Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Цезар (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Blood of Gods, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
SilverkaTa (2019)
Корекция и форматиране
sqnka (2019)

Издание:

Автор: Кон Игълдън

Заглавие: Кръвта на боговете

Преводач: Венцислав Божилов

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Излязла от печат: 18.03.2013

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-382-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8559

История

  1. — Добавяне

29

Меценат потъна до коляно в тинята и изруга. Всяка крачка в блатото беше изпитание. Напрягаше всички сили да освободи краката си и коленете го боляха от неестествените движения. Обърна се към Агрипа, подхлъзна се на някакъв потопен дънер, падна в студената тиня и изруга.

Онзи, когото носеха, падна с него. Октавиан. Целият в кал.

— Ставай, Меценате — озъби се Агрипа. — Трябва да влезем още по-навътре.

Чуваха рева на битката зад тях, както и гласовете на хората на Марк Антоний някъде отляво. Блатото беше достатъчно голямо, за да ги скрие, така че се бяха озовали в един притихнал свят. Незнайни хлъзгави неща бързаха да избягат от тях и те виждаха вълнички в неподвижната вода, докато вървяха приведени и мъкнеха своя изпаднал в безсъзнание приятел навътре и все по-навътре, като през цялото време очакваха вик, че са забелязани.

Треската на Октавиан беше ужасна. Понякога приятелят им промърморваше нещо, веднъж почти се събуди, но после тялото му отново се отпусна.

— Мисля, че се отдалечихме достатъчно — каза Меценат. — В името на Марс, какво ще правим? Не можем да останем тук.

Наместиха Октавиан върху малка могилка сред тръстиките, с лице към залязващото слънце и потопени във водата крака.

Поне нямаше опасност да се удави. Агрипа побутна друга по-плътна могилка и реши да рискува и да седне. Отпусна се внимателно и изстена, когато водата стигна почти до кръста му. Меценат също си намери подобно местенце.

— Ако имаше по-добра идея, да я беше споделил — озъби му се Агрипа. Погледът му долови някакво лъкатушещо движение и той рязко дръпна крак, когато нещо се плъзна през водата. — Змия! На това място дори драскотина ще ти докара треска, та какво остава да те ухапе змия!

— Ти си по идеите — каза Меценат. — Така че ако имаш някакви, сега е моментът да ги изложиш.

— Един от двама ни трябва да иде да види как се развиват нещата — каза Агрипа. — Ако легионите са изклани, най-добре е да останем тук за няколко дни, след което да се опитаме да стигнем до брега.

— Пеша? И да влачим Октавиан? Ще имаме повече шансове, ако се предадем още сега. Богове, Брут изкара късмет днес. Не мисля, че той е наредил атаката. Не чух никакви тръби, когато започна. А ти?

Агрипа поклати глава. Заедно с осемте легиона той и Меценат с ужас бяха видели как войниците се изсипват надолу без предупреждение. Двамата се спогледаха, взеха моментално решение, втурнаха се към палатката, където Октавиан лежеше в безсъзнание, и го отнесоха, докато легионите на Брут продължаваха безумната си атака надолу по склона. За известно време намериха убежище сред останалите сили на Марк Антоний, но тези легиони също започнаха да отстъпват и Агрипа реши да влязат в блатото. Все още не знаеше дали е взел правилното решение.

Октавиан изведнъж трепна и започна да се плъзга в черната вода. Меценат го улови под мишниците и го издърпа обратно върху пречупените тръстики. Приятелят му отвори за момент очи и каза нещо, което Меценат не разбра, след което отново изпадна в несвяст.

— Гори — каза Меценат.

Водата беше ледена, недокосната от слънцето в сумрачния свят на сенки и тръстики. Меценат се запита дали Октавиан усета как студът се просмуква в него и дали той няма да прогони треската, която го измъчваше.

— Защо не се буди? Предишния път не беше така — каза Агрипа.

— Предишния път нямаше треска. Мисля, че през последния месец напрежението му дойде в повече. На няколко пъти трябваше да го карам да яде насила, а и по принцип си е кожа и кости. — Нещо избръмча покрай ухото на Меценат и той се плесна, обхванат от внезапна ярост. — Богове, ако някога ми се случи да се окажа на един меч разстояние от Брут или Касий, няма да пропусна възможността, кълна се.

