Кон Игълдън
Кръвта на боговете (5)

3

Скрит в сянката, Марк Антоний разтърка слепоочията си. Бореше се с изтощението. Нямаше трийсет и спокойно можеше да будува цяла нощ и после да работи здравата през следващия ден. В Галия беше вървял в тъмното и се бе сражавал цяла сутрин, без да отстъпва с нищо на десетте си хиляди легионери. Знаеше, че всички неща отминават, че времето отнема всичко от човека, но въпреки това беше убеден, че издръжливостта е част от самия него, подобно на съобразителността или ръста му. А сега откриваше, че тя изтича от него като вода от спукана стомна.

Форумът бе пълен с граждани и войници, дошли да отдадат последна почит на Цезар. Богати и бедни бяха принудени да се смесят и непрекъснато се чуваха раздразнени и гневни викове, а множеството продължаваше да приижда от околните улици. Някаква жена изплака, че е изгубила детето си, и Марк Антоний въздъхна. Искаше му се Юлий да беше тук, да стои до него и просто да гледа как Рим се тълпи около тялото на бога.

Нямаше достатъчно място за всички желаещи да го видят. Слънцето удряше като чук голите глави на събралите се, които се блъскаха, за да си намерят по-удобно място. Жегата се засилваше неотклонно още от изгрев-слънце, когато Цезар бе изложен и четирийсет центуриони от Десети легион бяха заели позиции около него. Тялото почиваше върху златна носилка, превърнала се във фокус и център на света в този ден.

Марк Антоний с усилие вдигна глава. Не беше спал две нощи и се потеше обилно. Жаждата вече го измъчваше, но не смееше да пие, за да не бъде принуден да напусне форума, за да изпразни мехура си. Щеше да отпие глътка вино, преди да говори пред множеството; един роб вече стоеше до него с чаша и кърпа. Марк Антоний беше готов и знаеше, че няма да се провали. Не поглеждаше лицето на приятеля си. Вече се бе взирал твърде дълго в трупа, докато го миеха, а учените доктори брояха раните и ги рисуваха с въглен и мастило за Сената. Онова нещо на носилката вече беше просто празна надупчена обвивка, а не човекът, който караше сенаторите да треперят от страх и пред когото подгъваха колене царе и фараони. Леко олюлявайки се от изтощение, Марк Антоний стисна свитъците и пергаментът изпука и се нацепи в ръката му. Знаеше, че би трябвало да поспи поне малко. Не биваше да си позволява да припадне пред всички или да покаже дори мъничко от мъката и яростта, които заплашваха да го съсипят.

Не виждаше Освободителите, но знаеше, че всички те са тук. Двайсет и трима бяха забили ножовете си в приятеля му, мнозина след като животът бе напуснал тялото, сякаш участваха в някакъв ритуал. Очите на Марк Антоний станаха студени и гърбът му се изпъна при мисълта за тях. Часове наред се упрекваше, че не е бил там, че не се е досетил какво предстои, но сега всичко това нямаше значение. Не можеше да промени миналото. Искаше му се да изреве срещу убийците, да свика войниците си и да ги разкъса на парчета, а бе принуден да се усмихва и да се държи с тях като с първенци на града. Само при мисълта за това устата му се изпълваше с горчилка. Щяха да гледат, да чакат дните на погребалните церемонии да отминат и гражданите да се успокоят в мъката си, след което щяха да се наслаждават на новите си постове, спечелени от ножовете им. Марк Антоний стисна зъби. Беше носил маска от първия миг, когато чу слуховете. Цезар бе мъртъв и джафкащите псета седяха в Сената. Едно от най-трудните неща в живота му бе да крие отвращението си. Но въпреки това си струваше да предложи гласуването на амнистия. С тази проста постъпка бе извадил зъбите им и не беше трудно да осигури подкрепата на малцината си останали приятели за правото да произнесе погребалната реч. Освободителите бяха посрещнали идеята с подигравателни усмивки, сигурни в победата и новото си положение.

