Кон Игълдън
Кръвта на боговете (15)

13

По Апиевия път се бяха появили цели селища, обслужващи пътуващите. По цялата му дължина можеше да се купи всичко — от стъкло, бижута и платове до топла храна и дори коне.

Легионите от Брундизиум минаваха покрай всички обичайни места за спиране, подкарвани с възможно най-високо темпо от странната настойчивост, обсебила Марк Антоний. При крайна необходимост войниците можеха да изминат по трийсет мили на ден на добър път, макар че консулът започна да губи хора от навяхвания и изтощение. Поне онези с очевидно разранени крака и подути колене и глезени не бяха наказвани. Един-двама щастливци от центурията им оставаха да наглеждат групи от по десет-дванайсет в най-близката крайпътна странноприемница. Рим беше съвсем близо и щяха да настигнат бързо частите си — в противен случай можеха да изгубят ивици кожа по гърбовете си.

Марк Антоний даде заповедта за спиране едва когато се увери, че се намират на един ден път от града. Благодарение на хранените с овес коне той и легатите бяха сравнително свежи в сравнение с придвижващите се пеша мъже, но въпреки всичко цялото тяло го болеше.

По залез-слънце той влезе в двора на една странноприемница, която изглеждаше така, сякаш е била издигната още докато са полагали камъните на пътя. Млади прислужници, може би децата на собственика, изтичаха да се погрижат за коня му и бързо прибраха хвърлените им монети. Марк Антоний влезе през ниския вход и се огледа за масата, на която бяха легатите.

Те стояха прави и го гледаха внимателно, докато приближаваше. Рим беше съвсем близо и Марк Антоний знаеше, че трябва да им каже защо е наложил такова убийствено темпо. Така войниците щяха да разполагат само със сутринта, за да чуят и осъзнаят новината. И с малко късмет щяха да са на форума, преди да имат време да се замислят дали да не се разбунтуват срещу новите заповеди.

— Къде е Либурний? — попита Марк Антоний. — Той би трябвало да е дошъл пръв тук.

Легатите не отговориха. Заспоглеждаха се и поглеждаха и момичето, което поставяше кани с рибен сос на масата.

— Е? — остро попита Марк Антоний.

— Четвърти Железен не спря — каза легат Букцион. — Аз… помислихме, че ти си наредил така.

— Как така не е спрял? Не съм давал такава заповед. Прати ездач с нареждане да се връщат.

— Слушам — отвърна Букцион и излезе да предаде заповедта на някой войник.

Марк Антоний седна и даде знак на останалите да се настаняват. Сипа си пикантен рибен сос в чинията, подуши го със задоволство и си отчупи хляб, за да топне. Докато лапваше първия залък, си даде сметка, че сътрапезниците му са сковани и се чувстват неудобно в негово присъствие.

Букцион се върна и също седна. Марк Антоний го погледна. Букцион беше направо старец в сравнение с другите легати: дълбоки бръчки браздяха страните и челото му. Кафявите му очи бяха изпълнени с необяснима тревога.

— Изпратих вестоносец — каза той.

— Нали щяхме да обсъдим… трудностите, които имаме, Букцион — обади се един от другите легати.

Букцион го изгледа кръвнишки, но понеже Марк Антоний го гледаше, кимна и каза:

— До мен достигнаха някои… слухове, консуле. Имам в легиона си доверени хора, които знаят, че няма да ги държа отговорни, ако съобщават какво се говори сред войниците.

Марк Антоний се намръщи.

— Войниците са положили клетва, легате. Да ги шпионираш след това означава да подрониш тяхната чест, както и своята. Настоявам незабавно да прекратиш това.

Букцион кимна.

— Прав си, консуле. Научих обаче нещо достатъчно сериозно, за да го съобщя и на теб, независимо какъв е източникът.

Марк Антоний го гледаше и дъвчеше бавно.

— Продължавай. Аз ще преценя дали е сериозно.

— Войниците са чули за новия Цезар, консуле. И то не само моите хора. Легат Либурний ми каза същото вчера. Можеш ли да го потвърдиш?

