вдигаше дългия щит, който досега се удряше в крака му. През последните четиристотин и четирийсет крачки щеше да насочва коня си само с колене.

Вече бяха на не повече от триста крачки, а легионите на Марк Антоний продължаваха да стоят неподвижно. Двете страни вече можеха да различат отличителните символи, вдигнати високо с римските орли. Октавиан се запита как ли ще реагират противниците, когато видят, че срещу тях настъпва Четвърти Железен — същите онези мъже, които бяха познавали добре в Брундизиум. Колко ли от тях щяха да осъзнаят, че са се изправили срещу Цезар? Изправени пред настъпващи легиони, хората на Марк Антоний нямаше да имат друг избор освен да се бият. Ако можеше, Октавиан щеше да спре настъплението, за да го видят, а може би дори да изпрати пратеник с настояване да се предадат.

Погледна надясно да види дали консулите не реагират по някакъв начин, но по редицата не идваха никакви нови заповеди. Прехапа устна и усети как мехурът му се свива. Марк Антоний не искаше хората му да се втурнат към прохода. Беше ги разположил така, че да имат път за отстъпление. Това беше полезна информация и ако Октавиан разполагаше с възможност, щеше да прати хиляда души да заплашат да блокират прохода и да принуди Марк Антоний да реагира. Консулите обаче продължаваха напред, скъсявайки разстоянието с всяка следваща стъпка.

На сто крачки от двете страни засвириха тръби и скорпионите отскочиха назад. Стрелите им летяха твърде бързо, за да бъдат проследени с поглед. Врязаха се в редиците на легионерите и пронизаха десетки. Единственият отговор бе да се напредва бързо, преди екипите да са презаредили оръжията. Октавиан смушка коня си и премина в тръс, за да не изостава от внезапно ускорилото се темпо.

Построените в ромб тежковъоръжени мъже се затичаха, защитавайки старшия си офицер в центъра. Конят го издаваше като първостепенна мишена, но подобно на легатите и трибуните на осемте легиона, той трябваше да е нависоко, за да може да вижда. Легионерите тичаха плавно, като държаха тежките си копия ниско и готови за първото хвърляне по линията, която се простираше на повече от миля.

Когато моментът настъпи, Октавиан едва не се сви от ужас. Хиляди мъже от двете страни изпъшкаха изведнъж, докато запращаха копията във въздуха и незабавно прехвърляха вторите от лявата ръка в дясната. Малцина можеха да се прицелят точно и затова разчитаха предимно на скоростта и силата, за да смажат настъплението на противника още преди то да е започнало. Някои копия падаха върху екипите на скорпионите, като ги пронизваха и приковаваха към земята.

Октавиан вдигна щита си и загледа как въздухът пред него сякаш се изпълни с бръмчащи черни ивици. Желанието да се свие ниско в седлото беше почти неудържимо, но той знаеше, че ако го направи, ще спечели презрението на хората си. Трябваше да остане изправен, да отбива копията и да защитава коня си. Гърдите на животното бяха частично покрити с бронзова броня, но въпреки това то си оставаше уязвимо. Ако битката стигнеше до него, пехотинците можеха с лекота да го пронижат отдолу.

Навсякъде по редиците легионерите вдигнаха щитовете си срещу пороя от дърво и желязо. Съскането премина в удари и дрънчене, от двете страни се чуваха викове от шок и болка.

Октавиан отби едно копие, което летеше към него почти вертикално. То се завъртя и препъна един легионер, който погледна нагоре и изруга. Октавиан не успя да отговори, тъй като трябваше де се хвърли напред, за да отбие второ копие, летящо към врата на коня му. То също отхвърча настрани, след което дойде ред на втория залп.

Дълго време копията сякаш се носеха единствено към него. Октавиан се потеше и ги отбиваше. Едно мина между щита и голия му прасец, прониза мъжа зад него и той рухна на колене. През цялото време продължаваха напред и след хвърлянето на третата вълна двете страни изтеглиха мечовете си и двете армии се сблъскаха, като използваха щитовете като тарани и мушкаха ожесточено с оръжията си.

Първите две редици и от двете страни бяха ветерани. Те защитаваха човека отляво с щитовете си, като в същото време ръгаха срещу всичко, което се изпречваше пред погледа им. Октавиан видя как двама от охраняващите го рухнаха и телата им се затресоха в конвулсии, когато остриетата пронизаха броните им. На тяхно място застанаха други, но Октавиан се озова притиснат във врага. Конят му пръхтеше, мяташе глава и риташе уплашено.