— Кърпа и чаша — рязко заповяда той.

Робът побърза да избърше потта от лицето на господаря си, а Марк Антоний взе чашата и отпи, за да прочисти гърлото си. Време беше да говори на Рим. Изправи се, за да може робът да оправи гънките на тогата му. Едното му рамо беше голо и той усещаше как потта изстива на подмишницата му. Излезе от сянката и мина пред редицата центуриони, като гледаха сурово тълпата. След още четири стъпки се озова за последен път на платформата с Юлий.

Тълпата видя консула и всички се смълчаха. Никой не искаше да пропусне нито дума и внезапната тишина беше почти изнервяща. Марк Антоний погледна величествените сгради и храмове около форума. От всеки прозорец надничаха чернокоси глави и той се запита отново къде ли са Брут и Касий. За нищо на света нямаше да пропуснат момента на своя триумф, това бе сигурно. Пое дълбоко дъх и се обърна гръмко към множеството.

— Граждани на Рим! Аз съм просто човек, консул на нашия град. Но въпреки това не говоря с гласа на един, когато става дума за Цезар. Говоря от името на всеки гражданин. Говоря от името на всичките си сънародници. Сенатът постанови почести за Цезар и когато казвам всичките му имена, ще чувате не моя глас, а вашия собствен.

Обърна се леко на трибуната, за да погледне тялото на приятеля си. На форума цареше пълна тишина и никой не смееше да я наруши. Раните на Цезар бяха скрити от бялата тога и туниката. В тялото вече нямаше кръв и то бе станало бледо и вкочанено през дните на подготовка на погребението. Единствено в зелените листа на лавровия венец имаше останал живот.

— Той бе Гай Юлий Цезар, син на Гай Юлий и Аврелия, потомък на Юлиите и на Еней Троянски, син на Венера. Той беше консул и водач на Рим. Баща на отечеството. Старият месец квинтилий беше преименуван в негова чест. И най-вече той получи правото на божествени почести. Тези имена и титли показват как почитаме Цезар. Нашият августейши Сенат постанови, че тялото му следва да бъде недосегаемо под страх от смъртно наказание. Че всеки с него ще има същия имунитет. По законите на Рим тялото на Цезар е неприкосновено. Той не бива да бъде докосван. По силата на нашите закони храмът на плътта му не може да бъде осквернен.

Замълча за момент, заслушан в гневното мърморене, което премина през огромната тълпа.

— Той не изкопчи тези титли със сила от ръцете на Сената, от вашите ръце. Дори не ги поиска, а те му бяха дадени в знак на благодарност за всичко, което направи за Рим. Днес вие го почитате отново с присъствието си. Вие сте свидетели на римската чест.

Един от центурионите под него се размърда неспокойно и Марк Антоний погледна надолу, после отново вдигна очи към многохилядната тълпа. В очите на хората се четеше гняв и срам и Марк Антоний кимна на себе си, пое дълбоко дъх и продължи:

— Според нашите закони, според нашата римска чест, ние се заклехме да защитаваме с всички сили Цезар и личността му. Заклехме се онези, които не го защитят, да бъдат завинаги прокълнати.

Тълпата зашумя, когато разбра думите му, и Марк Антоний се принуди да заговори още по-гръмогласно.

— О, Юпитер и всички богове, простете провала ни! Смилете се. Простете на всички нас, че нарушихме клетвата си.

Дръпна се от трибуната и застана над тялото. Хвърли поглед към сградата на Сената. Стъпалата бяха пълни с мъже с бели тоги. Гледаха го. Никой не можеше да наблюдава по-добре погребалната реч и Марк Антоний се запита дали онези там се наслаждават толкова на местата си, колкото са очаквали. Мнозина от тълпата гледаха към сенаторите с открита вражда.

