Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Цезар (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Blood of Gods, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
SilverkaTa (2019)
Корекция и форматиране
sqnka (2019)

Издание:

Автор: Кон Игълдън

Заглавие: Кръвта на боговете

Преводач: Венцислав Божилов

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Излязла от печат: 18.03.2013

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-382-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8559

История

  1. — Добавяне

Втора част

10

Марк Антоний пристигна в Брундизиум след залез-слънце и бе посрещнат от блясъка на хиляди лампи и стражеви огньове на фона на черния хоризонт. Знаеше броя на хората, които чакаха тук. С Цезар ги бяха обсъждали предишната зима, докато подготвяха кампанията срещу партите. Конниците на онази източна империя бяха трън в кожата на Рим от много години и Цезар не беше забравил стария враг. Партите трябваше да си платят, но подобно на много други неща, това мащабно начинание беше съсипано от ножовете на убийците.

Въпреки това Марк Антоний не беше подготвен да види с очите си цели шест легиона ветерани, разположили се около града — и светлините на корабите, подобни на светулки в тъмното море.

Консулският пръстен му осигури пропуск, макар да го спираха и разпитваха неведнъж, докато обикаляше лагерите на легионите. Всички надежди да пътува инкогнито отидоха на вятъра и когато слънцето изгря, целият град вече знаеше, че консулът е пристигнал и че легионите ще изпитат гнева на Сената. Бяха чакали дълго да разберат какво ще последва след хаоса в Рим и обичайното оживление в града бе спряло пред лицето на възможния ужас.

Марк Антоний бързо си намери квартира — просто нареди на всички останали наематели да напуснат стаите си. Някои от тях бяха старши офицери, но никой не посмя да възрази и те поеха обратно към лагерите колкото се може по-бързо.

Консулът закуси мълчаливо с подсладена с мед каша, резен диня и портокал. Беше яздил три дни без почивка и беше достатъчно изморен, за да поръча запарка от греяно вино и билки, за да възвърне силите си. Съдържателят на таверната беше досадно раболепен, когато донесе високите чаши и се оттегли с поклони. Консулът имаше властта да заповяда смъртта на хиляди до края на деня и жителите на Брундизиум си шепнеха само за това, докато той довършваше закуската си.

Изведнъж на Марк Антоний му хрумна да излезе. Тръгна по една пътека към скалите, надвиснали над дълбоките води. Наслади се на свежия въздух, далеч от миризмата на твърде много хора, натъпкани в твърде тясно пространство. Главата му се проясняваше, докато се взираше в морето.

Видът на корабите и изгряващото слънце ободри духа му още повече. Пред него беше поредният символ на римската мощ. Искаше му се да има къде да изпрати флота, но основната му цел бяха войниците от легионите. В момента беше въплъщение на Сената, негов пълномощник, облечен в цялата му власт. Мислено си отбеляза да сподели с жена си какво е чувството.

Докато вървеше обратно по улиците, двама от хората му дотичаха при него, застанаха мирно и отдадоха чест.

— Къде са легатите? — остро попита той.

— Събрали са се на централния площад и те чакат, консуле.

— Добре — каза той. — Водете. Не съм идвал тук от години.

 

 

Чу шума и гласовете още отдалече.

Площадът бе миниатюрно подобие на форума в Рим — и беше претъпкан с войници. Консулът си спомни неприятното чувство от последния път, когато беше говорил пред тълпа.

Щом го видяха, войниците се развикаха. Центурионите започнаха да му разчистват път с пръчки, като блъскаха хората с ругатни и клетви.

На Марк Антоний не му се налагаше да се преструва на навъсен. Беше очаквал да завари войниците ужасени от сенатското правосъдие. Вместо това, докато вървеше през тях, виждаше само гняв. Всеки командир знае, че понякога трябва да се прави на глух, докато върви през войниците си, но това бе повече от подигравки от хора, криещи се в тълпата. Легионерите се блъскаха, бутаха офицерите си и крещяха скверни ругатни.

Беше обичайно консулът да бъде посрещан с възгласи и аплодисменти, когато се качва на подиума. Марк Антоний остави охраната си долу, но докато изкачваше стъпалата, шумът утихна и само шестимата легати продължаваха да пляскат с ръце. Аплодисментите им изглеждаха жалки и бяха последвани от груб смях. Легатите се потяха на трибуната. Марк Антоний изпъчи гърди, пое дълбоко дъх и гласът му отекна от околните сгради.