Редиците срещу него бяха уязвими от конници. Не можеха да вдигнат щитовете си, без да се оголят за атака отдолу. Когато се хвърлиха напред да го достигнат, Октавиан незабавно замахна и мечът му сряза по-мекия метал на нечий шлем. Гледката на офицер на кон караше противниковите войници да се хвърлят ожесточено напред. Октавиан, Меценат и Агрипа се превърнаха в мишени за онези отзад, които тепърва щяха да хвърлят копията си.

Когато копията полетяха към него, Октавиан изрева, за да се освободи от страха си. Трябваше да разделя вниманието си между онези, които се опитваха да подсекат краката на коня му, и другите отзад, които още се опитваха да улучат офицер с всичко, което ставаше за мятане. Мъжете в началото на ромба бяха палнали в опит да го защитят и натискът беше твърде силен, за да могат други да заемат местата им. За известно време Октавиан се озова в първата редица. Меценат и Агрипа се справяха добре от двете му страни, като избиваха с бързи удари онези, които приближаваха, и се пазеха с щитовете от връхлитащите ги копия.

Конят на Октавиан изцвили и залитна напред. Октавиан усети как нещо го парна по лицето и извика, когато животното се сгромоляса в сумрака между конете на приятелите му. И двете страни го видяха да пада и неговите хора ревнаха гневно и се втурнаха напред. Отвратен, Октавиан избърса топлата кръв от очите си. Чуваше за момент писъците на коня зад себе си, но те бързо престанаха, когато някой го уби, за да престане да рита.

Докато се изправяше, Меценат и Агрипа застанаха от двете му страни, така че сега главата му беше на нивото на коленете им. Яростната атака беше пробила във вражеските редици дупка, към която вече се втурваха нови свежи войници. Някакъв легионер без шлем и с окървавени зъби се опули, когато видя пред кого се е озовал. За миг Октавиан си помисли, че мъжът вдига меча си, за да се предаде, а не да атакува, но точно тогава Агрипа замахна отгоре, отряза ухото му и го съсече в ключицата. Войникът рухна на колене и Октавиан го срита в гърдите, за да го повали по гръб, след което прекрачи тялото. Между конете виждаше как мъжете се бият и крещят, обхванати едновременно от ужас и ярост.

Избърса кръвта от лицето си и се зачуди къде се е дянал щитът му. Конете от двете му страни образуваха нещо като коридор, през който враговете можеха да идват само един по един. Ръцете му вече бяха като от олово, беше почти оглушал от постоянния трясък от двете страни. Богове, не можеше да види Марк Антоний! Мъжете отзад все още ревяха и натискаха, така че той беше избутан напред и двамата конници изругаха. Чу резкия вик на Меценат, но не можеше да определи дали е от ярост, или от болка. Светлината изведнъж бе станала ослепително ярка и Октавиан откри, че е плувнал в пот. Уплаши се, че ще припадне, сърцето му биеше толкова силно, че му се зави свят. Препъна се в някакво тяло и залитна към коня на Агрипа, усети горещината от кожата на животното. Мъжете зад него нямаше да спрат, ако паднеше. Не обичаха да прекрачват падналите, тъй като мнозина от тях можеха да нанасят удари с последния си дъх. Всяка редица вероятно щеше да забие меч в тялото му, докато не се превърнеше в окървавен парцал, изгубен някъде на бойното поле.

— Агрипа! Издърпай ме, дръвник такъв. Трябва да виждам! — извика той.

Приятелят му го чу и му протегна ръката, към която беше привързан щитът му. Октавиан скочи върху коня зад него, като се мъчеше да скрие облекчението си. Беше на крачка от паниката, докато бе на земята, но ето че сега сърцето му се поуспокои, а и светлината отслабна достатъчно, за да може да различи силите, срещу които е изправен.

Слънцето се беше преместило. Някак си моментите долу до пръхтящите и блъскащи се коне и мъже се бяха оказали по-дълги, отколкото му се бе сторило. Тръсна глава, за да я проясни. Частите срещу него бяха изтънели до не повече от четири редици, а основната сила се сражаваше на десния фланг. Още от пръв поглед Октавиан остана с чувството, че войниците отпред само задържат позициите си; бяха забили щитовете си в земята, плътно един до друг, образувайки непрекъсната стена.