— Цезар обичаше Рим. И Рим обичаше любимия си син, но не го спаси. Няма да има мъст за смъртта му въпреки всички закони и празни обещания, които така и не спряха ножовете. Законът е само желание на хората, записано и облечено във власт, каквато само по себе си не притежава.

Замълча, за да могат да осмислят думите му, и бе награден с вълнение в тълпата. Сърцата им забиха по-бързо, кръвта нахлу в крайниците им. Беше ги накарал да очакват с нетърпение следващите му думи. Друг центурион го погледна предупредително, опитвате се да привлече вниманието му. Марк Антоний го пренебрегна.

— Във ваше име нашият августейши Сенат даде амнистия на онези, които наричат себе си „Освободители“. Във ваше име беше гласуван закон. Той също е свещен и не може да бъде нарушаван.

Тълпата изръмжа и Марк Антоний се поколеба. Беше уязвим, също като войниците около подиума. Ако натовареше тълпата прекалено много с гняв и чувство за вина, тя щеше да го погълне. Движеше се по ръба на острието. Беше виждал на какво са способни изпадналите в ярост жители на града. Отново погледна към сенаторите и видя, че броят им се е стопил — и този път бяха усетили накъде духа вятърът. Усмихна се уморено и събра сили. Знаеше какво би поискал от него Юлий. Беше го разбрал в мига, когато видя Касий и съзаклятниците му да влизат в залата, вдигнали високо ръце, за да покажат кръвта на тирана. Трябваше да накара римския народ да разбере какво са направили.

Марк Антоний се наведе към редицата центуриони в лъснати брони и тихо каза на най-близкия:

— Ти. Качи се горе. Застани до мен.

Центурионът бе съвършен образец за поста си, с блестяща на слънцето броня и късо подстригани пера на шлема, точно по устав. Несъмнено беше ветеран и реагира крайно неохотно. Всички инстинкти му казваха да не откъсва поглед от тълпата, която ги притискаше от всички страни.

— Консуле, мястото ми е тук… — започна той.

Марк Антоний се наведе още малко и заговори тихо и гневно.

— Както сам каза, аз съм консул на Рим. Нима републиката е толкова хилаво нещо, че дори един римски офицер отказва да изпълнява заповеди?

Центурионът се изчерви, наведе засрамено глава и без нито дума повече се качи на подиума. Мълчаливите му другари се раздвижиха, за да запълнят оставената празнина.

Марк Антоний се изправи в цял ръст и очите му се озоваха на нивото на перата. Погледна строго надолу.

— Под тялото има восъчен манекен, центурионе. Извади го и го дръж. Вдигни го така, че да го виждат.

Мъжът зяпна потресено и поклати глава.

— Какво?! Консуле, моля те. Довърши речта си и ми позволи да те отведа на безопасно място.

— Как се казваш? — попита Марк Антоний.

Центурионът се поколеба. Досега беше анонимен, скрит сред строените си другари. А ето че изведнъж се оказваше на показ пред всички, без основателна причина. Преглътна горчиво, но не възропта срещу боговете, че са му дали такъв лош късмет.

— Опий, консуле.

— Ясно. Ще говоря бавно и ясно, за да ме разбереш, Опий. Подчини се на заповедта ми. Спазвай клетвата си пред републиката или махни перото от шлема си и предай на своя трибун молбата ми да ти покаже какво означава римска дисциплина, защото явно си забравил.

Центурионът стисна пребледнелите си устни. В очите му проблесна гняв, но той кимна отсечено. Подобна „молба“ означаваше да бъде бичуван, докато не оголят ребрата му, а може би дори екзекутиран за назидание. Обърна се сковано и се загледа за момент в тялото на Цезар.

— Той не би имал нищо против, Опий — продължи Марк Антоний с неочаквано мек тон. — Беше мой приятел.

— Консуле, не знам какво става, но ако се нахвърлят върху нас, ще се видим на оня свят — изръмжа Опий.

