Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Цезар (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Blood of Gods, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
SilverkaTa (2019)
Корекция и форматиране
sqnka (2019)

Издание:

Автор: Кон Игълдън

Заглавие: Кръвта на боговете

Преводач: Венцислав Божилов

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Излязла от печат: 18.03.2013

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-382-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8559

История

  1. — Добавяне

28

Заслонил очи, Брут намръщено гледаше как екстраординариите на Антоний препускат нагоре по склона и мятат високо във въздуха копия и оловни топки. Топките летяха по-надалеч и можеха да нанасят ужасни поражения, макар че копията всяваха повече страх сред гъстите редици. Те се изсипваха върху стоящите или клекнали войници на билото и Брут не можеше да види дали има ранени и убити. Знаеше, че намерението на конниците е да вбесят защитниците дотолкова, че да ги накарат да напуснат безопасната си позиция. Хората му бяха достатъчно дисциплинирани, за да не се поддадат, но се дразнеха, че не са в състояние да отговорят. През първия ден бяха хвърлени едно-две копия и стрели на скорпион, но те не нанесоха никакви загуби на пръснатите конници. Оръжията работеха най-добре срещу масирана атака. Брут знаеше, че дотогава хората му просто трябва да издържат градушката и да не забравят, че ще имат възможност да си го върнат с лихвите.

Ездачите на Марк Антоний продължаваха жилещите атаки близо два дни, като се наслаждаваха на всеки вик от болка, който предизвикваха. Брут кипеше при мисълта, че триумвирът се гордее с тактиката си. Накрая легионите от Рим трябваше да атакуват или да потеглят обратно с подвити опашки. Брут много добре знаеше какви количества храна изяждат всеки ден, тъй като и неговите хора опразваха бързо запасите във Филипи.

Късно следобед Брут се беше качил на градските стени и сега гледаше строените за бой легиони, достигащи до средата на западния склон. Ако Марк Антоний и Октавиан атакуваха, щяха да напредват нагоре, обсипвани с копия, олово, железни стрели и някои други изненади, които им беше подготвил. Гледката би трябвало да го изпълни със задоволство, но недостатъкът на подобна силна позиция бе в това, че противникът можеше да маневрира свободно — за разлика от него. Те бяха свободни да обикалят целия околен терен и да търсят слаби места, а на него му оставаше единствено да седи и да чака началото на истинската касапница.

От височината на градската стена и благодарение на наклона Брут виждаше на цели мили на запад, чак до огромния лагер на Октавиан и Марк Антоний. Гледката беше необичайна за човек с неговия опит — високите насипи с палисада, портите и стражите, характерни за Рим на бойното поле — и в същото време това, което виждаше, беше врагът му. Странно беше да е в положението, в което се бяха оказвали толкова много народи, откакто римляните бяха напуснали пределите на седемте хълма, облечени в желязо.

Когато видя, че Марк Антоний е заел позиция на десния фланг, Брут остана донякъде разочарован. И двете страни имаха двама главнокомандващи, но Касий щеше да се изправи срещу Марк Антоний, а Брут отново трябваше да се занимава с момчето. Изхрачи се върху сухите камъни. Много добре си спомняше Октавиан. Беше го учил да язди, или най-малкото да язди с кавалерията. Устните му се изкривиха в усмивка, когато осъзна, че се чувства предаден заради това, че ще трябва да се изправи срещу младежа на бойното поле. Може би Октавиан щеше да изпита същото чувство, когато дойдеше времето.

Спомените му бяха за момче, но Брут знаеше, че в предстоящото сражение ще се срещне с мъж. Каза си, че не бива да подценява новия Цезар. Самият той все още си спомняше какво е да си толкова млад, без да изпитваш болка в ставите и без ужасната мудност в движенията, която тихомълком го беше обхванала през последните години. Помнеше как тялото му работеше така, както трябваше, и дори да го раняха, му минаваше като на куче. Изпъна гръб при тази мисъл и се намръщи, когато гръбнакът му изпука.

— Ако изобщо ме помниш, момче, ще те е страх да се изправиш пред мен.

Каза го така, сякаш Октавиан можеше да го чуе. Един от гвардейците му изви глава към него, но Брут не му обърна внимание. Тепърва предстоеше да види хората на Октавиан в действие. Екстраординариите, които препускаха пред редиците му, носеха отличителните знаци на галските легиони, за да покажат ясно на защитниците кой ги тормози. Брут кипна от гняв при мисълта за собствените му хора, принудени да стоят и да чакат, докато враговете им викаха, сипеха подигравки и се опитваха да оставят по още някой труп с всяка атака.

Най-големите армии, събирани някога от Рим, стояха на по-малко от миля една срещу друга. Слънцето се спускаше към хоризонта и дори този дълъг ден щеше да приключи след час-два.

