Кон Игълдън
Кръвта на боговете (28)

26

Октавиан не беше изтощен. Подозираше, че се нуждае от нова дума, за да опише как се чувства. „Изтощен“ се бе чувствал преди седмици. Не че не можеше да спи или да яде. Правеше го и понякога заспиваше като труп, преди да стане само след няколко часа. Ядеше машинално, без да усеща вкуса, само за да накара тялото си да продължи да действа. Всеки ден обаче го товареше с толкова неотложни задачи, че беше плувнал в пот още от събуждането си преди зазоряване до рухването в леглото, обикновено с дрехите. Трудностите около придвижването и снабдяването на двайсет легиона и помощните войски изискваха екип от хиляди, цял отделен легион от чиновници и помощници. Те работеха под негово пряко началство и въпреки това понякога не бяха в състояние да направят каквото и да било без одобрението му.

Това бе област, в която Марк Антоний не показваше никакви особени умения, макар Октавиан да подозираше, че по-възрастният мъж е доволен, че му е прехвърлил този товар. Всеки път, когато бившият консул беше натоварен с някаква отговорност, Октавиан откриваше, че работата си остава занемарена, докато не се заеме сам с нея. Не можеше да се отърси от чувството, че фино го манипулират, но хиляди задачи щяха да останат неизпълнени, ако и той ги пренебрегнеше. А легионите още чакаха да бъдат прехвърлени в Гърция.

Осигуряването на защитата на Рим от нападение, докато е на кампания, се оказа логистичен кошмар. Колегата му Педий се задоволяваше да командва Сената и сенаторите не оказваха съпротива в града. Но останалите задачи! Само придвижването на десетки хиляди през страната, като през цялото време трябваше да им се осигурява храна и вода, се оказа почти непосилно начинание. След месеците блокада отклоняването на една трета от зърнените запаси на Рим за изхранване на гладните войници трудно можеше да намали напрежението в столицата. Октавиан обаче знаеше, че доставките ще играят основна част в кампанията срещу Брут и Касий в Гърция. Гладните войници не се сражаваха добре.

Съмняваше се, че Касий и Брут имат подобни неприятности. Те можеха да си осигурят храна и бойци от Изтока и по-късно да се занимават с последствията. Имаше моменти, когато Октавиан се чудеше дали няма да триумфира в Гърция само за да прекара следващите десетина години в потушаване на бунтове в римските провинции.

Легионите, които беше оставил в града, изглеждаха достатъчно внушително, но за всеки с по-набито око бе ясно, че обучението им тепърва започва. И в тази насока Марк Антоний не показа абсолютно никакъв интерес. Октавиан сам беше събрал три нови легиона, плати на цяло поколение младежи да постъпят в тях, след което ги настани във военните селища, където те все още бяха замаяни от рязката промяна в живота им.

Усещаше как галерата леко се поклаща под краката му на слабото вълнение и чакаше слънцето да изгрее, преди да слязат на суша. Това беше петото му прекосяване за този месец. Всеки час от деня се използваше за пускането на натъпкани с галери войници. При предишните прекосявания бяха изгубили два кораба и почти шестстотин души. Галерите се сблъскаха и преобърнаха точно когато се бяха отдалечили достатъчно от брега, за да направят спасяването на хората в тях невъзможно. След този инцидент капитаните станаха по-предпазливи, но пресичането се беше забавило и цялата операция се проточи една седмица повече от първоначалните планове.

Октавиан се загледа на изток към изсветляващото небе. Изгряващото слънце осветяваше с бледите си лъчи гръцкия бряг, където войската се строяваше и продължаваше към вътрешността. Поклати глава, изпълнен с трепет. Никой досега не беше събирал на едно място двайсет легиона. Освен стоте хиляди войници имаше още четирийсет хиляди помощен персонал в лагерите и трийсет хиляди конници, заемащи допълнително място в галерите, които Агрипа бе успял да спаси след морските си сражения. Гръцкото крайбрежие бе опустошено в продължение на цели мили, към вътрешността бяха прокарани нови пътища само за придвижването на хора и екипировка, които прииждаха всеки ден.

Изстена, като си помисли за цената на цялото това начинание. Рим беше останал без пари: увери се лично в това, докато обикаляше къщите на аргентариите и хазната на Сената. Беше наредил на всяка мина и монетен двор под римска власт да увеличат продукцията си, но при липсата на нови работници щяха да минат години, преди да заработят нормално. Знаеше, че в Рим все още има останало богатство — някои сенатори бяха натрупали състояния от именията на проскрибираните и от заеми, отпускани срещу високи лихви по време на кризата. Октавиан имаше разписки от петнайсетина души за десетки милиони ауреуси. Дългът щеше да бъде тежест за държавата за цяло поколение, но той нямаше друг избор и постави името си под тях, когато нуждите станаха по-неотложни. Известно време бе пазил богатството, което бе наследил, но след това вкара и него в кампанията. Опитваше се да не мисли колко бързо изчезнаха парите.

