Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Цезар (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Blood of Gods, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
SilverkaTa (2019)
Корекция и форматиране
sqnka (2019)

Издание:

Автор: Кон Игълдън

Заглавие: Кръвта на боговете

Преводач: Венцислав Божилов

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Излязла от печат: 18.03.2013

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-382-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8559

История

  1. — Добавяне

9

Групата, която яхна конете пред къщата на Цезар на Есквилин, беше значително по-голяма от четиримата уморени мъже, които бяха дошли тук предишната вечер. Октавиан се бе вслушал в съвета на Меценат и бе наредил на старшите роби да поемат ролята на управители. Те бяха видимо решени да се представят добре пред новия си господар. Довеждането на бойни коне от друго имение беше само първата от хилядите им задачи. Над десет други мъже бяха заминали по задачи към всички имения на Цезар, в това число и градината на брега на Тибър, която все още не бе предадена на римския народ. Всички запазени сметки и архиви щяха да бъдат открити и събрани.

Меценат беше настоял Гракх също да се изкъпе, преди да тръгне с тях. Войникът още бе с мокра коса и зачервен от бързата баня, но всички се чувстваха по-добре чисти. Сякаш можеха да оставят грешките и изпитанията на миналото зад гърба си, да ги остържат като черната кир, която излизаше с помощта на месинговите стъргалки и зехтина.

Докато се спускаха по западния склон на хълма, привлякоха вниманието на няколко улични момчета. Октавиан предположи, че се надяват да получат по някоя и друга монета, но те не протягаха ръце и се държаха на разстояние. Той се запита дали някой не ги е изпратил да държат под око действията му — децата бяха най-евтините шпиони, които можеше да предложи Рим. На всяка следваща улица обаче групата след тях растеше и в нея вече нямаше само хлапета. Мъже и жени го сочеха и си говореха тихо, следяха ги с интерес и прошепваха името Октавиан, а по-често и Цезар. Те също го последваха и накрая стотици вървяха след конете към Марсово поле.

Октавиан яздеше с изправен гръб, в броня, пригодена за него от прислугата в къщата. Меценат изглеждаше великолепно в бронята и наметалото си, макар че, доколкото Октавиан знаеше, нямаше официален чин. Самият той беше помислил дали да не облече тога, но за разлика от Меценат, Октавиан беше командвал римски войници, а и офицерското наметало беше ясен сигнал за онези, които следяха за подобни неща.

Когато излязоха на един пазар, тълпата се умълча и той чу как името Цезар преминава като ветрец през нея. Групата му отново се увеличи, отначало двойно, а после и четворно. Накрая Октавиан имаше чувството, че води цяла процесия през сърцето на града. Когато стигна подножието на Капитолий, бе заобиколен от стотици мъже и жени, всички напиращи да зърнат човека в центъра. Новото му име се чуваше отвсякъде и тълпата продължаваше да расте. Октавиан продължи напред. Изражението му беше сурово.

Меценат доближи коня си до неговия и каза тихо:

— Не се обръщай, но мисля, че ни следят.

Октавиан едва не избухна в непристоен смях — приятелят му така внезапно бе успял да освободи напрежението. Продължи нагоре по Капитолий и не спря, когато конете стигнаха върха. Театърът на Помпей лежеше долу от другата страна — огромна постройка от светъл камък, три пъти по-голяма от старата сграда на Сената. По покрива му не се вееха знамена. Тълпата се стече надолу. Сенатът не заседаваше този ден, но Октавиан не се съмняваше, че сенаторите ще научат за минаването му през града. Усмихна се мрачно. „Нека чуят — помисли си. — Нека да се чудят“.

Агрипа го побутна на кръстовището, когато видя стоящите на стража легионери. Войниците се взираха с изумление към безредната гмеж, излизаща от града. Докато минаваше покрай тях, Октавиан видя, че спорят помежду си, но не се обърна да види дали са се присъединили към шествието. Скоро щяха да научат какви са намеренията му.

След театъра на Помпей започваше просторното Марсово поле. От векове това бе мястото, където римляните тренираха и се събираха да гласуват, но също така то бе сборен пункт за легионите, преди да потеглят на поход. Събраната от Юлий Цезар войска за кампанията срещу партите беше останала тук по-дълго от очакваното и това си личеше навсякъде, от отходните ями и ровове до хилядите палатки от промазана кожа и дори малките постройки, осеяли равнината.

