Кон Игълдън
Кръвта на боговете (14)

12

Докато легионите му вървяха на север, Марк Антоний беше в лошо настроение и се зъбеше на всеки, който имаше глупостта да се обърне към него.

Апиевият път беше същинско чудо — шест разкрача широк и с отводнителни канали в продължение на стотици мили. Единствено по такава гладка повърхност легионите можеха да изминават по двайсет до трийсет мили на ден и легионерите брояха всеки камък, показващ оставащото им разстояние. Проблемът бе, че Марк Антоний изобщо не възнамеряваше да се появява в близост до Рим. Един прашен и изтощен пратеник от Сената бе променил всичките му планове.

Марк Антоний се загледа в далечината, сякаш можеше да види сенаторите, очакващи триумфалното му завръщане. Усещаше ги, подобни на паяци, плетящи нишки, които минаваха под краката му. Тръсна глава, за да прогони картината. Още не можеше да повярва на новината. Октавиан несъмнено бе изгубил разсъдъка си, за да предприеме подобен дързък ход! Какво си мислеше това момче? Гневът, който бе предизвикал, ясно си личеше в заповедта на Сената. Бибил, Хирций и Панса я бяха подпечатали със символа на Сената, видимия знак на властта му над всички легиони. На Марк Антоний се нареждаше да се върне възможно най-бързо и с една-единствена цел — да унищожи парвенюто на форума.

Войниците отпред нададоха ликуващи възгласи и Марк Антоний смуши коня си и препусна да види какво ги е зарадвало. През по-голямата част от сутринта пътят постепенно се изкачваше и прорязваше варовиковите хълмове — построяването му бе отнело години тежък труд.

Разбра причината още преди да я види, когато долови соления привкус на прохладния ветрец. Тиренско море се появи пред колоната, тъмносиня шир от лявата му страна. Това означаваше, че Рим е на не повече от сто мили и че той трябва да реши дали да даде почивка на хората си, за да успее обозът да ги настигне.

Ентусиазмът се пое от маршируващите редици; всяка центурия виждаше морето и надаваше вик за късмет, горда от темпото, с което се движеха. Марк Антоний дръпна коня си настрани и известно време наблюдаваше минаващите покрай него войници, като кимаше отсечено на всеки, който го погледнеше.

Замисли се за проблемите, пред които беше изправен. Два легиона бяха нарушили клетвите си и се бяха разбунтували в името на момче, което се бе нарекло Цезар. Щом това име имаше подобно въздействие, той не можеше да се довери на Сената, че ще е в състояние да се справи с него. Инстинктът му казваше да удари на север, да продължи с първоначалния си план за поход срещу Децим Юний. Легионите от Брундизиум вече бяха отказали веднъж да изпълнят заповед. Бяха готови да го разкъсат на парчета, когато си мислеха, че той е един от одобрилите убийството на Цезар. Как ли щяха да реагират, когато разберат, че им е наредено да атакуват наследника му? Богове, та това бе невъзможно! Северът на Децим Юний беше готов да падне и той разполагаше с необходимите сили да го победи. В същото време обаче не смееше да остави Октавиан с два легиона на негово разположение. Истинският Цезар бе постигнал много и с по-малко хора.

Погледна отново маршируващите редици. Черпеше увереност от вида на трийсетте хиляди мъже. Знаеше, че ако поддържа дисциплината, може да принуди Октавиан да се предаде. А после Сенатът да се оправя с него. Докато некадърници като Бибил решаваха съдбата на Октавиан, никой нямаше да следи него, Марк Антоний. И той пак можеше да поведе легионите на север.

Стените на Рим бяха по-ниски от много постройки, намиращи се между тях. Тъмните грамади на жилищните сгради се извисяваха над тримата мъже, които стояха на каменната пътека над една от портите. Най-бедните семейства живееха на шестия и дори на седмия стаж, без достъп до вода и с безрадостното осъзнаване, че имат малко шансове да се спасят при евентуален пожар. Светлините от лампите им през отворените прозорци приличаха на Октавиан на звезди над хоризонта, твърде високо, за да са част от града долу.

Агрипа и Меценат се бяха облегнали на вътрешния парапет на стената. Самият град не беше застрашаван от времето на Спартак и неговата армия от роби, но защитните съоръжения все още се поддържаха, наред с цялата мрежа поддържащи постройки и стълби. В по-нормални времена едно от задълженията на градските стражи бе да вървят по стените, най-вече за да гонят хлапета или млади любовници, отколкото да следят за евентуална заплаха. Тези рутинни задачи обаче бяха зарязани, откакто легионите се настаниха на форума и целият град очакваше със страх развръзката.

Тримата приятели бяха сами на пустата пътека, но въпреки това говореха тихо и нито за миг не забравяха, че сенаторите биха дали мило и драго да подслушат плановете им.

— Не е нужно да се тревожиш за Силва и Павлиний — каза Агрипа. — Няма да изменят отново на клетвата си, независимо от обещанията и заплахите на сенаторите. Това би им струвало твърде много. Само боговете знаят какво наказание може да им наложи Сенатът. Най-малкото екзекуция на старшите офицери. Нещата стоят така, че животът им е свързан с нашия.

Октавиан го погледна и кимна. Луната беше почти пълна и звездите светеха достатъчно ярко, за да осветят града с бледата си светлина. Чувстваше се уязвим на стената, но трябваше да признае, че няма как да намерят по-спокойно място. Разсеяно подритна един камък и се загледа как изчезва в мрака долу.