Марк Антоний се вцепени. Трябваше да се сети, че легионерите би трябвало вече да са научили новината. Вървяха заедно по цял ден и всеки слух се разпространяваше като обрив. Изруга наум. Трябваше да изгори заповедта на Сената, но вече бе твърде късно за това. Скръсти ръце на гърдите си и се опита да скрие обхваналото го раздразнение.

— Както и да се нарича Октавиан — заяви той, — ще се разправя с него, когато вляза в града. Ако това е всичко, което си чул…

— Иска ми се да беше, консуле. — Букцион пое дълбоко дъх и събра кураж за реакцията, която щеше да последва. — Войниците казват, че няма да се бият срещу Цезар.

На масата се възцари тишина.

— Това означава бунт, легате — каза Марк Антоний. — Да не би да ми казваш, че хората ти още не са си научили урока?

— Аз… съжалявам, консуле. Реших, че това е нещо, което трябва да знаеш.

— И правилно си решил, макар че започвам да се съмнявам в умението ти да командваш, щом реагираш по този начин. Вътрешните въпроси на легиона трябва да си остават вътрешни, Букцион! На твое място изобщо не бих се замислил да накажа с бичуване неколцина утре сутринта. Командващият не трябва да научава всичко, което става, знаеш го много добре! Защо ме занимаваш с разни слухове?

— Консуле, аз… мога да се справя с неколцина глупаци, които подбуждат останалите, но доколкото разбрах, половината от хората заявяват, че няма да се сражават срещу Цезар. Не и в Рим.

Марк Антоний изчака прислугата да поднесе печените пилета и да излезе и продължи:

— Всички вие сте старши офицери. Чуйте какво ще ви кажа. Рим дава на войниците ви всичко — заплата, положение, чувство за братска солидарност. Но хората ви ще се подчинят на дисциплината, защото са римляни.

Махна безсилно с ръка, мъчеше се да намери подходящите думи, с които да обясни мисълта си ясно на сътрапезниците си, които го гледаха озадачено. Преди да успее да продължи, един от тях — легат Сатурний — се окашля и Марк Антоний разтърка раздразнено врата си. Досега Сатурний не беше успял да го впечатли с нищо, освен че нямаше и капка срам, когато се домогваше до благоволението му.

— Да? — каза Марк Антоний.

— Ами… — почна Сатурний и се наведе над масата. — Войниците много често са с нечист произход, консуле. Мисля, че проблемът е в това. Как можем да очакваме синовете на проститутки и търговци да разберат идеалите ни? Те се поддават на всяка нова мода, на всеки безумен оратор в републиката. Преди няколко години се наложи да заповядам да удушат един агитатор, защото преписваше речите на някакъв гръцки политик. Малцината грамотни четяха тайно опасните му идеи на останалите. Само един човек едва не разби с покварата си цял легион!

И Сатурний погледна Марк Антоний с очакване да бъде похвален, но консулът го гледаше студено. Без изобщо да се усети, Сатурний изтри мазнината от устата си и продължи:

— Простите войници са като непослушни деца и трябва да бъдат възпитавани по същия начин. — Започна да си дава сметка, че останалите не споделят мнението му, и се поколеба. — Те разбират само от това, както каза и самият консул.

Всички мълчаха. Сатурний ги огледа объркано, изчерви се и попита:

— Не съм ли прав?

— Не подобава да говориш такива неща, нито да ми приписваш думи, които не съм казал — отвърна Марк Антоний. — Не знам къде си служил, Сатурний, но аз съм виждал тези синове на проститутки и търговци да рискуват живота си, за да ме спасят от неминуема смърт. Казах, че те са римляни. И последният от тях струва нещо.

Сатурний се изчерви още повече и измънка:

— След екзекуциите в Брундизиум си помислих, че споделяш същите възгледи. Извинявам се, ако не е така.

Марк Антоний го изгледа намръщено.

— В Брундизиум те разбираха, че наказанието трябва да се наложи. Да не мислиш, че ми достави удоволствие да заповядам да убият сто престъпници? Бях в правото си да наредя децимация на всеки легион — а това означаваше да отнема живота на три хиляди души, Сатурний. Това, което направих, беше демонстрация на сила и дадох да се разбере, че няма да се уплаша от гнева им. Онези с достатъчно ум разбраха, че съм спасил повече, отколкото съм убил. И което е по-важно, сплотих останалите. Върнах им достойнството и честа им.