Октавиан поведе колоната си право към центъра на това множество.

Седми Победоносен и Осми Близнашки легиони се бяха установили на съседни лагери, разположени според правилата, наложени преди години от консула Марий, чичо на Цезар. Нищо не се бе променило за изминалите оттогава близо петдесет години и Октавиан изпита носталгия, когато стигна до външната граница. Единствено уважението към древната римска равнина не беше позволило на легионите да издигнат огромни земни валове, както изискваше правилникът. Вместо това лагерът беше маркиран от плетени кошове с височината на човек, пълни с камъни и пръст — по-скоро символична граница, отколкото реална преграда.

Докато приближаваше, Октавиан погледна назад и примигна от изненада, когато видя колко хора са го последвали от града. Най-малко хиляда души вървяха след него с грейнали лица, сякаш имаше някакъв празник. Поклати изумено глава и почерпи кураж от гледката. Това беше силата на името, което му бе дадено. А също и напомняне, че именно тези хора бяха подкрепяли Цезар, а не сенаторите, които го бяха убили.

Следобедното слънце печеше силно. Октавиан спря. Двамата легионери на пост на входа на лагера се взираха право напред, без да го поглеждат. Октавиан зачака търпеливо, като потупваше коня си по врата. Беше видял войниците, които бяха препуснали пред него в лагера, за да съобщят новината. Нямаше нищо против да изчака офицерите да излязат да го посрещнат това бе в негова полза.

Сякаш прочел мислите му, Меценат се наведе и му каза тихо:

— Този път забрави за всякакви съмнения, приятелю. Покажи им малко благородническа арогантност.

Октавиан кимна сковано.

Четирима конници се появиха и подкараха в тръс по широката улица през средата на лагера. Макар да бяха на няколкостотин крачки, Октавиан забеляза, че двама са с наметала и украсени сребристи брони и месингови отличия, спускащи се до кожените ивици, покриващи бедрата им. Спътниците им бяха облечени в тоги с широка пурпурна ивица от едната страна.

Агрипа погледна доволно Октавиан. Преди не много време бяха положили куп усилия да се срещнат с един военен трибун в Брундизиум. А ето че сега двама легати и двама трибуни излизаха да посрещнат човека, който дори не бе питал за тях.

— Май името Цезар все още се цени — промърмори тихо Агрипа.

Октавиан не отговори. Лицето му бе строго и напрегнато.

При вида на тълпата от града римските офицери дръпнаха юздите и погледите им се спряха върху Октавиан. Жителите на Рим се смълчаха и напрежението осезаемо се повиши. Положението беше деликатно, тъй като онзи с по-нисък чин трябваше да поздрави първи; никой обаче не знаеше със сигурност какъв е чинът на Октавиан. След неудобна пауза по-възрастният легат прочисти гърлото си и попита:

— Как да се обръщам към теб?

Октавиан го изгледа и видя мъж към петдесетте, с побелели слепоочия, мъж, около когото витаеше умора от живота. Лицето на легата бе загрубяло и набръчкано от десетките кампании, но очите му бяха блеснали от интерес, почти младежки.

— Не знаеш ли? Наричай ме Гай Юлий Цезар — отвърна Октавиан, сякаш въпросът го беше озадачил. — Аз съм синът на човека, който сформира легиона ти и на когото дължиш безпрекословна вярност. Ти си легат Марк Флавий Силва от Седми Победоносен. Баща ми се отзоваваше много добре за теб.

Легатът впери поглед в него.

— За мен е чест да чуя това, Цезар. Моят колега легат…

— … е Тит Павлиний от Осми Близнашки — прекъсна го Октавиан. — Срещали сме се преди, в Галия.

— Точно така — каза другият легат.

Сега беше ред на трибуните да се представят, но Флавий Силва заговори пръв:

— В памет на Цезар, добре дошъл в лагера. Мога ли да попитам какво е довело тук тази тълпа от Рим? През последния час непрекъснато получавах тревожни доклади. Легионът ми още не е забравил размириците.

И погледна с неприязън множеството зад Октавиан, но хората отвърнаха на погледа му, без да се страхуват, бяха жадни да видят какво ще стане. Октавиан се поколеба. Щеше да му е по-лесно да се справи с легатите, ако всеки ход и дума си останеха само между тях. Не беше планирал подобна публика.