— Не се безпокоя за верността им. Тревожа се от това какво ще правим, когато консулът дойде от Брундизиум с шест легиона.

Агрипа извърна поглед. Не му се искаше да каже онова, което мислеше през дните на преговори със Сената. Имаше усещане за напредък до този следобед, когато в Рим пристигна пратеник на Марк Антоний. Само за един час сенаторите успяха да възвърнал донякъде разколебаната си увереност и новината за връщащите се легиони вече се разнасяше из замрелия от страх град. Агрипа раздразнено срита един камък. Бяха се събрали тук не да обсъждат как да превърнат преговорите в триумф, а как да предотвратят унищожението и опозоряването си.

Меценат се изкашля, изгледа ги и каза:

— Намираме се в затруднено положение. Кажете ми, ако греша някъде. Ако не предприемем нищо, след няколко дни ще видим легионите на Сената. Не разполагаме с достатъчно хора, които да отбраняват дълго стените. Ако използваме останалото ни време да екзекутираме Гай Требоний, Светоний, може би Бибил и неколцина други, само ще разгневим консула още повече и ще го направим още по-малко склонен да ни пощади живота. Нали няма да изоставиш легионите и да избягаш?

— Не — изсумтя Октавиан.

— В такъв случай мисля, че ще бъдем убити след няколко дни и главите ни ще бъдат набити на стената като предупреждение за другите. Е, поне ще се радваме на добра гледка.

— Трябва да има начин да се излезе от положението! — каза Октавиан. — Ако можех да накарам онези кучи синове в Сената да направят поне една отстъпка, бих изтеглил легионите, без това да прилича на пълно поражение.

— Веднага щом им стана ясно, че нямаш намерение да ги избиеш, те разбраха, че са спечелили — продължи Меценат. — Е, поне за това все още има време. Ще получиш своята отстъпка, например куриатното постановление, след което ще се изтеглим някъде, където Марк Антоний няма да се чувства принуден да ни атакува. Проблемът е оставането на форума. Той трябва да реагира на това!

Октавиан поклати глава. Бяха обсъждали многократно въпроса, но това бе черта, която нямаше да прекрачи. В отчаянието си беше мислил за няколко убийства за назидание, но подобна постъпка щеше да съсипе начина, по който гледаха на него хората. Ако се намираше срещу Освободителите на бойното поле, нещата щяха да са съвсем различни, но позицията му изцяло зависеше от това да бъде застъпник за старата република и властта на закона. Дори Цезар не беше опразнил пейките на Сената и бе отказал да го провъзгласят за цар. Изръмжа раздразнено. Амнистията можеше да се отмени, сигурен бе в това, но все още не бе намерил нужния му лост, за да го постигне.

— Още не си опитал с подкупи — обади се Агрипа и приятелите му се обърнаха към него. Той сви рамене на лунната светлина. — Какво толкова? Нали каза, че би се вслушал във всичко.

— Те си мислят, че е достатъчно само да изчакат, за да видят как падаме — горчиво рече Октавиан. — Не мога да им предложа нищо, което да не могат да получат така или иначе след смъртта ми.

Меценат се загледа замислено в ярката луна, после кимна.

— Значи нямаме друг избор. Не можеш да си позволиш да останеш безсмислено тук само за да бъдем избити и двата легиона да бъдат унищожени. Трябва да изведем войниците от Рим и да оставим всичко това в миналото. Загуба е, но човек се учи от загубите, ако оцелее.

Октавиан отвори уста, но отчаянието го остави без думи. Не можеше да се отърси от чувството, че Цезар би видял изход. Отчасти именно споменът за делата на Цезар го бе подтикнал да окупира форума, но след първия ден нищо не вървеше по начина, по който се бе надявал.

Агрипа видя безутешността на приятеля си и заговори с дълбокия си глас:

— Знаеш ли. Цезар е изгубил първата си битка в гражданската война. Бил пленен недалеч от тази порта и подложен на мъчения. Изгубил всичко — положението си, богатството си. Всичко. Да паднеш, но да станеш и да продължиш напред, не е краят, нали? Стига да си жив, можем да започнем отначало.

— Разполагам с два легиона в центъра на Рим и през следващите няколко дни никой няма да бъде достатъчно близо, за да ме спре — рязко рече Октавиан. — Трябва да имаме някакви шансове. Трябва!

— Само онези, които не искаш да обмислиш — отвърна Меценат. — Поне ми позволи да пратя една центурия да прибере Светоний. Мога да го направя още тази нощ, Октавиане, докато онова надуто лайно спи. Какво значение има точно сега говоренето за съд и законна екзекуция? Нямаш власт за подобни неща, не и днес. Но поне това можеш да направиш.

Октавиан погледна на юг, към чезнещия в далечината Апиев път. Не след дълго легионите на консула щяха да се появят по него. Виждаше ги в ума си, как пристигат и слагат край на всичките му надежди.

— Не. — Той стисна юмруци. — Казах ти вече. Те са онези, които заговорничеха и действаха тайно. Те са убийците. Ако не бъда защитник на републиката, ако покажа неуважение към закона и убия сенатор в дома му, няма да имам никакви позиции пред народа на Рим.

И взе горчивото решение, продиктувано от безизходицата.

— Легионите да се приготвят за път. Имаме още няколко дни. Може би дотогава ще успея да изкопча нещо от онези глупаци сенаторите.