Слънцето залязваше и блатото започваше да потъва в мрак, който сякаш се надигаше отдолу като мъгла. Измъчваха ги жилещи насекоми, които кацаха по голите им ръце и крака. Двамата се опитаха да се настанят колкото се може по-удобно. И дума не можеше да става за сън на подобно място, особено когато имаше опасност Октавиан всеки момент да се плъзне във водата и да се удави. Очертаваше се дълга, много дълга нощ.

 

 

Касий се изплю в чашата, но в гърлото му се надигна още жълта жлъч. Беше гъста като супа и увисваше на дълга нишка от устата му, докато кашляше. Той избърса устните си с кърпа, раздразнен, че тялото му е решило да го предаде точно сега. Стомахът му се бунтуваше и болеше и той знаеше, че причината за това не е страхът.

Войниците на Марк Антоний бяха пробили палисадата му, сякаш тя изобщо не представляваше препятствие. Прехвърлиха се през стените на Филипи и избиха стотици от хората му, като ги отблъснаха назад, а след първите нападатели идваха още и още.

За да спаси живота си, той се беше изтеглил в северния край на градчето, където бе командният му пост, но така изгуби контакт с офицерите си. Нямаше представа къде са легионите му и дали все още следват заповедта му да защитават градчето откъм блатото. Беше изпратил петнайсет хиляди души на изток да пазят главния път, макар че сега си мислеше, че това е било грешка. Така само беше успял да отслаби редиците на защитниците там, където имаше най-много нужда от тях.

Подаде чашата на слугата си Пиндар, който дискретно я отнесе. Единственият друг с него беше легатът Тициний, който явно се чувстваше неудобно далеч от легиона си.

— Трябва да видя какво става, Тициний — каза Касий. — Има ли начин да се качим на покрива?

— Има. Отзад. Ще ти покажа.

Излязоха и отидоха до късото стълбище покрай външната стена. Касий се качи на плоския покрив и се огледа. Зрението му не беше добро и това само засили още повече чувството му за безсилие.

— Кажи ми какво виждаш, Тициний.

— Изглежда, легионите на Брут са превзели лагера на противника — каза Тициний, като присви очи. — Мисля, че врагът се е оттеглил и се строява зад него, макар че е прекалено далеч и не виждам подробности.

— А тук, на билото? Какво е онова движение?

Тициний преглътна неспокойно. Градчето беше дълго около миля и той виждаше хиляди пехотинци и екстраординарии на възвишението от страната на блатото. Сражаваха се, но беше трудно да определи кои, кои са и коя страна има надмощие. Заслони очи, за да ги предпази от докосващото хоризонта слънце. Скоро щеше да се стъмни и предстоеше нощ, изпълнена със сблъсъци и звън на мечове. Той поклати глава.

— Не мога да кажа дали все още държим града, но… — Вниманието му бе привлечено от центурия екстраординарии, която яздеше към тях. — Идват конници. Не виждам знамена или други отличителни знаци.

— Мои ли са? — остро попита Касий и присви очи. Виждаше накъде сочи Тициний, но конниците бяха като размазано петно. В гърлото му отново се надигна жлъч при мисълта, че може да бъде заловен. Ако завладееше града, Марк Антоний нямаше да дари врага си с бърза смърт. — Мои ли са, Тициний? Трябва да знам.

Тонът му се бе повишил почти до вик и легатът трепна.

— Ще изляза да ги пресрещна и ще разбера.

Касий впери поглед в него. Даваше си сметка, че човекът предлага да жертва живота си, тъй като кавалерията можеше да е под командата на Марк Антоний. Едва не отказа. Все още имаше време да избяга, но ако конниците бяха негови и бяха отблъснали атаката от блатата, можеше отново да контролира нещата. Протегна ръка и стисна рамото на легата.

— Добре, Тициний. Благодаря ти.

Легатът отдаде сковано чест, слезе на улицата и тръгна с твърда крачка. Касий се взираше след него.

— Едва ли заслужавам подобна вярност — каза тихо.

— Господарю? — обади се слугата му Пиндар.

Гледаше го загрижено и Касий поклати глава. Той беше лъв на Рим. Не се нуждаеше от ничие съжаление, независимо как се развиват нещата.