Когато светлината се засили, капитанът на галерата пое към новото пристанище, построено специално за прехвърлянето. Октавиан изчака да спуснат моста на левия борд и слезе на сушата.

Десетина мъже го очакваха и той се насили да им се усмихне; усмивката му стана истинска, когато видя Меценат и Агрипа. Групата едва не го погълна още щом слезе от галерата. Всички го наобиколиха и всеки се опитваше да привлече вниманието му, а гаденето и умората притъпяваха отговорите му. Той поклати глава и се опита да се стегне, да мисли и да работи на висока скорост поне още веднъж.

Не разбираше какво се случва с него. Беше млад и във форма, но сънят и храната сякаш вече не можеха да възстановят нито духа, нито тялото му. Всяка сутрин се будеше объркан, обзет от невидими ужаси, докато не осъзнае, че се е събудил. Веднага след умиването и обличането се захващаше за работа, като налагаше на мозъка си да открива находчиви отговори и решения.

— Няма ли да оставите консула да си поеме дъх? — внезапно се озъби Агрипа.

Октавиан поклати глава и сетивата му се изостриха. Отдалечаваше се от пристанището, заобиколен от всички страни от хора, които му задаваха въпроси и се опитваха да му покажат купища документи. Даваше си сметка, че им е отговарял, но дори животът му да зависеше от това, не можеше да си спомни какво точно е казал. Агрипа бе доловил, че нещо не е наред, по празния поглед на приятеля си и беше използвал ръста и силата си, за да изблъска неколцина настрани, въпреки че с това си навлече гнева им.

— Не, Пенций, нищо не е чак толкова важно — чу Октавиан отговора на Меценат на някакъв друг мъж. — А сега защо не млъкнете и не ни оставите малко сами? Армията ще се срине, защото е трябвало да чакате, така ли?

Октавиан нямаше представа кой е другият, но отговорът му, какъвто и да бе, явно беше погрешен, тъй като Меценат рязко пристъпи към него и двамата изостанаха, като се разправяха ожесточено.

През последния месец пристанище Дирахиум се беше променило до неузнаваемост. Такива са легионите, помисли си отнесено Октавиан. Можеха да построят всичко. Огледа се, когато стигна главния път, водещ към разрасналото се вече градче. От двете му страни се издигаха огромни добре охранявани складове, пълни с храна и екипировка. Легионите бяха изсекли околните гори и ги бяха нарязали на дъски, за да построят цели улици и квартали. Магазини и ковачници работеха ден и нощ без прекъсване, във въздуха се носеше воня от кожарските работилници. Всичко това щеше да бъде изоставено, когато продължаха напред, но войниците щяха да потеглят с нови подковани сандали и добре екипирани екстраординарии. През ръцете му бяха минали хиляди заявки и подробностите се размиваха в съзнанието му.

На теория нямаше причина чиновниците и пълномощниците да не могат да го съпровождат навсякъде из огромния крайбрежен лагер, но когато стигнаха до палатките на войниците, Меценат и Агрипа успяха да убедят останалите да престанат така гръмко да се домогват до вниманието му. При предишното си идване Октавиан едва беше спрял Агрипа да не хвърли един човек във водата, когато онзи прекали с нахалството си, но този път странната летаргия, която го беше обхванала, му пречеше да възразява и той само гледаше тъпо как едрият му приятел задържа някакъв мъж и му обяснява кратко, ясно и грубо какво да направи със заявките си.

След това тримата останаха сами. Агрипа вървеше отзад, за да е сигурен, че никой няма да посмее да им досажда.

— Слава на боговете, това е последният път — рече Агрипа.

Слънцето все още се издигаше, пътят пред тях бе ярко осветен и обещаваше пореден горещ ден под безоблачното синьо небе. Минаха през най-старите лагери, където се бяха настанили първите войници още преди шест седмици. Легионерите по навик и по заповед ставаха рано, така че наоколо вече сновяха хиляди мъже, ядяха топла овесена каша или пиеха чай. Мнозина се упражняваха, за да раздвижат крайниците и мускулите си след спането на каменистата земя. В лагера цареше дружеска атмосфера и мнозина възкликваха, когато разпознаваха Агрипа, и го сочеха на другарите си. За съвсем кратко време той бе станал прочут — мъжът, който бе смазал флота на Секст Помпей и беше осигурил прехвърлянето им в Гърция.