— Аз съм римски консул, пълномощник на Сената. В моята персона е съсредоточена властта на Рим, за да мога да съдя другите за престъпленията им срещу държавата.

Смехът и подвикванията замряха. Марк Антоний остави мълчанието да се проточи, докато решаваше как да продължи. Беше възнамерявал да покаже милост и така да ги спечели на своя страна, а ето че те се бяха обърнали срещу него.

— Ами твоите престъпления? — внезапно извика някой от тълпата. — Какво ще кажеш за Цезар?

Марк Антоний стисна трибуната с ръце и се наведе напред. Изведнъж осъзна, че те гледат на него само като на представител на Сената. Имаше късмет, че още не се бяха нахвърлили да го смажат.

— За Цезар ли? — озъби се той. — Аз съм човекът, който изнесе погребалната реч и който стоя до тялото му, докато огънят го поглъщаше. Бях негов приятел. Когато Рим се обърна към мен, не се поколебах. Следвах закона. Никой от вас не може да каже същото за себе си.

Канеше се да продължи, но се разнесоха още гневни викове и отделните обвинения се изгубиха в безредния ропот. Шумът не утихна и той видя, че някои от събралите се дори си тръгват, сякаш не очакват да каже нещо, което си заслужава да бъде чуто. Обърна се към легатите зад себе си и нареди:

— Изкарайте размирниците. Ще послужат за пример на останалите.

Най-близкият легат пребледня.

— Консуле, хората са готови, както нареди, но легионите знаят, че ти си предложил в Сената гласуването на амнистията. Ако дам подобна заповед, може да ни разкъсат.

Марк Антоний изпъчи гърди и пристъпи към легата, извиси се над него.

— Писнало ми е да ми говорят колко опасна е тълпата. Това тълпа ли е? Не, тук виждам римски легионери, които ще си спомнят какво означава дисциплина. — Говореше не толкова на легата, колкото на онези, които слушаха. — Гордей се с тази дисциплина, защото това е единственото, което ти е останало.

Легатът даде заповедта и редица вързани мъже бяха изведени от една сграда наблизо. Центурионите си пробиха път през тълпата и ги строиха така, че да са с лице към останалите.

Във всеки легион винаги имаше по няколко провинили се, хванати да спят на пост, изнасилили местни жени или откраднали от другарите си по палатка. Опциите и центурионите принудиха с ритници и юмруци избраните сто да паднат на колене.

Марк Антоний усещаше яростта на останалите. Когато гневните викове се засилиха, легатът отново се обърна към него, като внимаваше да говори тихо.

— Консуле, ако се разбунтуват, с всички ни е свършено. Нека ги разпусна.

— Махни се! — с отвращение отвърна Марк Антоний. — Който и да си, освободи поста си и се върни в Рим. Нямам място за страхливци.

Върна се на трибуната и изрева:

— Рим продължи напред, докато вие седяхте тук и оплаквахте смъртта на един велик мъж! Нима мъката е отнела честта ви? Нима е разбила редиците и традициите ви? Не забравяйте, че вие сте мъже на Рим — не, войници на Рим. Мъже с желязна воля, които знаят цената на живота и смъртта. Мъже, които могат да продължат напред дори пред лицето на катастрофата.

Погледна окаяните коленичили легионери. Те знаеха какво ги очаква. Някои опъваха въжетата, но ако се опитаха да се изправят, бдителните центуриони ги принуждаваха с ритници да коленичат отново.

— Неподчинението на заповед е бунт — каза високо Марк Антоний. — А бунтът трябва да бъде удавен в кръв. Знаели сте това от момента, когато заповедта е дошла от Рим. Това е камъкът, който започна да пада през онзи ден. Центуриони! Изпълнете дълга си.

Центурионите извадиха брадвички и с бързи силни удари започнаха да разбиват черепите на коленичилите.

Пръски кръв и мозък хвърчаха във въздуха и стигаха до лицата на легионерите в първите редици. Те заръмжаха и офицерите им закрещяха да стоят мирно. Войниците се подчиниха, задъхани и ужасени — и същевременно запленени от гледката на умиращите пред очите им.

Когато и последният осъден рухна на земята с пръснат череп, Марк Антоний отново се обърна към легионерите. Сведените глави бавно се вдигнаха. Погледите още бяха враждебни, но в тях вече я нямаше заплахата от незабавна разправа. Бяха издържали. Повечето осъзнаваха, че най-лошото е отминало.

