Кон Игълдън
Кръвта на боговете (17)

15

Арециум беше военно градче само на стотина мили северно от Рим. Каквито и да бяха причините на Меценат да го препоръча, то имаше предимството да е сравнително близо до столицата и същевременно достатъчно далеч, за да даде на Сената чувството, че не се намира под непосредствена заплаха.

Имотът на Фабиите беше великолепен — комплекс от ниски сгради и градини, разположени по склоновете на един хълм на различни нива, на които имаше най-разнообразни чуждоземни плодни дървета и статуи от бял мрамор. Беше място, където можеха да си починат и да се наслаждават на края на лятото, след като неприятностите вече бяха зад тях. Залата за пиршества гледаше към градините и Меценат се беше съгласил да настани легатите на четирите легиона в имението. Двайсет хиляди легионери напълниха самото градче и удвоиха населението му, така че цените скочиха. Онези, които не можеха да си позволят квартири, се установиха на лагер в полето.

Легатите Силва и Павлиний бяха посрещнали Либурний и Букцион като стари приятели. Всъщност четиримата се познаваха от предишни кампании и сега изпитваха облекчение, че не са били сами, когато са рискували да си навлекат гнева на Сената.

 

 

Преди да седне, Октавиан отправи кратка молитва към Церера, за да й благодари за храната на масата. Меценат беше извадил фалернското и Октавиан трябваше да признае, че е много по-добро от киселото вино, с което го беше почерпил Силва.

— Е, ще ни кажеш ли? — попита Меценат, докато разкъсваше с пръсти печената патица пред себе си. Видя, че Октавиан се мръщи. — Не може да има изненади, когато около теб са се разположили двайсет хиляди души, Цезар. Пратеник от Рим трудно би останал незабелязан. Ще ни обявят за изменници ли? Може би са поискали главите ни?

— Щях да знам как да реагирам на такова нещо — отвърна Октавиан.

Огледа шестимата мъже, които бяха рискували всичко заради него. Агрипа следеше всяка промяна в изражението му, сякаш се опитваше да му прочете мислите. Либурний не откъсваше очи от храната и все още много добре осъзнаваше промяната в положението им от последната им среща. Но той също беше направил онова, което трябва, и бе повел хората си на север при Цезар. Октавиан беше посрещнал новоназначения легат със сух коментар за повишената цена на услугата, която му дължеше. Гракх сигурно щеше да се появи в някой момент, макар че Октавиан се развеселяваше при мисълта, че намусеният легионер все още търси изгубения си командир.

Октавиан извади от гънките на туниката си свитък и го разви, без да обръща внимание на мазните петна, които пръстите му оставяха по пергамента.

— Това тук е заповед да се явя пред консулите Хирций и Панса и да се поставя под тяхно разпореждане. — Погледът му мина за пореден път по редовете. — Те идват на север начело на четири легиона и като че ли Сенатът ме е направил пропретор.

Мъжете на масата го зяпнаха с растяща възбуда. Само с няколко думи от хора извън закона отново бяха станали почтени граждани. На Либурний и Букцион им хрумна една и съща мисъл и двамата вдигнаха глави едновременно. Букцион успя да я изкаже пръв.

— Щом са назначили консули преди изтичането на годината, това може да означава само едно — че Марк Антоний е свален.

Либурний кимна, набоде на ножа си парче агнешко, печено на бавен огън, и задъвка бавно.

— Ще го направиш ли? — попита Агрипа от името на всички. — Ще приемеш ли властта на Сената след всичко, което се случи? Можеш ли изобщо да им имаш доверие? Нищо не пречи това да е някаква заблуда, за да дойдат достатъчно близо и да ни атакуват.

Октавиан махна с ръка, като едва не преобърна чашата си.

— Колко легиона биха могли да съберат за такъв кратък срок? Дори да е капан, ще бъдат смазани от нашите. Склонен съм да им вярвам, но това не решава проблемите ми, нали? Защо им е да правят подобно предложение? Защо им е изобщо да искат легионите ми, освен ако не възнамеряват да накажат Марк Антоний? А той трябваше да се бие с мен, а не срещу мен! В момента се е насочил срещу Децим Юний, един от онези, които са извадили нож на мартенските иди. Трябва ли да застана на страната на сенаторите и да му попреча да постигне точно онова, което желая и аз самият? Богове, как бих могъл да се присъединя към враговете си, за да се бия срещу единствения си съюзник?

Докато говореше, възбудата у мъжете на масата се стопяваше. За момент те бяха видели изход от изпълненото със страх и несигурност положение, но гневът на Октавиан срина надеждите им.

— Значи няма да се присъединиш към новите консули, така ли? — попита легат Силва.

— Ще се присъединя. Дори ще потегля с тях на север срещу Марк Антоний. — Октавиан се поколеба, чудеше се каква част от плановете си може да сподели с тях. Вече беше взел решение. — Защо да не искам да тръгна на север? Марк Антоний е прав — Децим Юний е далеч от Рим, но не чак толкова далеч. И аз смятах да поема натам. Нека новите консули си мислят каквото си искат. Нека вярват в каквото си искат. Те ми водят подкрепления.