— Забави настъплението! По-бавно! — нареди Октавиан.

Богове, Хирций едва ли би възразил, че заповядва промяна на темпото. Заповедта беше повторена от центурионите и помощниците им, така че натискът отзад намаля. Въпреки това първите две редици се срещнаха и започнаха да се ръгат и блъскат с проклятия, забиваха собствените си щитове в калта и се биеха с врага.

Октавиан зърна Марк Антоний — крещеше и сочеше, за да прати нови части и да подсили редиците. Октавиан знаеше, че трябва да удържи десния фланг. Заповедта да прати две или три кохорти на помощ на консулите се оформи в главата му, но той не я даде. Мина момент, после още един и настъплението му се забави и накрая спря. Плътно подредените щитове отпред бяха сериозно препятствие, но Октавиан знаеше, че може да ги удари отстрани. Разполагаше с цели легиони, които да заобиколят и обкръжат войниците на Марк Антоний. Въпреки това устата му си остана затворена.

Меценат го погледна, отклонявайки за момент вниманието си от копията и внезапните удари. Марк Антоний рискуваше всичко, за да атакува дясното крило на осемте легиона. Това беше безумен риск, който означаваше, че цялата му войска може да се обърне на другата страна и да бъде обкръжена. Унищожението му зависеше от две-три заповеди, но Октавиан само гледаше и чакаше.

— Цезар? — извика Меценат. — Можем да ги ударим във фланг!

Октавиан стисна зъби, после отсече:

— Прати човек до Хирций за нови заповеди.

Меценат го зяпна за миг, но бързо се окопити, изсвири на един вестоносец и се наведе в седлото, за да му даде нареждането. Човекът се втурна между редиците.

Октавиан надникна над рамото на Агрипа, за да огледа обстановката. Равнината беше открита отляво и дори без заповеди неговият легион вече беше започнал да подминава биещите се, избутван от натиска отзад. Октавиан кимна и взе решение. Не можеше да позволи на Марк Антоний да излезе победител.

— Седми Победоносен! Седми Победоносен! — изрева той. — Кохорти от първа до четвърта да заобиколят отляво! Живо! Обкръжете ги!

Мъжете, които досега се бяха чудили защо военачалникът им мълчи, нададоха ликуващи викове. Наблъсканите им редици се отпуснаха, когато две хиляди души поеха наляво и излязоха от основната преса, за да се разгърнат и да заобиколят ожесточената блъсканица отпред.

Ефектът се почувства веднага щом хората на Октавиан се затичаха към оголения фланг на войниците, които продължаваха да натискат напред. Октавиан усети как блокът пред него трепна, след като кохортите му започнаха да избиват вражеските легионери отзад и да ги притискат към собствените им предни редици, които вече не можеха да удържат стената от щитове. Изсумтя доволно, когато хората му отново поеха напред и ускориха крачка.

Едва не уби вестоносеца, който го докосна по крака — мечът му полетя надолу и спря в последния момент. Октавиан наруга клетия войник за глупостта му.

— Какви са заповедите?

— Консул Хирций е убит, префекте. Консул Панса е тежко ранен и изнесен в тила. Командването е твое.

От цялата врява на хилядите мъже наоколо Октавиан си помисли, че не е чул добре.

— Какво?

Вестоносецът повтори думите си, като този път викаше. Мнозина войници наоколо го чуха и се обърнаха.

Октавиан рязко вдигна глава. Можеше да сложи край на всичко. Разполагаше с хора и позиция да обкръжи и унищожи легионите на Марк Антоний. За момент се замисли дали да не го направи, но онзи човек се бе отнесъл честно с него. Марк Антоний му се беше доверил и не беше враг.

— Свирете отбой! — изрева Октавиан на най-близките тръбачи. Те вдигнаха тръбите си и дългият монотонен сигнал отекна по редиците. Октавиан зачака и кимна, когато сигналът беше повторен от другата страна.

Двете армии се разделиха, макар че между тях имаше умиращи войници. Стотици гласове зареваха заповеди в легионите на Марк Антоний и те също отстъпиха, задъхани и отчаяни, неспособни да повярват, че не са пометени.

— Слез от коня, Агрипа. Трябва да ме видят — каза Октавиан.

Приятелят му прехвърли крак през главата на коня и скочи леко на земята.