С рязко дърпане на юздите обърна коня си към тълпата и нареди:

— Вървете си по домовете. Ще разберете, когато преобразя Рим. Ще го видите с очите си.

При думите му легат Силва погледна обезпокоено колегите си.

Октавиан продължаваше да гледа строго тълпата и да чака. Мнозина в задните редици вдигаха високо децата си, за да могат да видят новия Цезар, но останалите вече се обръщаха. Не бяха сигурни какво точно са видели, но гледката бе неустоима и не бяха недоволни.

Октавиан ги гледаше как си отиват. После поклати невярващо глава и каза тихо:

— Просто са искали да ме видят.

Агрипа го тупна по рамото и избоботи:

— Разбира се, че са искали. Те обичаха Цезар. Не го забравяй, когато дойде време да се изправиш срещу Сената.

Октавиан се обърна към офицерите и видя, че го наблюдават внимателно.

— Е? — каза той, спомняйки си думите на Меценат за римската арогантност. — Пуснете ме да вляза. Имаме много работа.

Двамата легати и трибуните им обърнаха конете си към лагера. Октавиан, Агрипа и Меценат яздеха един до друг по широката улица. Гракх беше последен и се молеше на домашните си богове да не бъде убит този ден. Направо не можеше да повярва, че четирима висши офицери са излезли да посрещнат Октавиан. Трябваше още в първия удобен момент да изпрати вест до трибуна Либурний.

 

 

Командирската палатка на Седми Победоносен беше голяма колкото едноетажна къща, бе поддържана от дървени греди с мрежа под тях и можеше да устои и на най-бурния вятър. Октавиан влезе и видя дълга маса с купчина дебели пергаментови карти в единия край. Легат Силва забеляза накъде е насочено вниманието му и обясни:

— Пътища и планове за Партия, резултат от месеци работа. Разбира се, всичко това вече е пропилян труд. Така и не изразих съболезнованията си, Цезар. Трудно ми е да ти опиша скръбта, която изпитват хората за загубата ти. Бунтовете донякъде помогнаха да не мислим само за убийството, но мъката все още я има и се усеща остро.

Октавиан сведе глава в знак на благодарност и отвърна:

— Засегна точно въпроса, по който дойдох тук.

Един легионер се появи с поднос с вино и вода. Октавиан изчака да поднесат питиетата и вдигна чашата си.

— Е, за Цезар. — Военните повториха тоста и той добави: — И за отмъщението за убийството му.

Флавий Силва едва не се задави.

— Обичаш да говориш направо, а? — каза той, след като се изкашля в юмрука си. Лицето му бе зачервено. — С тази цел ли дойде тук? Аз…

— Ти не изпълни дълга си, престъпи клетвата, която си положил — рязко го прекъсна Октавиан и стовари юмрук върху масата. — Това се отнася и за двама ви! Бащата на отечеството е бил убит посред бял ден, докато вие сте пиели вино на Марсово поле и какво? Какво става после? Дали верните му войници са влезли в Рим и са поискали съд и екзекуция за убийците? Тръгнахте ли към сградата на Сената? Не, не го направихте. Сенатът обявява амнистия за мръсните убийци и вие я приемате смирено и се задоволявате само да поддържате реда в града, докато онези, които ги е грижа за правосъдието и честта, излизат на улиците! Колко е отвратително, че хората без власт трябва да се заемат с онова, което вие не сте направили — и после да видят как им вадите меч и служите тъкмо на онези господари, които са виновни за престъплението! Питаш ме защо съм дошъл тук ли, легат Силва? За да ти потърся сметка за провала ти!

Легионерът с виното вече беше побягнал. Двамата легати и трибуните се бяха дръпнали назад от масата, докато Октавиан ги ругаеше. Реагираха на думите му така, сякаш бяха удари на камшик, и забиха погледи в земята, изпълнени с ужас и срам.

— Как смеете да стоите тук, докато кучетата, които убиха господаря ви, вашия приятел, все още са в Сената и се поздравяват един друг за успеха си? Цезар ви имаше доверие, легати. Знаеше, че бихте се застъпили за него, когато целият свят е срещу вас. Къде е тази чест сега? Къде е това доверие?

— Сенатът… — започна Тит Павлиний.

Октавиан се обърна гневно към него.

— Сенатът не командваше легионите ви, докато не му ги предадохте най-смирено. Вие сте дясната ръка на Цезар, а не слуги на онези старчета. Забравили сте кои сте.

