Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Цезар (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Blood of Gods, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
SilverkaTa (2019)
Корекция и форматиране
sqnka (2019)

Издание:

Автор: Кон Игълдън

Заглавие: Кръвта на боговете

Преводач: Венцислав Божилов

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Излязла от печат: 18.03.2013

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-382-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8559

История

  1. — Добавяне

31

Брут не успя да мигне. През последните два дни се беше докарал до края на силите си и мислите му сновяха и драскаха като затворен в кутия плъх. Седеше върху туфа суха трева високо сред хълмовете с ръце в скута, а мечът лежеше в краката му. Гледаше как луната се издига и се наслаждаваше на чистото небе — толкова ясно, че сякаш можеше да се пресегне и да я докосне.

Надушваше киселата миризма на собствената си пот и всяка става и мускул го боляха. Някаква част от него знаеше, че все още трябва да търси начин за бягство, но нощта сякаш крадеше волята му и той го усети като сковано примирение, твърде силно, за да му се противопостави. Беше прекалено уморен да бяга, та дори през планините зад него да имаше някакъв път. Може би Касий беше изпитал същото преди края — не гняв или горчивина, а само покой, обгръщащ го като наметало. Надяваше се да е така.

Нямаше начин да се върне в равнината, нямаше начин отново да стане онзи, който бе някога. Виждаше светлините на Филипи и се мъчеше да заличи образите на Октавиан и Марк Антоний, които в този момент сигурно вдигаха наздравица за неговия провал и за своя успех. Докато слънцето се беше издигало сутринта, се бе радвал на възможността да е единствен главнокомандващ, но накрая нещата изглеждаха съвсем различно. Копнееше да чуе още веднъж сухите иронични думи на Касий или на някой друг стар приятел. Жадуваше за утеха в прегръдката на жена си.

Седеше под звездите, заобиколен от хората си, които се бяха събрали на групички и разговаряха тихо. Усещаше страха им и разбираше безнадеждността им. Знаеше, че те няма да застанат редом с него, когато слънцето изгрее. Защо им бе да го правят, когато можеха да се предадат на благородния Цезар и така да отърват кожите? Брут нямаше да даде яростен последен отпор в планините край Филипи. Единственото, което можеше да направи, бе да умре. Разпозна студа в костите си — умът му се приготвяше за края. Но не го беше грижа. Всичко бе свършило. Беше убил първенеца на Рим и кървавият поток го бе понесъл през морето до това място, където ветрецът развяваше наметалото му и дробовете му се пълнеха с хладен благоуханен въздух.

Не знаеше дали сенките на мъртвите наистина могат да виждат живите. Ако можеха, може би Юлий беше някъде тук. Брут се вгледа в смълчаната нощ и затвори очи, помъчи се да усети нечие присъствие. Мракът моментално го притисна, почти го задуши. Той отвори отново очи и потръпна от меката чернота, която така приличаше на смърт. За един кратък момент беше държал бъдещето на Рим в ръцете си. Беше вярвал, че има силата да промени историята на града за векове напред. Това се оказаха мечти на глупак — вече го разбираше. Сам човек не може да направи много и другите щяха да продължат без него, без изобщо да знаят, че го е имало. Усмихна се криво. Беше най-добрият от своето поколение, но това не се бе оказало достатъчно.

Спомни си един разговор, който бе водил преди много години. Седеше в работилницата на един бижутер. Табик, и говореше за следата, която ще остави в света. Беше казал на стареца, че иска само да бъде запомнен, че нищо друго не е от значение. Толкова млад беше тогава! Поклати глава. Нямаше смисъл да си спомня провалите си. Беше работил за нещо по-голямо от самия него и старостта го беше настигнала неусетно, докато той бе заслепен от слънцето.

Сам на хълма, Брут се разсмя на глас на грешките, които беше направил, на мечтите и великите мъже, които бе познавал. Всичко това вече беше само пепел и кости.