— И камъкът падна. Това е краят — заяви Марк Антоний. — А сега ще ви кажа нещо за Цезар.

Дори да им беше обещал злато, нямаше да постигне по-пълна тишина от тази, която настъпи на площада.

— Вярно е, че нямаше отмъщение за случилото се на мартенските иди. Аз лично предложих амнистията със съзнанието, че ако го направя, убийците му няма да виждат опасност в мое лице. Исках да говоря на римския народ, а не да бъда пратен в изгнание или също заклан като приятел на Цезар. В такова змийско гнездо се е превърнала политиката в Рим.

Войниците вече не се опитваха да се разотидат. Вместо това се забутаха напред, жадни за новини от човека, който беше присъствал там през онези дни. „Брундизиум е далеч от Рим“, напомни си Марк Антоний. В най-добрия случай тук знаеха за случилото се в града от трета и четвърта ръка. Несъмнено Сенатът имаше тук свои шпиони, които щяха да докладват за думите му, но докато това станеше, той вече щеше да е на път. Беше направил избора си, когато напусна Рим с жена си и децата. И връщане нямаше.

— Някои от извършителите вече избягаха. Хора като Касий и Брут са недосегаеми, поне засега. Но един от онези, които убиха Цезар на стълбите на театъра на Помпей, все още е в Италия, на север. Децим Юний. Мисли си, че се е отдалечил достатъчно от Рим, за да не се страхува от отмъщение.

Замълча и загледа как израженията им се променят. Войниците започваха да му вярват.

— Виждам пред себе си мъже от шест легиона. Децим Юний контролира област при Алпите само с няколко хиляди войници, които да поддържат ред. В безопасност ли е той от нас? Не, не е. — Марк Антоний се озъби и гласът му зазвуча още по-силно. — Вие призовавате за отмъщение за Цезар. И аз съм тук, за да ви го дам.

Войниците отвърнаха с ликуващи викове, силни колкото гневните им възгласи преди малко. Доволен, Марк Антоний отстъпи назад. Сенатът беше възнамерявал да го лиши от популярност, като го принуди да подложи легионите на децимация. А вместо това, срещу живота на сто престъпници, той ги беше спечелил на своя страна. Усмихна се при мисълта какви физиономии ще направят Бибил и Светоний, когато научат.

Обърна се към легатите и се намръщи, когато видя, че онзи, на когото бе наредил да напусне, още е тук и е пребледнял като восък.

— Кой легион командваш? — остро попита Марк Антоний.

— Четвърти Железен, консуле. — За миг в очите на легата се появи отчаяна надежда, че ще бъде помилван.

— Кой е заместникът ти?

Мъжът пребледня още повече. С кариерата му бе свършено.

— Трибун Либурний, консуле.

— Кажи му да ми се яви, за да преценя дали е годен да командва.

Легатът задъвка устни и се опита да върне достойнството си.

— Мисля, че назначението се дава от Сената.

— Вече казах. Днес аз съм Сенатът и имам пълната власт да назначавам и освобождавам. А сега се махай. Видя ли те още веднъж, ще заповядам да те убият.

На легата не му оставаше друго, освен да отстъпи и да отдаде чест с трепереща ръка, преди да се махне. Марк Антоний насочи вниманието си към останалите легати.

— Всички, елате с мен. Имаме да планираме кампания. — Внезапна мисъл го накара да спре, докато слизаше по стъпалата. — Къде са парите за похода срещу партите?

— В Рим, консуле. Бяха тук, но Цезар нареди да ги отнесат на Марсово поле при Седми Победоносен.

Марк Антоний затвори очи за момент. Богатството на Цезар е било на една ръка от него, а той бе позволил да му се измъкне. Боговете му бяха дали легиони и в същото време го бяха лишили от възможността да им плаща.

— Няма значение. Хайде, елате с мен.

 

 

Агрипа спря и разтърка очи, за да изтрие потта и умората. Каза си, че му трябва само кратка почивка, преди да продължи. Октавиан беше като виелица, носеща се по Марсово поле. Преди пристигането му легионите бяха бездействали, макар отстрани сигурно да бяха изглеждали нормално — смяна на постовете, опашки за храна, работещи ковачници.

Агрипа се опита да сдържи прозявката си и челюстта му изпука болезнено.