 

 

Касий видя, че вестителят е зачервен и потен, и се напрегна в очакване на тревожни новини.

— Какво има?

— Трябва да дойдеш. Жителите на града мислят, че са видели някакво движение в блатата.

Касий изруга, яхна коня си и го смушка с пети, за да го подкара нагоре по склона. Погледна през рамо и видя екстраординариите на Марк Антоний да препускат през собствения си прахоляк, поели на поредната атака. Видя черните оловни топки, изстрелвани от прашките, и неволно се сви. Войниците отново вдигнаха щитове над главите си.

Касий подкара коня си след вестоносеца. През цялото време минаваха между чакащи легионери. Земята не се виждаше от войници, които вече втори ден седяха или стояха, без да правят нищо.

Когато стигна града, видя един от трибуните да му маха от стъпалата. Касий го последва нагоре и видя Брут, който вече вървеше към него. Касий вдигна ръка, за да го поздрави.

Трибунът посочи към простиращите се в далечината блата, обрасли с високи тръстики.

— Ето там. Виждате ли? Зад онова криво дърво.

Касий се наведе напред и присви очи, но зрението му не бе така остро като навремето. Виждаше само размазани зелени и кафяви петна.

— Не мога да видя нищо от такова разстояние — рязко каза той. — Опиши ми.

— Аз виждам — обади се Брут. — Има движение. Чакай… да. Ето там.

— Нали казаха, че блатата са непроходими — рече Касий.

Брут сви рамене.

— Изпратих хора да проверят и те едва не се удавиха, преди да стигнат до средата, така че се наложи да се върнат. Всичко може да се мине, ако има достатъчно дърво и време. Според мен Марк Антоний ни отвлича вниманието със своите екстраординарии, докато се опитва да се промъкне откъм фланга ни.

— Откъм фланга или в гръб — горчиво рече Касий. — Ще трябва да пратя хора да пазят стените тук, а също и пътя. Градът е като остров. Мога да го държа завинаги с легионите, с които разполагаме.

— Дай заповед тогава — каза Брут. — Аз ще удържа билото.

До ушите им долетя рев и двамата рязко вдигнаха глави и се вслушаха.

— Какво беше това? — остро попита Касий.

Говореше на въздуха. Брут вече тичаше по стената и изчезна надолу по стълбите. Касий се обърна към трибуна.

— Трийсет и шести и Трийсет и седми легиони да заемат позиции при палисадите. Искам…

Поколеба се, тъй като не можеше да си спомни кои точно легиони са най-близо. Накрая изгуби търпение.

— Други три да идат да пазят източния път. Не можем да позволим на врага да стовари войници от морето.

Това би трябвало да е достатъчно. Каквото и да бе намислил Марк Антоний, щеше да се натъкне на римски легиони. Касий изпука с кокалчета и загледа как трибунът се отдалечава на бегом да предаде заповедите му. Човек с неговото положение не биваше да тича през глава по стената като момче, но пък той явно отчаяно искаше да разбере каква е причината за рева отпред.

Шумът се засилваше все повече и повече. Касий пребледня. Все пак успя да се овладее, слезе по стъпалата на улицата, яхна коня си и препусна обратно към позициите.

 

 

Лятото беше горещо и над Филипи от седмици не бе паднала и капка дъжд. Докато екстраординариите на Марк Антоний препускаха пред вражеските редици, около тях се вдигна огромен облак прах, който ги следваше, увисваше в неподвижния въздух и се сгъстяваше все повече и повече, докато те мятаха копия и оловни топки. За да стигнат на нужното разстояние, препускаха в галоп, приближаваха се на трийсетина крачки от предните редици — достатъчно близо, за да различат лицата, които ги гледаха кръвнишки. Легионите на Касий и Брут стояха неподвижно, опрели щитове в сухата земя и с готови за действие мечове и копия. Те ненавиждаха конниците и мнозина нетърпеливо докосваха дръжките на мечовете — изгаряха от желание да се втурнат напред и да изкормят суетните кавалеристи, които им се подиграваха открито.

Почти двеста конници препускаха пред редиците, като преценяваха разстоянието и демонстрираха храбростта си пред стоящите войници. Дори когато копията и топките им свършваха, те не се оттегляха и от време на време дори се насочваха право към безстрастните редици, за да видят дали някой няма да трепне или да се опита да хвърли по тях копие. Прахолякът продължаваше да се вдига и конниците препускаха в оранжево-жълтата му мъгла.

От лагера излезе нова центурия конници. Всеки носеше копие в дясната си ръка и прашка и торба оловни топчета, вързани за седлото. Офицерите викаха команди, конете им танцуваха напред-назад в сложни маневри, които рязко контрастираха с мрачните войници, които ги наблюдаваха. Цялата центурия се събра и запрати копията си, като проследи полета им с поглед. След това конниците завиха в галоп и препуснаха пред редицата. В същото време предишната центурия обърна и се понесе обратно през прахта.