 

 

Във Филипи Октавиан гледаше студено четиримата мъже, които хората му довлякоха в стаята и хвърлиха пред него. Видя, че са яли доста бой. Светоний наведе глава и се загледа с почуда в яркочервената кръв, която капеше от главата му на пода. Гай Требоний беше побелял като кост от ужас и трепереше, докато лежеше проснат, без да се опитва да се надигне. Октавиан не познаваше другите двама — за него Лигарий и Галба бяха само имена от проскрипциите. Те обаче бяха част от групата на убийците, забили ножовете си в Цезар преди една година.

Мъжът, който ги гледаше отвисоко, беше млад и силен. Изобщо не му личеше, че е участвал в сражение през деня. Светоний вдигна глава под любопитния му поглед, извърна се, изхрачи кръв върху дървения под и каза:

— Значи сега ще станеш император, така ли, Цезар? Чудно ми е какво ли ще каже Марк Антоний по въпроса. — Усмихна се горчиво, показвайки окървавените си зъби. — Или той също ще стане жертва на амбициите ти?

Октавиан наклони глава и го погледна озадачено.

— Аз съм защитник на римския народ, сенаторе. В мое лице не виждаш император. Виждаш Цезар и отмъщението, което сам навлече на главата си.

Светоний се разсмя хрипливо и устните му се разкървавиха отново, когато коричките се нацепиха.

— Виждал съм Цезари да лъжат и преди — рече той. — Ти никога не си разбирал крехкото нещо, наречено република. Ти си просто човекът със запалената факла, Октавиане, посягащ към свитъците на по-велики от теб. Виждаш само топлината и светлината и няма да разбереш какво си изгорил, докато от него не остане нищо.

Октавиан се усмихна и очите му блеснаха.

— И въпреки това ще съм жив, за да го видя — тихо рече той. — За разлика от теб.

Даде знак и войникът зад Светоний се наведе. Светоний се опита да се дръпне, но ръцете му бяха вързани и не успя да се измъкне от острието, което преряза гърлото му. Звукът, който издаде, беше ужасен; той зяпна Октавиан с ненавист и изумление. Октавиан го гледаше, докато не падна по очи, и откъсна поглед от него едва когато Гай Требоний извика задавено.

— Ще молиш ли за милост? — попита го Октавиан. — Ще призоваваш ли боговете? Ти не си вдигнал нож на мартенските иди. Може би бих могъл да простя на такъв като теб.

— Да! Моля за милост! — извика Требоний ужасено. — Не бях там на мартенските иди. Помилвай ме. Можеш да го направиш.

Октавиан поклати глава почти със съжаление и каза:

— Ти беше част от това. Сражаваше се на страната на враговете ми. А аз открих, че не съм милостив.

Отново кимна на палача и Гай Требоний нададе измъчен вой, който премина в гъргорене, когато гърлото му беше прерязано.

Воня на урина и изпуснати черва изпълни стаята.

Останалите двама — Лигарий и Галба — не молиха за живота си. Гледаха Октавиан с ужас, примесен с възхищение, но не продумаха и се приготвиха да умрат.

— Нищо ли няма да кажете? — попита ги Октавиан. — Вие сте почти последните от онези храбреци, онези Освободители, които убиха Бащата на Рим. Нищо ли нямате да ми кажете?

Галба погледна Лигарий, сви рамене и произнесе едно последно проклятие, преди да коленичи с изправен гръб и да зачака ножа. Октавиан гневно направи знак и ножът преряза още две гърла.

Октавиан пое дълбоко дъх. Беше уморен, но доволен. Знаеше, че ще спи добре и че ще е на крака преди зазоряване. Оставаше само Брут. Само още един ден.

 

 

Слънцето изгря. Небето беше ясно. Брут не беше мигнал през нощта, продължила сякаш цяла вечност. Обзет от вътрешен покой, сега гледаше утрото и се чувстваше някак освежен, сякаш дългите часове бяха всъщност години, прекарани в сън. Грижливо свали нагръдника си, като развърза ремъците и остави бронята да падне на земята, за да може хладният въздух да погали кожата му. Потръпна с наслада от усещането, че е жив. Всеки следващ дъх бе по-сладък от предишния.