Извърна се от Сатурний, давайки да се разбере, че разговорът е приключил, и заговори отново на Букцион:

— Октавиан е приел име, което е скъпо на хората ни. Това изобщо не е изненадващо, още повече че самият Юлий Цезар създаде повечето от легионите, представени на тази маса. Разбира се, че ще кажат, че няма да се бият срещу осиновения му син! Бих се изненадал, ако не го бяха направили.

Замълча за момент. Даваше си сметка, че трябва да задържи присъстващите на своя страна.

— Властта ни си има граници и не можем да караме войниците да правят всичко, което заповядаме. Легионите могат да бъдат принуждавани само донякъде, а нататък трябва да бъдат водени. Виждал съм го. Виждал съм как самият Цезар говореше на разбунтували се легиони, като рискуваше собствения си живот. — Погледна презрително Сатурний. — Ако се отнасяте с тях като с деца или кучета, те рано или късно ще се обърнат срещу вас. Дисциплината е в основата на всичко, но те не са гърци или изрисувани гали. Те са римски мъже, които разбират нещо за републиката, макар че невинаги могат да го изразят с думи. Е, вие трябва да им дадете тези думи — ти, Букцион, ти, Сатурний. Трябва да им напомните, че Цезар може и да го няма, но че републиката все още може да бъде възстановена. Няма да позволя някакво си русокосо момченце да претендира за авторитета на моя приятел, независимо какво пише в старото завещание за осиновяването му. Няма нов Цезар. Това им кажете.

Букцион се беше умислил. Ако не друго, той разбираше положението. Някои от старшите му офицери се бяха осмелили да говорят с него, а консулът като че ли не си даваше сметка колко сериозна е ситуацията. Марк Антоний обаче го гледаше настоятелно и на него не му оставаше друго, освен да кимне и да нападне мълчаливо храната си.

Смениха се две блюда, преди някой да каже още нещо освен кратки коментари за кухнята. Марк Антоний мислеше за Сената и какво ще поискат от него, когато се върне. Надяваше се Октавиан да се предаде и да не го принуждава да подлага хората си на още изпитания. Не можеше да пренебрегне предупрежденията на легатите, макар да беше ядосан на Букцион, че е оплескал нещата. Ако „Цезар“ бъдеше заловен бързо, това щеше да сложи край на приказките, които бе научил легатът.

Когато вечерята приключи, вече беше станало късно. Марк Антоний беше много уморен и си мечтаеше за стая с огнище. Докато ставаше от масата, незабавно последван от легатите, отвън се чу чаткане на копита. Пратеникът на Букцион влезе в таверната и тръгна право към консула.

— Докладвай — каза Марк Антоний. — Спряха ли? Започвам да си мисля, че избързах с издигането на Либурний.

— Не спряха, консуле — нервно отвърна пратеникът. — Препуснах до предните редици и се опитах да стигна до легата, но трима от офицерите му изтеглиха мечове веднага щом ме видяха. И казаха да ти кажа…

Спря, когато осъзна, че ще трябва да повтори оскърблението пред легатите. Марк Антоний разбра опасенията му и вдигна ръка.

— Кажи ми смисъла.

— Няма да се върнат, консуле. Смятат да се бият на страната на Цезар.

Марк Антоний изруга и погледна Букцион, който стоеше като попарен — много добре осъзнаваше, че гневът на консула ще се стовари върху него.

— Връщайте се при легионите си. Щом Либурний може да продължи през нощта, значи можем и ние. Ще го настигна, кълна се!

Смаза напиращата прозявка. Проклинаше и себе си, и хората си. Щом легионите вече бяха размирни, нощното мърморене срещу консула никак нямаше да подобри положението. Докато нареждаше да оседлаят конете, реши, че Октавиан трябва да бъде убит. Младежът си беше избрал име, което го правеше твърде опасен, за да остане жив.