Веднъж беше видял моряк, ударен по главата от падаща мачта по време на буря. Дъждът беше измил кръвта и човекът бе продължил да сгъва платна и да връзва въжета насред виещия вятър. Няколко часа по-късно, когато бурята бе отминала, морякът изведнъж изкрещя от болка и падна в безсъзнание на палубата. Така и не дойде на себе си и ден по-късно хвърлиха тялото му през борда. Смъртта на Цезар беше зашеметила легионите по същия начин. Те продължаваха да изпълняват задачите си, но с изцъклени очи и неми като онзи моряк. Пристигането на Октавиан бе променило всичко това. Той отново им бе дал цел и това си личеше в приветствените викове на хората, които го разпознаваха като един от приятелите на Цезар. Оживена суматоха беше сменила апатията и отчаянието.

Усмихна се, когато видя Меценат да бърза през лагера — водеше два коня. Беше зачервен и плувнал в пот, но въпреки това подвикна насмешливо:

— Капна, а?

Агрипа се ухили, но не помръдна от мястото си. В момента оценяваше напълно избора си на кариера във флота. Центурион капитанът бе господар на кораба си и рядко му се случваше да върви много или да влачи планините от провизии и екипировка, които тези тук мъкнеха навсякъде със себе си. От флота нямаше никакви новини. Меценат се беше оказал прав. Но той също беше повлечен от устрема на Октавиан, въпреки всичките си опасения. Почти нямаха време да се замислят какво са постигнали — Октавиан продължаваше напред, движен от някаква неизчерпаема и луда енергия, на която Агрипа можеше единствено да завижда.

Дори флотски офицер като него трябваше да признае, че е впечатлен от начина, по който легионът се строяваше за поход. Рутината и веригата на командването бяха така дълбоко вкоренени, че войниците можеха за нула време да преминат от състояние на привиден хаос в бляскави редици от мечове и щитове. И в същото време в устрема им се долавяше нещо повече от дисциплина. Октавиан беше дал заповед целият лагер да стяга багажа и с напредването на сутринта войниците приключваха задачите си и се строяваха мълчаливо, обърнати към града. Агрипа насочи острия си поглед в далечината. Подобно на Меценат, той бе зашеметен от амбициите на Октавиан. Струваше му се лудост и предателство дори да си помисли за марш към самия център на града, право в пастта на Сената. Поклати глава и се усмихна иронично. Може и да беше лудост, но той не следваше Октавиан. А Цезар. А ако Цезар поведеше хората си дори в Хадес, те щяха да го последват без капка колебание.

Марсово поле беше оголено — нужниците бяха запълнени и разрушени, дървените постройки бяха разглобени и прибрани. Агрипа тръгна към предните редици, където един легионер търпеливо го очакваше с шлема и коня му.

Меценат и Октавиан вече бяха там, също и Гракх, който наблюдаваше всичко със светнали очи. Легатите Силва и Павлиний изглеждаха великолепно в сияещите си лъснати брони. Сякаш се бяха подмладили от първия път, когато ги беше видял. Агрипа скочи в седлото, без да обръща внимание на протестиращите си мускули.

Когато слънцето достигна зенита си, в храмовете, по пазарите и работилниците зазвъняха звънци и камбани, за да оповестят средата на деня и новите смени. Агрипа погледна назад към десетте хиляди легионери и четирите хиляди лагерни работници, които ги следваха. Лицата на всички сияеха — най-великите бойци на най-великата държава в света.

Рядко му се случваше да разпознае някой момент като особено важен. Като правило последиците от решенията се разбираха месеци и дори години по-късно. Сега обаче Агрипа разбираше, че моментът е изключително важен. Името Цезар не би могло да постигне много само по себе си. Но Октавиан беше намерил думите, с които да се обърне към хората. Агрипа сложи шлема си и завърза кожените ремъци под брадичката си.

Октавиан погледна наляво и надясно към двамата си приятели. Очите му проблясваха весело и нетърпеливо.

— Е, с мен ли сте?

— Не бих пропуснал подобна възможност за нищо на света — отвърна Меценат.

Октавиан се усмихна.

— Легат Силва, дай сигнал за тръгване. Да напомним на Сената, че не е единствената сила в Рим.

Зовът на тръбите проехтя по Марсово поле и Седми Победоносен и Осми Близнашки тръгнаха в крак към града.