Легатите дойдоха веднага щом стана достатъчно светло. Той знаеше какво ще кажат още преди да отворят уста. Не можеха да го погледнат в очите, макар че той им се усмихна и им каза, че са направили всичко по силите си и че в никакъв случай не са го разочаровали.

— Няма къде да отидем — промърмори един от тях. — Хората искат да се предадат, преди да са ни изклали.

Брут кимна и изтегли меча си. Откри, че му е трудно да диша. Легатите впериха погледи в него, докато проверяваше острието, а когато вдигна очи, Брут се разсмя на мъката им.

— Живях дълго — каза той. — И имам приятели, които искам да видя отново. За мен това е просто поредната стъпка.

Опря върха на меча в гърдите си и хвана здраво дръжката с две ръце. Пое за последен път дъх и политна напред, така че острието мина между ребрата му и прониза сърцето. Мъжете около него трепнаха, когато върхът щръкна от гърба му и животът напусна Брут като въздишка.

 

 

Войниците на Марк Антоний тръгнаха нагоре по склона и легатите се приготвиха да се предадат официално. Двама от тях заслизаха към изкачващите се. Вестта да не се оказва съпротива и че Брут е умрял от собствената си ръка се бе разпространила бързо.

Марк Антоний дойде с центурия войници. Легатите положиха мечовете си на земята и коленичиха, но той се загледа покрай тях към мъртвия Брут. Наведе се, разкопча брошката на наметалото си и покри с него бездиханното тяло.

— Носете го внимателно — каза на коленичилите легати. — Той бе син на Рим, въпреки всичките си недостатъци.

Те понесоха тялото надолу, където чакаше Октавиан. Новината, че няма да се налага да се бият, се беше разпространила сред войниците като летен пожар и настроението бе печално, докато гледаха как носят покритата в червено фигура към равнината на Филипи.

Октавиан отиде при легатите, докато полагаха тялото на земята. Бяха извадили меча и Октавиан погледна лицето, което дори в смъртта изглеждаше силно.

— Ти беше негов приятел — каза тихо той. — Той те обичаше повече от всички други.

Когато вдигна глава, очите му бяха зачервени от плач. Агрипа и Меценат стояха до него.

— Ето че дойде краят — с известна почуда рече Агрипа.

— Не е никакъв край — отвърна Октавиан, докато бършеше очите си. — А началото. — И преди приятелите му да успеят да кажат нещо, направи знак на един от хората на Марк Антоний.

— Отрежете му главата. — Гласът му отново бе станал твърд. — Сложете я при главите на Касий и другите Освободители, които паднаха тук. Ще ги пратя в Рим, за да бъдат хвърлени в краката на статуята на Юлий Цезар. Искам хората да знаят, че спазвам обещанията си.

Гледаше как легатите отсичат главата на Брут и я прибират в торба, за да бъде пратена у дома. Беше се надявал, че ще изпита радост, когато и последният от убийците падне — и наистина имаше радост, изпълваше го целия.

 

 

Марк Антоний се чувстваше стар и уморен. Предстояха триумфи и той знаеше, че би трябвало да изпитва удовлетворение. Беше видял обаче телата на последните Освободители, оставени да се разлагат във Филипи. Вонята на смърт сякаш се беше просмукала в тялото и дрехите му и не можеше да се отърве от нея. Гарваните вече се събираха и кацаха върху лицата на хора, които само преди дни бяха вървели и се бяха смели, пълни с живот.

Не можеше да обясни обхваналата го тъга. Погледна към изгряващото слънце и си помисли за египетската царица, която отглеждаше сина на Цезар. Запита се дали момчето ще прилича на стария му приятел и дали няма да покаже нещо от величието, наследено с кръвта.

Може би през пролетта щеше да остави Лепид да се грижи за делата му в Рим за известно време. След умиротворяването на града можеше да посети Клеопатра и да види Нил и момчето, което един ден щеше да притежава целия свят. Почувства как умората му изчезва. Филипи щеше да остане за години напред място на смърт, но той щеше да е жив и знаеше, че доброто червено вино и още по-червено месо ще му помогнат да възстанови силите си. Осъзна, че е последният генерал от своето поколение. И определено беше заслужил мира, който предстоеше.