— Може би — рече легат Флавий Силва. Лицето му бе станало пепеляво. — Не мога да говоря от името на Тит, но когато научихме вестта, не знаех какво да правя. Светът се промени за един ден и сенаторите не закъсняха да пратят заповеди. Може би не трябваше да ги приемам. — Пое бавно и дълбоко дъх. — Сега това е без значение. С твое позволение, ще отида да изпълня дълга си.

Октавиан замръзна, поразен от прецизно подбраните думи на Флавий Силва. Вече беше късно да върне казаното и мислите му препуснаха, докато легатът чакаше позволение да напусне. Октавиан го бе обвинил в огромно и непоправимо безчестие. С кристална яснота осъзна, че Флавий Силва смята да отнеме живота си. Това бе единственият избор, който му бе оставил.

Беше разчитал на демонстрация на арогантност, за да стигне до този момент. Вече нямаше връщане назад. Стисна зъби, опря юмруци в масата и нареди:

Стой тук, легат. Не можеш толкова лесно да избягаш от отговорностите си. Ще живееш, за да изчистиш всяко петно върху честта на Седми Победоносен.

Отвън се чу тропот на маршируващи войници. Двамата легати моментално го усетиха, както капитанът на кораб усеща промяна в курса едва ли не преди да е започнала. Флавий Силва беше върнат в реалността от презрителното отношение на Октавиан и шума отвън и безрадостното чувство в очите му донякъде изчезна.

— На твое разположение съм, Цезар — рече той. Думите върнаха цвета на пребледнелите му бузи и Октавиан си позволи да се отпусне, макар и съвсем мъничко.

— Точно така — отвърна той. — И аз имам нужда от теб, Флавий Силва. Имам нужда от мъже като теб — и като теб, Тит. Мъже, които помнят Цезар и всичко постигнато от него. Сенатът няма да скрие убийците от нас. Ще ги изкореним, един по един.

Шумът отвън се засили и Октавиан се намръщи. Точно сега трябваше да преценява внимателно всяка своя дума. Без да се обръща, той посочи към входа.

— Меценате, виж какво става.

Приятелят му — Октавиан не забеляза страхопочитанието в очите му, кимна и излезе. Върна се почти веднага и каза:

— Цезар, трябва да видиш сам.

Октавиан го погледна въпросително. Меценат не би губил времето му в подобен момент, не и след онова, на което бе станал свидетел преди малко. Той най-добре от всички осъзнаваше, че в момента Октавиан върви по ръба на острието с всяка своя дума и постъпка. Октавиан хвърли поглед към Флавий Силва, но той все още изглеждаше слисан.

— Добре — отвърна Октавиан и тръгна към изхода. Легатите го последваха.

Повдигна платнището и замръзна. Палатката беше заобиколена от легионери с кожени брони. Носеха щитове и мечове, а знаменосците на Седми Победоносен бяха заели позиции от двете страни на входа. Октавиан вдигна поглед към развяващите се знамена и орела на легиона. За пореден път му беше напомнено наследството на фамилията му. Марий беше превърнал орела в символ на римската мощ от Египет до Галия, заменяйки разнообразните знамена само с едно. И сега то блестеше на слънцето.

Октавиан се помъчи да изглежда спокоен. Беше оцелял при срещата с легатите, но реалността бе, че е напълно безсилен. Сърцето му се сви при вида на строените редици, които се губеха в далечината. Въпреки това вдигна упорито глава и ги изгледа сурово. Нямаше да го видят уплашен, каквото и да се случеше. Дължеше го на Цезар.

Те го видяха да излиза — млад мъж с броня, чиято коса бе почти като златна на слънчевата светлина. Видяха го да поглежда към орела на Седми Победоносен и започнаха да го приветстват с викове и удари на юмруци по щитовете. Грохотът се понесе по Марсово поле и стигна чак до града. Започваше от първите редици към онези далеч назад, които дори не можеха да видят Цезар, дошъл да направи преглед на легиона си.

Октавиан полагаше огромни усилия да скрие изумлението си. Легат Флавий Силва излезе, следван от Тит Павлиний. Меценат, Агрипа и Гракх се дръпнаха настрани, за да могат офицерите да видят онова, което виждаше Октавиан. Звукът се усилваше и бумтеше оглушително.

— Не си забравен, Цезар — извика застаналият до него Флавий Силва. — Дай ни възможност да ти докажем, че все още имаме чест. Няма да те разочароваме отново, кълна се.