 

 

Отвън театърът на Помпей беше внушителен, точно както бе възнамерявал отдавна мъртвият му създател. Макар Гай Помпей да беше умрял в Египет преди години, името му се беше запазило във великолепието на сградата, която се издигаше там, където някога се ширеше зеленото Марсово поле. Дори Цезар не би могъл да плати за изцяло мраморни блокове, но стените бяха покрити с млечнобял камък със светли жилки, който проблясваше на слънцето. Около основната сграда имаше паваж от варовикови плочи, свършващ при високите колони, които поддържаха изсечения от бял мрамор портик.

Сенаторите бяха излезли навън да посрещнат Октавиан. Всички до един бяха облечени в бели тоги, обточени с пурпурна ивица, и представляваха впечатляваща гледка, докато стояха на група и го очакваха. Бяха отхвърлили всичките му искания и самоувереността им беше нараснала.

Октавиан беше избрал да носи броня с ясното съзнание, че така ще изглежда в контраст с цивилната власт. Спусна се по Капитолий с три центурии, едната съставена изцяло от центуриони. Те представяха претенциите му за властта в града и ако сенаторите бяха в бели дрехи, неговите хора поне блестяха.

Когато копитата на коня му зачаткаха по камъка, Октавиан огледа тълпата сенатори. Видя Бибил и Светоний един до друг, както винаги. И двамата познаваха Цезар, особено Светоний. Личеше, че изминалите години не са били милостиви към тях, но жестокостта им бе като изписана по увисналата им плът. Октавиан неволно сравни себе си с тези старци и изправи гръб. Поведе центуриите право към тях, без да е нужно да дава нови заповеди. Хората му се подредиха в съвършени редици срещу сенаторите. Възцари се пълна тишина, нарушавана единствено от крясъците на птиците високо в небето. Нито един от сенаторите нямаше да заговори пръв. Октавиан бе сигурен в това. Двамата с Меценат бяха обсъдили протокола и той се усмихна на стоящите пред него сановници.

— Извиках ви тук, за да обявя, че ще платя лично завещаното от Цезар, като започна с тристате сестерции за всеки гражданин на Рим. — Изпита задоволство от гневното им мърморене заради избора му на думи. — Предполагам, че ще се откажете от вашите части. В края на краищата сенаторите също са граждани на Рим, нали? Но ако желаете, ще ви изпратя сумите по домовете ви в града.

Надяваше се да доловят скритата заплаха, преди да продължи с основното си искане. Че знае къде живеят. Повечето със сигурност разбраха намека.

Бибил пристъпи напред. Масивното му туловище беше добре скрито от гънките на тогата му. С дясната си ръка придържаше дрехата си, месестите му пръсти вече лъщяха от пот.

— Ще го кажа отново. Няма да се пазарим, нито да преговаряме, докато на свещения форум има легиони, Октавиане. Ако нямаш да добавиш нищо ново, съветвам те да се върнеш в града и да чакаш полагащото ти се правосъдие.

Октавиан потисна внезапно надигналия се гняв. Приказките точно на този за правосъдие целяха да го вбесят, така че се овладя.

— Отказахте всички мои искания, сенатори — проехтя гласът му. — Защото бяхте сигурни, че няма да извадя меч срещу представителите на родния си град. Онова, което исках от вас, бе справедливо, но вие продължавахте да защитавате убийци. Това ще приключи. Виждам сред вас сенатор Светоний. Днес ще го отведа, за да бъде съден на форума. Дръпнете се и го оставете да дойде сам при мен. С търпението си показах своето уважение към закона, макар зад мен да стоят легиони. Можете да сте сигурни, че той ще получи от ръката ми единствено правосъдие. Но ще го получи.

Както беше наредил предишната вечер, десетима от най-доверените му центуриони излязоха от редиците и тръгнаха към Светоний преди сенаторите да имат време да реагират. Щом направиха няколко крачки, Бибил изкрещя:

— Ние сме недосегаеми! Не можете да докосвате член на височайшия Сенат. Боговете ще прокълнат всеки, който се противопостави на волята им.

След тези думи сенаторите зашумяха гневно и пристъпиха напред, вдигнали ръце срещу бронираните войници. Бяха многобройни и препречиха пътя на центурионите до Светоний, който се сви уплашено, заобиколен от четиристотинте си колеги.