— Изравни редиците! Оправи строя! — заповяда Октавиан и гласът му отекна над хората му. Неговите хора. Без Хирций и Панса той бе единственият командващ и очуканите сили на Марк Антоний изглеждаха незначителни в сравнение с неговите. Загледа как осемте легиона отстъпиха, отдалечавайки се на сто крачки от противника. Междувременно четиримата легати препуснаха към него, лицата им бяха зачервени и гневни.

Октавиан със задоволство забеляза, че никой от неговите генерали не е и помислил да оспорва заповедта му. Обърна се към тях и най-близкият заговори:

— Цезар, врагът е в смут. Държим ги в ръцете си!

Октавиан го изгледа хладно и видя едва сдържаната му ярост.

— Това са римски легиони, легате — каза той. — Заповедта ми е да се строите в карета в плътна формация. Ще им бъде позволено да се изтеглят. Повторете нареждането.

Легатът го зяпна, но накрая сведе глава.

— Карета. Плътна формация. Ще им бъде позволено да се изтеглят, префекте.

— Много добре. А сега се върнете при легионите си и очаквайте допълнителни заповеди.

Четиримата легати не бяха свикнали да бъдат отпращани по такъв начин, но думите на Октавиан бяха недвусмислени. Не им оставаше нищо друго освен да отдадат сковано чест и да се върнат на местата си.

Октавиан се обърна и загледа как легионите на Марк Антоний се оттеглят към разрушената крепост и прохода към Галия. Видя как самият Антоний язди сред редиците и спира, за да погледне към Октавиан, който още беше яхнал коня на Агрипа. За един дълъг момент двамата се наблюдаваха мълчаливо, след което Марк Антоний обърна коня си и продължи напред.

 

 

На Марк Антоний вече не му беше студено. Изминалият час беше един от най-лошите в живота му и той още не можеше да повярва, че му е позволено да напусне бойното поле. Легионите му бяха в шок, неспособни да разберат на какво са станали свидетели. Знаеха, че са изгубили сражението. Просто нямаше смисъл по-силният противник да стои и да ги гледа как отстъпват. Вече знаеха, че са се изправили срещу Цезар, и приказката между хората бе, че той е показал милост към тях.

Марк Антоний дръпна поводите на коня си и се загледа назад към осемте легиона, които все още изглеждаха почти непокътнати. Не можеше да види мъртвите. Легионите не бяха напреднали повече от половин миля след първия порой копия и стрели и телата бяха скрити от редиците. Марк Антоний затърси Октавиан сред конниците. Имаше един, който вероятно бе той, но не можеше да каже със сигурност. Пергаментът изпука под бронята му и Марк Антоний едва не го извади да го прочете отново, макар че го беше правил поне сто пъти досега. Съобщението бе съвсем просто, донесено му от един екстраординарий преди три дни.

Ако се срещнем в сражение, консулите ще бъдат отдясно. Ако те паднат, битката ще приключи, давам честната си дума. Задръж вестителя.

Писмото бе подпечатано с печат, който Марк Антоний познаваше много добре. Не искаше да рискува живота на хората си. Възнамеряваше да игнорира посланието, докато не видя размерите на изправилата се срещу него армия. През цялата атака сърцето сякаш се беше качило в гърлото му, докато пращаше верни хора на сигурна смърт срещу дясното крило, без да мисли за отбрана или за втори план. А ето че се беше получило. Ветераните му бяха прегазили легионери, ликтори и гвардейци, като разбиха първите два реда, насочени в една-единствена точка. Само при тази атака Марк Антоний беше изгубил стотици. Маневрата беше самоубийствена и той така и не можеше да се отърси от чувството, че Октавиан го е прилъгал, за да го унищожи. Но когато консулите паднаха, битката изведнъж спря.

Хората му се построиха в карета и продължиха към разрушената крепост и прохода, водещ към Галия и свободата. Марк Антоний внезапно се усмихна. Помисли си, че отново е единственият консул на Рим и ще минат седмици преди Сенатът да чуе за обрата. Беше хвърлил монетата, дадена му от Октавиан, но тя бе паднала на правилната страна.

Легионите вече започваха да навлизат в прохода. Марк Антоний извика най-близкия екстраординарий.

— Петроний, нали така?

— Да, консуле — отвърна младият мъж.

— Върни се и намери… Цезар — каза Марк Антоний. — Предай му, че съм му длъжник.