Сблъсъкът беше поразителен. В облака прах двете групи останаха невидими една за друга за няколко мига и пътищата им се пресякоха. Конете се сблъскваха с ужасна скорост и ездачите им политаха във въздуха. Някои падаха и се изправяха замаяно на крака, докато други оставаха проснати на земята.

Легионерите на билото видяха трийсет или четирийсет конници да лежат безпомощно, станали жертва на собствената си самоувереност. Беше им дошло до гуша — вече два дни търпяха ударите и обидите им. Центурионите и опциите усетиха опасността и зареваха заповеди, но предните редици вече бяха изтеглили мечовете и се нахвърлиха с дивашки викове върху ранените. Нищо не можеше да ги спре. Хиляди пресякоха невидимата линия, която ги бе разделяла цели два дни — истинска орда, понесла се напред, предвкусваща отмъщението.

Войниците зад тях също реагираха и се втурнаха напред, докато офицерите им се колебаеха какво да правят. Имаше ли заповед? Не бяха чули тръби, нито паролата „Свобода“, която бе знак за атака. По-предпазливите извикаха на частите си да останат на място, докато други решиха, че са пропуснали сигнала, и тръгнаха напред. Най-сетне правеха нещо. Бяха чакали сражението седмици наред — и ето че то вече започваше.

Подобно на ревяща лавина от хора, цялото дясно крило на Брут се понесе надолу по склона, като прегази падналите конници. Легионерите наръгваха всичко лежащо по земята и продължаваха напред. Виждаха пред себе си легионите на Цезар, които се суетяха стреснато.

Офицерите нагоре по хълма изгубиха ценни моменти в опит да наредят всички да спрат. Заповедите се предаваха надолу по веригата, но междувременно първите два легиона бяха забелязали, че противникът не е готов и не очаква никаква атака. Легатите отпред пренебрегнаха заповедта за спиране, тъй като им се откриваше възможност да нанесат сериозни поражения. Те виждаха шанса и се възползваха от него: разчитаха на собствения си авторитет със съзнанието, че онези отзад не са наясно с положението. Заповядаха атака, докато легионите на Цезар все още тичаха да се строят.

Моментът увисна във въздуха. Спускащите се по склона легиони надигнаха копията. Онези отзад видяха какво е положението и нямаха избор, освен да ги последват.

Високо над втурналите се редици Брут проумя какво се случва. Виждаше как легионите му се изсипват на равното, набрали инерция по склона. Отначало лицето му потъмня от ярост. Разполагаше със седемнайсет хиляди конници по краищата на хребета и внезапната атака на пехотата ги беше направила почти безполезни, неспособни да слязат на равно и да препуснат с пълна скорост към врага. Гледаше безсилно как първите два легиона прекосяват милята между двете войски през телата на хора и коне, превърнали се във вълна от червено и сиво.

Сърцето му заблъска. Моментално разбра, че легионите му са отишли твърде много напред, за да може да ги върне. Трябваше да хвърли останалите като подкрепление или да гледа как войниците му загиват от мечовете на числено превишаващия ги противник. Пое дълбоко дъх и изрева команда за настъпление. Ядосани офицери погледнаха назад да видят кой се намесва, но когато осъзнаха, че е самият Брут, веднага повториха заповедта. По цялото било на Филипи зареваха тръби.

Настъпи объркване, когато двете части се срещнаха по средата на склона, но Брут продължи да реве заповедите си и постепенно легионите се обърнаха, за да се построят и да поемат към неприятеля.

Отляво легионите на Касий се движеха в обратната посока, за да пазят от атака през блатата, и за момент Брут си представи двете половини на армията като змии, виещи се една около друга. Изправи се в седлото. Конят му беше идеално обучен и стоеше абсолютно неподвижно въпреки блъсканицата. В далечината през облака прах, вдигнат от сандалите на войниците, видя как легионите му се сблъскват с крилото на Цезар.

Брут се озъби. В изражението му нямаше нито радост, нито съжаление. Искаше да е долу в равнината. Трябваше да е там. Смуши коня и препусна.

 

 

Марк Антоний почти не видя хаоса на склона, макар че звуците от битката достигнаха до него над вонящото блато. В продължение на два дни цял легион работеше в черната мръсотия, която ги спираше на всяка крачка, докато хиляди други поваляха дървета далеч от Филипи, нарязваха ги на дъски и товареха дъските на каруци.

Работата беше изнурителна и ставаше още по-тежка заради комарите, мухите и змиите, както и заради вонящия газ, който се вдигаше на всяка крачка. Въпреки това успяха да направят пътека, по която можеха да минат двама души един до друг. Тя минаваше от началото на блатото до средата му, след което продължаваше към палисадата. Задачата му през този ден бе да приближи легионите си колкото се може по-близо, като разчиташе, че тръстиките ще ги скрият от неприятеля.