— Нищо, момко. А сега ти ще бъдеш моите очи.

Погледна към слънцето и се намръщи, когато видя, че от него е останала само гънка златна ивица на западния хоризонт. Небето беше пламнало и въздухът бе топъл. Пое дълбоко дъх, опита се да покаже римска твърдост и зачака да чуе съдбата си.

 

 

Тициний смуши коня си и препусна по каменните улици. Тропотът на копитата отекваше от къщите от двете страни. Животното изпръхтя неспокойно, когато се подхлъзна на камъните, но легатът го смуши отново и го подкара по улицата, която щеше да го изведе срещу конниците.

Чуваше ги много преди да се появят пред очите му и стомахът му се беше свил от страх. Ако бяха неприятели, щяха да го убият веднага. Погледна за миг назад и видя Касий и слугата му на покрива. Стисна зъби. Той бе слуга на Рим и нямаше да избяга от дълга си.

Излезе на малък площад, все още осветен от последните слънчеви лъчи, и видя първите редици конници в другия му край. Рязко дръпна юздите и конят изцвили и затанцува на място, докато той се взираше в тях. А те препуснаха към него, като изтегляха мечовете си.

Тициний позна един от тях и въздъхна с облекчение. Ужасът, стегнал гърдите му, започна да се топи.

— Слава на боговете, Маций — каза той. — Помислих си, че сте хора на Марк Антоний.

— Аз си помислих същото, като те видях — отвърна приятелят му. — Радвам се да те видя жив. Трябваше да се сетя, че си си намерил безопасно местенце.

Двамата слязоха от конете и стиснаха ръце в легионерски поздрав.

— Идвам от Касий — каза Тициний. — Иска да знае новините. Какво става?

— Пълна каша, това става. Последната новина е, че сме превзели лагера им, но те са се изтеглили под строй и утре пак ще се бием.

— Ами атаката тук? — попита Тициний. Не личеше конниците да са участвали в сражение и това го обнадежди. Изражението на приятеля му обаче му каза, че новините не са добри.

— Не успяхме да ги задържим. Окопаха се на хълма и покрай града откъм блатото. Трудна работа ще е да ги отблъснем, но на пътя край морето има свежи легиони, които си лъскат хубавите шлемове и не правят нищо. Утре ще си върнем позицията, сигурен съм.

Тициний го тупна по рамото, окуражен от чутото.

— Ще съобщя новините на стареца. Тази част на града засега е спокойна. Не съм виждал други освен вас. — След целия страх, докато яздеше насам, Тициний бе плувнал в пот и избърса лицето си. — Когато ви видях, наистина си помислих, че с мен е свършено.

— Личи си — ухили се Маций. — Май ще черпиш довечера.

 

 

Лъчите на залязващото слънце хвърляха златни и оранжеви отблясъци по околните къщи. На покрива Пиндар съобщаваше всичко, което виждаше, докато Тициний приближаваше конниците.

— Спря, господарю… Богове, той… слезе от коня. Обкръжиха го. Съжалявам, господарю.

Касий затвори за момент очи и усети как напрежението изтича от него.

— Тогава ела с мен, Пиндар. Имам задача за теб, преди да си намериш някое безопасно място. Няма да те задържам.

— Ще остана с теб, господарю. Нямам нищо против.

Касий спря на горното стъпало, трогнат от думите му. Поклати глава.

— Благодаря, момко, но не е необходимо. Ела.

Слязоха долу. Сумракът подхождаше на настроението на Касий. Открай време обичаше сивата светлина преди мрака, особено през лятото, когато тя се задържа сякаш цяла вечност и нощта неусетно измества деня.

Касий отиде до масата, на която лежеше гладиусът му. Ножницата беше истинско произведение на изкуството от кожа и златен обков. Той изтегли меча, остави ножницата и опита острието с палец.

Пиндар гледаше господаря си с растящ ужас. Касий се обърна към него, видя болката в очите му и се усмихна уморено.

— Ако ме заловят, ще превърнат смъртта ми в представление, Пиндар. Разбираш ли ме? Не искам да ме набият на кол или да ме разкъсат на парчета за забава. Не се безпокой, не се страхувам от онова, което предстои. Само го направи чисто.