Изкачиха крайбрежните хълмове и Октавиан погледна към равнината зад тях. Чувстваше тежест зад очите. В светлината на утрото не можеше да види края на огромния лагер, който се простираше във всички посоки. Нужни бяха по-остри очи от неговите, за да различат границата между двете основни сили, но такава съществуваше. Марк Антоний командваше самостоятелно легионите си и Октавиан го доядя, когато си спомни една друга дразнеща подробност. Колегата му беше настоял да прекоси пръв. В резултат легионите му бяха заели най-добрите места в близост до вода и сянка. След това бившият консул имаше нахалството да се оплаква за всеки прахосан ден, докато Октавиан прехвърляше собствените си легиони в Гърция. Марк Антоний успяваше да игнорира безбройните проблеми у дома и да се съсредоточи единствено върху командването на силите си и разузнаването на терена. Отначало това изглеждаше маловажно, но пристигането му пръв тук му бе позволило да разположи легионите си в авангарда без никакво официално решение. Октавиан се усмихна уморено при мисълта за Педий, който несъмнено правеше същото в Рим.

— Ял ли си? — попита Меценат.

Октавиан го погледна с празен поглед и се опита да мисли. Помнеше някаква купа с овесена каша и мед, но можеше да я е изял и предишния ден. Дребните подробности като храненето се губеха в масата неща, които трябваше да свърши.

Меценат видя, че ръцете на Октавиан треперят, и загрижено стрелна с поглед Агрипа.

— Трябва да ядеш. Дори Марк Антоний да тръгне сега, ще минат часове, преди да можем да потеглим и ние. Изяж нещо топло и дремни за няколко часа. Богове, Октавиане, изглеждаш изтощен. Направи предостатъчно.

— Не изтощен — изпъшка Октавиан. — Трябва ми нова дума. — С мъка събра сили и се поизправи, като се мъчеше да проясни мислите си. — Да, ще хапна нещо. Агрипа, би ли се върнал да ми доведеш онези чиновници? Не мога просто да не им обръщам внимание.

— Можеш, колко пъти да ти го казвам — отвърна Агрипа. — Аз ще говоря с тях и ще преценя дали има нещо, което не търпи отлагане. Точно сега едва ли има много за вършене.

— Добре — каза Октавиан и не можа да скрие облекчението си. Призляваше му от подробности. Подобно на войниците в лагера, искаше да продължи напред и да се бие. Подпечатването на някакво нареждане за купуване на хиляда чифта сандали от някакъв гръцки търговец вече не беше сред приоритетите му.

Приближиха командирската палатка и сърцето на Октавиан се сви, когато видя, че го чакат още десетина души.

Марк Антоний беше в отлично настроение. Командният му пост се намираше в началото на легионите, които бе довел в Гърция. Беше му станало навик всяка сутрин по изгрев-слънце да язди по външния периметър на лагера, та хората му да го видят с излъсканата броня и наметалото и това да им вдъхне кураж. Обичаше да го виждат колкото се може повече войници, за да им напомня, че се сражават за конкретен водач, а не за някакъв безличен Сенат. Отдавна подозираше, че подобни неща са от значение, когато става въпрос за бойния дух на легионите, а тези, които командваше сега, до голяма част му бяха непознати. Малцина го помнеха от кампаниите с Юлий и когато го поздравяваха, той гледаше да спира и да разменя с тях по няколко думи; знаеше, че така войниците ще го запомнят до края на живота си. Това не изискваше големи усилия от негова страна, а хората бяха очаровани, че си прави труда да разговаря с прости войници, особено когато успяваше да си спомни някое име или място от далечното минало. Мъже, които са били младежи, когато са се сражавали с Верцингеторикс, сега бяха стари кучета и мнозина се бяха изкачили нагоре по стълбицата през годините. Когато в паметта му изникваше някоя сцена от онези дни, Марк Антоний направо не можеше да повярва, че е минало толкова време. Това го караше да се чувства остарял.

— Легати — поздрави той мъжете, които го очакваха. — Каква чудесна утрин. Имаме ли новини от брега?

Задаваше един и същи въпрос всеки ден и съвсем честно не можеше да повярва, че на Октавиан му е нужно толкова време, за да прехвърли войските си. На моменти се изкушаваше да поведе легионите си към вътрешността и да остави Октавиан да го догонва, но здравият разум надделяваше всеки път. Имаше достатъчно шпиони и информатори сред местното население и знаеше, че Брут и Касий са събрали огромна армия. Щеше да му е нужен всеки легион, с който разполагаше — а може би дори и повече от това.