Октавиан погледна Тит Павлиний и остана поразен, когато видя в очите му сълзи. Павлиний кимна, отдаде чест и извика:

— Осми Близнашки е твой, Цезаре.

Октавиан вдигна ръце, за да ги накара да млъкнат. Отне много време тишината да се разпростре от мястото, където стоеше, до стотиците редици назад. Докато чакаше, успя да намери подходящите думи.

— Вчера бях убеден, че римската чест е мъртва, изгубена с убийството на един добър мъж. Но сега виждам, че греша и че тя е оцеляла тук, у вас. Слушайте. Нека ви кажа какво предстои. Аз съм Гай Юлий Цезар, divi filius, син на бога. Аз съм онзи, който ще покаже на Сената, че не е над закона, че законът е не другаде, а във вас. Че вие сте кръвта на града и че вие се изправяте срещу всички врагове на държавата — както в чужди земи, така и срещу вътрешните врагове. Нека вчерашният ден бъде забравен. Нека това бъде вашата нова клетва днес.

Грохотът и овациите започнаха отново. Войниците вдигаха копия за поздрав, хиляди гърла повтаряха думите му нататък по редиците.

— Пригответе ги за марш, легати. Днес ще заемем форума. И когато застанем в сърцето на града като негови пазители, ще заличим петното от онова, което ставаше досега.

Погледна към стените на Рим. Театърът на Помпей се виждаше оттук и Октавиан сведе глава в памет на Цезар с надеждата, че той ще го види поне сега. Там беше и Сенатът и Октавиан стисна зъби при мисълта за арогантните благородници, които го чакаха. Беше намерил пътя си. Щеше да им покаже какво означава арогантност и сила.

 

 

Двамата легати дадоха заповеди и военната машина се задейства. Из лагера зазвучаха команди и офицерите се заеха с изпълняването на онова, което им бе познато и което за тях беше естествено като дишането. Легионерите поеха на бегом да съберат екипировката си за марша, като се смееха и си говореха.

Легат Павлиний се окашля и Октавиан го погледна.

— Да?

— Цезар, питахме се какво искаш да правиш с военната каса. Хората не са получавали заплати цял месец, а Сенатът не каза нищо за използването на средствата.

Октавиан замръзна, а по-възрастният мъж запристъпва от крак на крак, докато чакаше отговора му. Юлий Цезар се бе подготвял години да потегли от Рим. Октавиан изобщо не беше помислил за златото и среброто, събрани за кампанията.

— Покажете ми — най-сетне каза той.

Легатите го поведоха към една строго охранявана палатка. Легионерите тук не бяха напуснали постовете си, за да го видят, и Октавиан не пропусна да забележи удоволствието в очите им. Усмихна им се и влезе вътре.

В средата на палатката имаше дървени и железни сандъци, всички заключени. Флавий Силва извади ключ, а в ръцете на Павлиний се появи друг. Двамата отключиха един сандък и повдигнаха тежкия му капак. Октавиан кимна, сякаш блестящата купчина злато и сребро не беше повече от онова, което бе очаквал. На теория средствата принадлежаха на Сената, но щом той още не си ги бе поискал, най-вероятно изобщо не подозираше за съществуването им.

— Колко има тук? — попита Октавиан.

На Флавий Силва не му беше нужно да прави справка. Отговорността за подобна сума по време на хаоса в Рим със сигурност беше съсипала съня му през последния месец.

— Общо четирийсет милиона.

— Това е… добре — отвърна Октавиан. Спогледа се с Агрипа, чиито очи се бяха изцъклили, когато чу сумата. — Добре. Дайте на войниците онова, което им се полага… както и допълнителна сума в размер на шестмесечната им заплата. Запознати ли сте със завещанието, оставено от Цезар за гражданите на Рим?

— Разбира се. Половината град още говори за него.

— Ще поискам средствата от Сената, когато излезем на форума. Ако откажат, ще платя от тези пари и със свои собствени.

Докато затваряше сандъка и го заключваше, Флавий Силва се усмихна. Наличието на подобно богатство го беше тормозило като болен зъб, който не можеш да извадиш сам. Изпита огромно облекчение, че може да предаде отговорността на някой друг.

— С твое позволение, ще се погрижа за лагера.

— Заеми се с делата си, легат.

Флавий Силва се изчерви.

— Не, Цезар. Не са мои дела. Не и днес.