Един от центурионите погледна неуверено към Октавиан, докато останалите продължиха напред. Сенаторите не бяха посмели да извадят камите си, но се скупчваха на групи, които не можеха да бъдат разделени без насилие. Октавиан кипеше — знаеше, че е достатъчна само една негова дума и от сенаторите щяха да останат само кървави парцали. Меценат беше сигурен, че ще откажат, но Октавиан не беше очаквал да види проява на кураж от тези хора, още по-малко да издържат на ужаса да се изправят срещу калени легионери.

— Отстъпете, центуриони — нареди той, бесен на всички тях, както и на самия себе си.

Легионерите отстъпиха. На Октавиан не му оставаше друго освен да гледа кръвнишки зачервените сенатори. Ръката му трепна към дръжката на меча. Честта го държеше като окови, но едва понасяше злобното ликуване, изписано на лицата на Бибил и Светоний.

Отново настъпи тишина, нарушавана единствено от тежкото дишане на присъстващите. Един центурион се обърна към Октавиан и видя някакво движение по склона на Капитолий. Ездач препускаше в галоп към Марсово поле. Октавиан се обърна да види какво е привлякло вниманието на войника и сърцето му се сви. Дни наред очакваха с ужас вестта и имаше само едно нещо, което можеше да накара пратеника да препуска така тази сутрин. Сенаторите още го чакаха да заговори и когато той го направи, гласът му бе тих и студен.

— Тъй като нося името на Цезар, няма да пролея още кръв по тези камъни. Търпението ми обаче си има граници. Казвам ви съвсем сериозно — не разчитайте отново на него.

Думите му не бяха достатъчни да изтрият подигравателната усмивка на Бибил, но Октавиан знаеше, че времето му е изтекло. Задавен от яд, той обърна коня си и го подкара към ездача. Центурионите се строиха и тръгнаха след него, като оставиха сенаторите зад гърба си.

Щом се срещнаха, младият екстраординарий отдаде чест. Октавиан му отговори и погледна към Рим. Не знаеше дали ще го види отново.

— Забелязани са легиони, Цезар. По Апиевия път — докладва войникът.

Октавиан кимна и отвърна:

— Върни се и кажи на легат Силва да изведе хората си възможно най-бързо. Приключих тук. Ще ги чакам на Марсово поле.

Скоро първите редици се появиха на хребета на Капитолий. Легионите излизаха от града без възгласите и ликуването, известило пристигането им. Маршируваха мрачно — знаеха, че Марк Антоний приближава Рим с три пъти повече хора.

Меценат и Агрипа стигнаха първи до Октавиан. Меценат кимна към сенаторите, които още стояха пред театъра и гледаха, и макар че бе предвидил какъв ще е отговорът, попита:

— Отказаха ли?

Октавиан кимна и каза:

— Трябваше да ги избия.

— Ти си по-добър човек от мен. Ще се запомни, че не си го направил, макар че си разполагал с тази възможност. Поне няма да могат да те обвинят, че си безчинствал. Това пак е нещо.

Октавиан погледна покрай него към блестящите редици, маршируващи от Рим. Ако всичко друго се провалеше, беше се разбрал с легатите да продължат на север по Касиевия път.

— Наистина ли е нещо? — попита горчиво.

— Може би не — отвърна Меценат и се ухили. Агрипа изсумтя, макар че и двамата останаха доволни, когато видяха, че Октавиан също се усмихва. — Но би могло. Все още разполагаш с два легиона и ще сме далеч в Арециум. Имам малка къща там и мястото е достатъчно приятно.

— Значи препоръча да прекараме зимата в Арециум, защото имаш дом там? — невярващо попита Агрипа.

Меценат прочисти гърлото си и извърна поглед.

— Не… съвсем. Все пак не е огромен като имението ми в Мантуа, нали разбираш. Но Арециум е тихо градче, далеч от основните пътища.

Октавиан поклати глава. Неусмиримият нрав на приятеля му повдигаше духа му. Беше рискувал и загубил, но Меценат като че ли изобщо не се смущаваше от това. Октавиан се ухили и настроението му се пооправи.

— Е, да тръгваме тогава — рече той. — Сенаторите гледат. Да се оттеглим с поне малко достойнство.

Смуши коня си с пети. Отчаянието и гневът му вече се разпръскваха като мъгла от ветрец.