Мисълта, че Рим е в ръцете на човек като консула Педий, го беше разтревожила достатъчно, за да остави Лепид в града. Триумвирът щеше да прекара конфликта в относителна безопасност, но поне Марк Антоний нямаше да открие, че е изгубил Рим, докато се сражава с враговете си. След убийството изненадите бяха твърде много и той се надяваше, че Лепид не е достатъчно амбициозен, за да посегне на нещо отвъд възможностите си.

В резултат на това беше принуден да назначи друг командващ левия му фланг. Не беше сигурен дали Понтий Фабий е най-способният от военачалниците му, но пък той бе най-старият, с почти двайсет и пет години служба на всеки пост, от сенатор до военен трибун. Сега забеляза, че в качеството си на пръв помощник Понтий стои леко настрана от останалите и не се изненада, че именно той заговори от името на легатите.

— Говори се, че и последният кораб е пристигнал, триумвире. Очакваме да потеглим днес. — Усмихна се. Знаеше, че новината се очаква отдавна.

Марк Антоний обърна за момент очи към небето.

— Чудно ми е защо новината не пристигна още снощи. Така вече щяхме да сме на път. Все пак радвам се да го чуя.

С благородно усилие се сдържа от критики към Октавиан, без да си дава сметка, че го прави непрекъснато. В резултат на това почти всичките му хора се смятаха за част от основната армия, следвана от помощни войски, които само се влачат зад тях.

— Легионите готови ли са за потегляне?

Легатите отговориха с отсечено кимане. Триумвирът беше с цяла глава по-висок от тях и сякаш имаше два живота; от цялата му фигура струеше безгранична енергия. Той потупа Понтий по рамото, докато минаваше покрай него, и нареди да му донесат закуска. Слугите се втурнаха да изпълнят заповедта му.

— Значи денят настъпи, господа. Елате и закусете с мен. Имам пресен хляб, но само не ме питайте откъде съм го намерил. Пълномощникът ми е или гений, или крадец, още не съм разбрал кое от двете.

Всички се усмихнаха, насядаха около него и вдигнаха чаши с вода от близкия поток. Дванайсетте легиона около тях започнаха да събират нещата си и да се готвят да напуснат брега.

— Прати вестоносец на Цезар, след като приключим — каза Марк Антоний на Понтий. — Тази сутрин потеглям на изток. Ще го видя в първия лагер. — Отпи глътка вода, за да прокара хляба, и разсеяно порови в подноса варени зеленчуци, за да открие нещо, което става за ядене. — Стига да успее да ме настигне, разбира се.

Мъжете на масата чинно се засмяха, макар че вече мислеха за предстоящата кампания. Проблемът не беше в откриването на врага. Всички съобщения казваха едно и също — армията на Брут и Касий беше намерила добра позиция и я укрепяваше от месеци. Това беше най-лошият сценарий за всеки командир на легион — да се изправи срещу качествени войници на предварително избран и подготвен от противника терен. Никой не виждаше нещо специално в името, което съобщаваха съгледвачите. Градчето Филипи може и да беше наречено на Филип Македонски, бащата на Александър, но за римските войници, които седяха и дъвчеха тази сутрин, то си беше просто поредното гръцко селище. Намираше се на двеста и петдесет мили на изток и щяха да стигнат до него за дванайсет дни или по-малко. Маршът щеше да заздрави краката им и да оправи формата им, също като на хрътки. Щяха да пристигнат готови да прекършат гръбнака на всеки, осмелил се да се противопостави на волята на Рим.

Думите на Марк Антоний бяха съобщени на легионите на Цезар, събрали се на брега. Дори Понтий Фабий да не беше братовчед на Меценат, до края на деня щяха да пристигнат най-малко половин дузина други съобщения, които да запознаят Октавиан с всяка подробност за действията и намеренията на колегата му. Октавиан беше открил, че съветът на Педий преди месеци е добър и че изобщо не е зле да има неколцина доверени хора около другите двама триумвири. Не ставаше въпрос за доверие или липсата му. Отдавна бе приел афоризма на Агрипа, че най-важното за един командващ е информацията. Човек никога не може да е сляп, ако хиляди очи му носят вести всеки ден.

Легионите на Марк Антоний потеглиха по обед — затръбиха тръби и войниците зареваха развълнувано, че най-сетне тръгват след месеци подготовка. Марк Антоний трепна изненадано, когато сигналът и виковете бяха подети отзад и легионите на Цезар също тръгнаха в безупречен строй.