Марк Антоний стисна юмрук и сигурно щеше да го удари, но центурионът се наведе и повдигна златотъканата покривка. Под тялото на Цезар имаше манекен в цял ръст от бял восък, облечен в пурпурна тога със златна шевица. Опий се поколеба, изпълнен с отвращение. Манекенът беше изработен с чертите на самия Цезар. А най-отвратителното бе, че на главата му имаше свеж лавров венец.

— Какво е това… нещо? — промърмори той.

Марк Антоний само му даде знак и Опий вдигна манекена. Оказа се неочаквано тежък и центурионът леко се олюля, преди да го задържи.

Тълпата мърмореше, неспособна да разбере ожесточения разговор на подиума. Всички ахнаха и нададоха викове, когато видяха манекена с неговите слепи бели очи.

— Консуле! — извика друг центурион през надигналия се шум. — Трябва да спреш веднага това, което си намислил. Опий, слизай долу. Тълпата няма да понесе това.

— Тишина! — изрева Марк Антоний, изгубил търпение от глупаците около себе си.

Тълпата застина в ужас, хората не можеха да откъснат поглед от чучелото, изправено пред тях и поддържано от Опий.

— Нека ви покажа, граждани на Рим. Нека ви покажа какво струва думата ви!

Марк Антоний пристъпи напред и извади от колана си сив железен нож. Дръпна пурпурната тога на манекена и оголи гърдите и врата му. Тълпата зяпна като омагьосана. Мнозина вдигнаха разтреперани ръце и почнаха да правят знаци за пропъждане на злото.

— Тулий Цимбер държал Цезар, докато Светоний Пранд нанасял първия удар… тук! — каза Марк Антоний.

Опря дланта на лявата си ръка в рамото на манекена и заби ножа във восъка под моделираната ключица, при което дори старите войници в тълпата трепнаха. Сенаторите на стъпалата стояха като заковани. Светоний беше сред тях и гледаше с увиснала челюст.

— Публий Сервилий Каска нанесъл тази рана върху първата — продължи Марк Антоний и с жесток замах разряза тъкан и восък. Вече се беше задъхал и ревеше басово, а гласът му отекваше от околните сгради. — Тогава приближил и брат му, Гай Каска, докато Цезар се е съпротивлявал! Той забил своя нож… тук.

Пред сградата на Сената братята Каска се спогледаха с ужас. Без да кажат нито дума, двамата се обърнаха и побързаха да се изнесат от форума.

Плувнал в пот, Марк Антоний запретна тогата и оголи дясната ръка на манекена.

— Луций Пела нанесъл дълъг разрез ето тук. — С рязко движение той разряза восъка и тълпата изстена. — Цезар още се съпротивлявал! Той беше левак и вдигнал окървавената си дясна ръка, за да ги отблъсне. Тогава Децим Юний съсякъл мускула и ръката му била осакатена. Цезар извикал за помощ на каменните скамейки на театъра на Помпей. Призовавал за отмъщение, но бил сам с тези мъже… и те нямало да спрат.

Тълпата се люшна напред, докарана почти до лудост от онова, което виждаше. В нея нямаше здрав разум, беше се превърнала в ръмжаща, кипнала от ярост маса. Само неколцина сенатори бяха останали на стъпалата и Марк Антоний видя как Касий се обръща, за да се махне.

— После Гай Касий Лонгин наръгал Бащата на отечеството, като проврял тънките си ръце между останалите убийци. — Марк Антоний изсумтя, заби ножа във восъка през дрехата и го извади. — Кръвта бликнала, напоила тогата на Цезар, но той продължавал да се съпротивлява! Той бе римски воин и духът му останал силен, макар че те продължавали да удрят и удрят! — Подчерта думите си с удари, от които тогата стана на парцали.

Накрая спря. Дишаше тежко и клатеше глава.

— И тогава Цезар видял шанс да се спаси.