И протегна меча с дръжката напред към Пиндар. Младежът го пое с трепереща ръка.

— Господарю, не искам да правя това…

— Нима предпочиташ да видиш как ме разкарват пред простите войници? Как ме унижават? Не се безпокой, момко. Аз съм в мир със себе си. Живях добре и повалих Цезар. Мисля, че това е достатъчно. Останалото е само… детска врява.

— Моля те, господарю…

— Давам живота си за републиката, Пиндар. Кажи им го, ако те питат. В наметалото ми има кесия. Когато всичко приключи, вземи я и бягай.

Застана изправен пред младежа с меча. Двамата вдигнаха глави, когато чуха приближаващия тропот на копита.

— Направи го — нареди Касий. — Не бива да ме заловят.

— Би ли се извърнал, господарю? Не мога… — задавено рече Пиндар. Дишаше тежко. Касий кимна и отново се усмихна.

— Хайде, бързо. Не ме карай да чакам.

Обърна се към прозореца, загледа се в потъващия в здрач град и бавно пое дъх. Долови аромата на лавандула. Повдигна глава към миризмата и затвори очи.

Първият удар го събори на колене и от разсеченото му гърло се изтръгна стон. Пиндар изхлипа, замахна пак и му отсече главата.

 

 

Тициний — беше в приповдигнато настроение скочи на земята. Не беше забелязал никого на покрива, докато се връщаше с Маций и екстраординариите.

— Ела с мен — извика той през рамо. — Касий ще иска да чуе за всичко, което си видял.

Отвори вратата и замръзна. Маций спря зад него.

— Какво има?

Тициний поклати глава и ченето му увисна. Кльощавото тяло на военачалника лежеше в локва кръв, главата му бе отсечена.

— Пиндар! Къде си? — извика Тициний и влезе.

Отговор не последва и той пребледня още повече, докато стоеше над тялото и се мъчеше да разбере какво се е случило. Възможно ли бе слугата да се е оказал предател? Нямаше друго обяснение! Чу как Маций ахна на прага. Беше разбрал какво е станало.

— Помислил си е, че сме врагове. — Поколеба се само за миг. — Аз ще се погрижа за нещата тук. Трябва веднага да намериш Брут. Кажи му какво се е случило.

— Не разбирам… — започна Маций.

— Старецът си е помислил, че идваме да го пленим, Маций. Наредил е на слугата си да му отнеме живота, за да не попадне в ръцете на Марк Антоний и Цезар. Веднага отиди при Брут. Сега той е единственият командващ. Няма други.

 

 

Октавиан се събуди в мрака и се размърда. Не разбираше защо краката му са така премръзнали, нито защо въздухът вони и някакви неща шумолят около главата му при всяко движение. Известно време лежа неподвижно, загледан в ясното небе, обсипано с безброй звезди. Помнеше обедната почивка по време на похода и отвратителния вкус на метал в устата си, но след това всичко му беше объркано. Смътно си спомняше, че го носят, че войниците приветстваха нещо, макар да не знаеше какво; чуваше приближаващ звън на оръжия, наоколо цареше паника.

Помъчи се да седне и краката му се хлъзнаха в тинята, която се беше събрала около тях. За негов ужас нечия ръка го докосна, за да го задържи, после се отдръпна. Агрипа беше видял, че се движи, а не просто се плъзга в блатото.

— Октавиане? — изсъска приятелят му.

Цезар — промърмори Октавиан. Главата го болеше и не разбираше къде се намира. — Колко пъти трябва да ти напомням?

— Меценате? Събуди се.

— Не спя! — разнесе се наблизо гласът на Меценат. — Ти спеше ли? Как може да се спи на такова място? Абсурд!

— Бях задрямал, а не заспал — отвърна Агрипа. — Говори по-тихо. Не знаем дали наблизо няма още някой.

— Колко време бях зле? — попита Октавиан, докато се мъчеше да седне. — И къде съм всъщност?

— Беше в безсъзнание дни наред, Цезар — каза Агрипа. — Намираме се при Филипи, но нещата не вървят добре.

— Разкажете ми всичко — рече Октавиан. Чувстваше се като пребит. Всяка става го болеше и пипалата на болката се разпростираха от стомаха към крайниците му.

Но беше буден и треската беше отминала.