Войниците се промъкваха приведени, докато хиляди не се озоваха на дъските, а други хиляди чакаха да тръгнат след тях. Самият Марк Антоний беше минал с първите и се намираше само на петдесет стъпки от дървената преграда, изградена от хората на Касий.

Всяко нещо, построено от човек, може да бъде разрушено от човек, напомни си Марк Антоний. В подножието на хребета хората му цяла нощ срязваха носещите греди, като заглушаваха звука на трионите с помощта на вързопи плат. Градът спеше спокойно над тях и не се чуваха никакви тревожни викове.

Когато бяха готови, той прати заповед на екстраординариите да задържат вниманието на врага насочено на запад, след което зачака залеза. Хората му бяха уязвими за стрели и копия откъм града. Нуждаеше се от слаба светлина, която да попречи на защитниците да се прицелват, но достатъчна, за да могат хората му да се покатерят по склона и да пробият стените.

Преди моментът да дойде, преди слънцето дори да е докоснало хоризонта, Марк Антоний чу страхотна врява и замръзна. Сигурен беше, че са ги забелязали. Това означаваше, че някъде горе пристигат подкрепления. Трябваше да атакува или да се изтегли, но и в двата случая се налагаше да действа бързо. Взе решение и се изправи, въпреки че схванатите му колене запротестираха.

— Атака! — изрева той.

Хората му се втурнаха напред и най-близките до палисадата метнаха въжета, черни и вонящи от тинята. За няколко спиращи дъха момента гредите само застенаха, но после изпукаха и половината конструкция рухна. Хлъзгавите колове изпопадаха по земята и войниците минаха по тях и продължиха нагоре към стената.

Марк Антоний погледна крепостта. Стените на Филипи стояха от векове, но неговите хора не бяха невежи диваци. Стотици носеха въжета с куки, а други бяха въоръжени с брадви с дълги дръжки, с чиято помощ се изкачваха. Напредваха бързо и скоро Марк Антоний видя първите си хора по самата стена. Катереха се, като намираха стотици опори, или я разбиваха с тежки удари, за да направят път на онези след тях.

Ако имаше късмет, щеше да види Касий и Брут мъртви преди още слънцето да е залязло. Закатери се задъхан, като си помагаше с ръце по рохкавата почва и плюеше прахта, която пълнеше устата му. Сърцето му туптеше яростно, тялото му плувна в пот. Нямаше значение. Болката бе просто нещо, на което не трябва да се обръща внимание.

 

 

Седми Победоносен пръв пое удара на легионите на Брут, които се понесоха по склона към тях. Войниците бяха сварени абсолютно неподготвени и не успяха да се строят, когато клането започна.

Стотици загинаха при първия сблъсък. Неумолимата римска машина разсичаше силите на Октавиан. Още и още се спускаха надолу по склона, но крилото на Марк Антоний беше стопено наполовина или дори повече, тъй като много от хората му бяха отишли при блатото. Можеха само да удържат позициите, като забиваха щитовете си в земята и клякаха зад тях. За да не бъдат обкръжени, войниците започнаха бавно да отстъпват, оттегляйки се крачка по крачка към равнината на север.

В командирската палатка в лагера Октавиан се размърда. Нямаше представа за катастрофата, пред която са изправени легионите му. Не видя първата атака, в която легатът Силва бе свален от коня си с копие и след това разкъсан на парчета. Хората около Силва побягнаха и дадоха пример на останалите, които изведнъж изоставиха позициите си. За времето, необходимо на легата да умре, легионът му беше изтласкан назад към следващия, който също не беше в състояние да удържи срещу вълна настървени римски войници, намиращи се на крачка от победата. Осми Близнашки отстъпваше с бой, но Седми Победоносен се пречупи и не можеше да направи нищо друго, освен да задържи позициите си, образувайки стена от щитове.

Стигнаха покрайнините на огромния лагер и се опитаха отново да окажат отпор, но междувременно всички легиони на Брут се бяха насочили срещу тях. Легионите на Октавиан се озоваха изправени срещу огромна сила, канеща се да ги разкъса на парчета в яростта си, и отстъпиха от лагера, изоставяйки екипировка и припаси за сто хиляди души — както и командира си, лежащ в безсъзнание в палатката.

Хората на Брут нахлуха в лагера, жадни за плячка. Някъде в очертанията му се намираха сандъците със злато и сребро и дори ранените се впуснаха да ги търсят, като убиваха всеки, който се озовеше пред очите им.

Командирските палатки бяха в центъра на лагера, издигнати съгласно добре известните на всеки легионер правила. Войниците зареваха възбудено и се втурнаха към тях като вълци.