Гласът му бе паднал и тълпата се люшна още по-напред, напълно подивяла, но жадно ловяща всяка дума. Марк Антоний погледна множеството, но очите му виждаха друг ден, друга сцена. Беше изслушал всички подробности от десетина източници и за него тя бе толкова истинска, сякаш беше присъствал лично.

— Видял Марк Брут да излиза на сцената на театъра. Мъжът, с който се сражавал рамо до рамо през половината си живот. Мъжът, който веднъж го предал и застанал на страната на враг на Рим. Мъжът, на когото Юлий Цезар прости, когато всеки друг би го убил на място и би хвърлил тялото му на кучетата. Цезар видял най-големия си приятел и за момент, насред всички удари и викове, сигурно си помислил, че е спасен. Сигурно решил, че ще оцелее.

Очите му се напълниха със сълзи. Марк Антоний ги избърса с ръкав; усещаше умората като огромна тежест върху раменете си. Беше почти приключил.

— Видял, че Брут държи нож като всички останали. Това разбило сърцето му и силите най-сетне го напуснали.

Центурион Опий стоеше като зашеметен, едва успяваше да придържа восъчната фигура. Трепна, когато Марк Антоний се пресегна, наметна края на тогата върху главата на манекена и прикри лицето му.

— Цезар не искал да ги гледа след това. Седял, докато Брут приближавал и всички продължавали да пробождат плътта му.

Задържа ножа над сърцето. Мнозина в тълпата, мъже и жени наравно, плачеха и очакваха в агония последния удар. Стоновете вече бяха преминали в изпълнени с болка ридания.

— Може би не е почувствал последния удар. Не знаем.

Марк Антоний беше силен мъж и заби ножа до дръжката в гърдите на манекена. Остави оръжието да стърчи, за да го видят всички.

— Остави го, Опий — каза той, като дишаше тежко. — Видяха всичко, което исках да видят.

Всички очи проследиха обезобразения манекен, докато центурионът го полагаше на платформата. Обикновените хора не посещаваха театри като благородниците. Това, на което бяха станали свидетели, бе най-разтърсващото представление през живота им. Над форума се понесе дълга, изпълнена с болка въздишка.

Марк Антоний разбираше техните мудно влачещи се мисли. Беше развълнувал и яхнал тълпата, но я бе преценил добре. Щяха да си тръгнат оттук опечалени и разговарящи тихо помежду си. Нямаше да забравят приятеля му. А Освободителите бяха осъдени на презрение до края на живота си.

— Само като си помисли човек — с по-спокоен тон рече той. — Цезар е спасил живота на мнозина от онези, които са били там, в театъра на Помпей, на мартенските иди. Мнозина от тях дължат богатствата и постовете си на него. И въпреки това те се обърнаха срещу него. Той стана първи в Рим, първи в целия свят, но това не го спаси.

Вдигна рязко глава, когато от тълпата се разнесе вик:

— Нима те заслужават да живеят?!

Марк Антоний отвори уста да отговори, но се надигнаха още десетки гласове, отправящи гневни проклятия към убийците на Цезар. Той вдигна ръце да успокои множеството, но първият възглас бе подействал като искра върху сухо сено и възгласите се разпростираха и усилваха и скоро стотици сочеха с пръст към сградата на Сената и крещяха яростно.

— Приятели, римляни, сънародници! — изрева Марк Антоний, но дори неговият мощен глас потъна в глъчката. Онези отзад започнаха да напират напред и центурионите едва удържаха напора на тълпата.

— Това е — изръмжа един центурион и блъсна напред с цялата си сила, за да си освободи пространство да извади гладиуса си. — Време е да се махаме. При мен, момчета. Заобиколете консула и запазете спокойствие.

Тълпата обаче не напираше към консулския подиум. Хората се понесоха към Сената и опустелите вече стъпала.

— Чакайте! Ще ме послушат. Оставете ме да говоря! — извика Марк Антоний и изблъска центуриона, който се опитваше да го свали от подиума.

Хвърлен от задните редици камък полетя във въздуха и остави вдлъбнатина в един украсен нагръдник. Тълпата къртеше настилката на форума. Улученият центурион лежеше по гръб и се мъчеше да си поеме дъх, докато другарите му срязваха кожените връзки на бронята му.

— Вече е късно за това, консуле — рязко рече Опий. — Надявам се да си постигнал онова, което искаш. А сега се размърдай, ако обичаш. Или искаш да убият всички ни?

Във въздуха полетяха още камъни. Марк Антоний виждаше как тълпата се движи на отделни потоци. На форума имаше хиляди разгневени хора и мнозина от по-слабите щяха да бъдат стъпкани до смърт, преди гневът да се уталожи. Той изруга под нос.

— Взе ми думата от устата, консуле — мрачно рече Опий. — Но стореното — сторено.

— Не мога да оставя тялото — отчаяно рече Марк Антоний.

Сниши се, когато поредният камък профуча покрай него. Хаосът бързо се разрастваше. Нямаше начин да удържат тълпата. Внезапно го обхвана страх, че ще бъдат пометени.

— Добре тогава. Измъкнете ме оттук.

Подуши пушек и потръпна. Единствено боговете знаеха какво беше отприщил, но той си спомни бунтовете от предишните години и появилите се в ума му картини бяха грозни. Докато се отдалечаваше, защитаван от войниците, погледна назад към тялото на Юлий, изоставено и само. По платформата се катереха мъже с ножове и камъни.

 

 

Горчивата миризма на мокра пепел изпълваше въздуха над Рим. Марк Антоний чакаше във външната зала на Дома на девиците зад храма на Веста. Макар да бе с чиста тога, имаше чувството, че долавя в тъканта миризмата на горяло дърво, която витаеше около него като мъгла. Въздухът в града беше просмукан с нея и бележеше всеки и всичко.

Изгубил търпение, той стана от мраморната пейка и закрачи напред-назад. Две храмови жени го наблюдаваха безучастно, толкова сигурни в положението си, че не показваха абсолютно никакво напрежение дори в присъствието на римски консул. Девиците бяха неприкосновени и посегателството срещу тях се наказваше със смърт. Те посвещаваха живота си на богослужение, макар отдавна да се носеха слухове, че по време на фестивала в чест на Bona Dea^[1] използвали любовни опиати и си играели с мъже, преди да ги убият. Марк Антоний ги изгледа кръвнишки, но те само се усмихнаха и заговориха тихо помежду си, без да обръщат внимание на влиятелния държавник.

Върховната жрица на Веста бе преценила търпението му изключително вещо и се появи в последния момент. Марк Антоний беше на път да си тръгне, да извика войници или да направи нещо друго, което да му позволи да действа, вместо да играе ролята на смирен молител. Беше седнал отново, взираше се в нищото и си спомняше ужасите от предишния ден и нощта.

Жената, която се приближи, му беше непозната. Марк Антоний стана и се поклони съвсем леко, като се помъчи да овладее раздразнението си. Тя беше висока и носеше гръцка дреха, оставяща краката и едното й рамо голи. Косата й бе блестяща тъмночервена маса, която се виеше около шията. Погледът на Марк Антоний се плъзна по къдриците и спря на нещо, приличащо на малко петънце кръв върху белия плат. Потръпна и се запита в какъв ли ужасен ритуал е участвала тя, докато той е чакал.

На форума още имаше трупове и гневът му кипеше, но той се нуждаеше от благосклонността на жрицата. Насили се да се усмихне, когато тя заговори.

— Консуле, това е рядко удоволствие. Аз съм Квинтина Фабия. Чух, че хората ти работят здравата, за да въдворят ред по улиците. Какъв ужас само.

Гласът й бе тих и културен и Марк Антоний преразгледа първоначалната си преценка. И преди това знаеше, че жената е от Фабиите, благородна фамилия, която по всяко време можеше да разчита на подкрепата на десетки сенатори. Квинтина беше свикнала с властта и авторитета и гневът постепенно го напусна.

— Надявам се тук да не сте имали проблеми — отбеляза той.

— Имаме стража и други начини да се защитим, консуле. Дори вилнеещите размирници са достатъчно благоразумни да не безпокоят този храм. Кой мъж би рискувал да си навлече проклятието на богинята дева и мъжеството му да остане увиснало и безполезно до края на живота му?

Тя се усмихна, но Марк Антоний продължаваше да долавя миризмата на мокра пепел и не беше в настроение за духовити приказки. Достатъчно дразнещо бе, че беше принуден да дойде лично, когато имаше толкова много други неща за вършене. Пратениците му обаче биваха отпращани без никакви обяснения.

— Дойдох да изпълня завещанието на Цезар. Доколкото знам, то е депозирано тук. Ако ми го донесете, ще мога да продължа работата си. Слънцето е на път да залезе, а всяка следваща нощ е по-зле от предишната.

Квинтина поклати глава и между тъмнокафявите й очи се появи деликатна бръчка.

— Консуле, бих направила всичко в моята власт да ти помогна, но не и това. Последната воля на мъжете е моя работа. Не мога да я предавам на друг.

Марк Антоний отново се помъчи да овладее надигащото се раздразнение.

— Да, но Цезар е мъртъв, жено! Тялото му беше изгорено на форума заедно със сградата на Сената, така че можем да сме сигурни в това! Кога ще ми дадеш завещанието му, ако не днес? Целият град очаква то да бъде прочетено.

Гневът му мина през нея без никакъв забележим ефект. Жрицата само се усмихна леко на грубия му тон и погледна през рамо към двете жени на близката пейка. Марк Антоний изпита внезапно желание да я сграбчи и да я разтърси, за да я измъкне от летаргията й. Половината форум бе унищожен. Сенатът бе принуден да заседава в театъра на Помпей, тъй като собствената му сграда лежеше в развалини, а с него се отнасяха като с някакъв слуга! Големите му юмруци се свиха и отпуснаха.

— Консуле, знаеш ли защо е бил построен този храм? — тихо попита тя.

Марк Антоний поклати глава и повдигна вежди. Не вярваше на ушите си. Нима тази жена не разбираше какво му е нужно?

— Бил е издигнат като дом на Паладиума, статуята на Атина, която някога била сърцето на Троя. Богинята водила своя образ до Рим и ние сме негови пазителки от векове, разбираш ли? През това време сме виждали много бунтове и безредици. Виждали сме застрашени дори стените на самия Рим. Гледали сме как войската на Спартак минава покрай града и как Хораций излиза да удържи моста само с двама души срещу цяла армия.

— Аз не… Какво общо има това със завещанието на Цезар?

— Това означава, че между тези стени времето тече бавно, консуле. Нашите традиции започват от основаването на града и няма да ги престъпя само заради неколцина мъртви размирници и някакъв си консул, който си мисли, че може да заповядва тук!

Тонът й бе станал твърд и се повишаваше и Марк Антоний вдигна ръце, за да успокои внезапно разгневилата се жена.

— Добре, нямам нищо против традициите ви. Аз обаче трябва да получа завещанието. Наредете да ми го донесат.

— Не, консуле. — Тя също вдигна ръка, за да прекъсне възражението му. — То ще бъде прочетено на форума през последния ден на месеца. Ще го чуеш тогава.

— Но… — Марк Антоний се поколеба под суровия й поглед и пое дълбоко дъх. — Е, както кажеш — рече през зъби. — Разочарован съм, че не виждаш полза от подкрепата на един консул.

— О, консулите идват и си отиват, Марк Антоний — отвърна тя. — Ние обаче оставаме.