Меценат потърка челото си. Усещаше напрежение, което щеше да доведе след себе си главоболие. За да го избегне, пресуши цяла чаша фалернско, млясна с устни и каза:

— Мъжете около тази маса ще последват Цезар. Наследникът на божествения Юлий. Сега ще им кажеш ли, че трябва да приемат и заповеди от Сената? От онези, които гласуваха амнистия за убийците? Защото досега са се бунтували и заради по-малки неща.

Думите му предизвикаха яростната реакция на Букцион и Павлиний, които се развикаха срещу тази обида към честта им. Меценат ги погледна. Неговият гняв също кипеше.

— Значи отиваме да нападнем Марк Антоний и да спасим онова курвенско изтърсаче Децим Юний, така ли? — продължи Меценат. — Всички ли оглушахте, или чувате какво казвам?

Октавиан изгледа свирепо приятеля си, надигна се и опря юмруци в масата. Изгледа студено Меценат и го накара да се извърне. Мълчанието се проточи и стана непоносимо.

— Откакто се върнах от Гърция — каза Октавиан, — пътят ми е осеян с камъни. Сблъсках се с какви ли не глупаци и алчни хора. — Погледът му се спря върху Либурний, който също побърза да се извърне. — Законните ми искания бяха отхвърлени презрително от някакви тлъсти сенатори, преобърнах им плановете и ги съсипах пред очите им, но въпреки всичко това се озовах тук, с четири легиона, положили клетва пред мен, както и с още четири на път. Трябва ли да ти казвам всичките си планове, Меценате? Ще го направя, тъй като си приятел, макар че това ще направи задачата хиляда пъти по-трудна. Така че ще те помоля следното. Остави приятелските искания и поне веднъж действай като офицер под мое командване. Ще приема длъжността пропретор и ако някой попита как мога да се поставя под властта на Сената, кажи му, че Цезар не споделя плановете си с всеки войник под негово командване!

Меценат отвори уста да отговори, но Агрипа метна дървената си паница през масата и го улучи в гърдите.

— Достатъчно, Меценате. Чу го какво каза.

Меценат кимна и разтърка слепоочията си. Болката така и не отшумяваше.

— Нямам избор освен да бъда образец на римска скромност и дисциплина — каза Октавиан на всички. — Ще приема командването на Хирций и Панса, защото това съответства на целите ми. — Гласът му стана по-твърд. — Ще трябва да покажа на тези нови консули нещо повече от думи и обещания. Трябва да очакваме, че ще бъдем изпратени първи в битка или че ще бъдем поставени в някаква друга ситуация, която да изпита лоялността ни. Те не са глупаци. Ако искаме да оцелеем през идващата година, трябва да сме по-съобразителни и по-бързи от консулите на Рим.

 

 

Хирций и Панса яздеха добре охранени коне в третата редица на новите си легиони по широкия Касиев път. Хирций погледна през рамо към маршируващите редици, които събуждаха стари спомени. Не виждаше никакви недостатъци в поверените му хора. Надеждността и твърдата им походка бяха като мехлем след бушуващия хаос, който оставяха зад себе си. По пътя нямаше спорове и бунтове. Двамата с Панса бяха доволни, че грешките на Марк Антоний преди половин година ги бяха издигнали до най-високия пост в Рим. И на двамата им беше ясно, че той трябваше да бъде екзекутиран тихомълком на мартенските иди, но нямаше смисъл да съжаляват. Ако Цезар беше останал жив, Хирций и Панса щяха да са марионетни консули на Бащата на отечеството, способни да действат само по негово нареждане. А ето че сега бяха свободни и командваха легиони. Някои не бяха такива късметлии.

— Наистина ли мислиш, че ще отстъпи? — внезапно попита Панса. На Хирций не му беше нужно да го пита кого има предвид. Въпросът се повдигаше в един или друг момент всеки ден, откакто бяха напуснали Рим.

— Вече ти казах, Панса, това е идеалното решение. Октавиан е просто младеж. Пресегна се прекалено надалеч и си опари пръстите. И сега единственото, което иска, е да спаси донякъде достойнството си. — Той потупа чантата на седлото, където беше сенатската заповед. — Издигането му в пропретор е признание за него, макар че ще забележиш, че той става управител на име, но без да има какво да управлява. Чудесен дар, който ни дава толкова много, а не ни струва нищо!

Хирций се усмихна скромно с надеждата, че колегата му ще си спомни кой е дал идеята.

— Той е твърде млад, Панса, и твърде неопитен, за да управлява Рим. Нелепият провал на форума го показа. Подозирам, че ще се хвърли с благодарност в обятията ни, но ако не го направи, и двамата имаме достатъчно власт и хора, за да наложим волята на Сената. Не забравяй, че неговите хора не са фанатици, въпреки всичките им приказки за нов Цезар. Не му предложиха да се бият до смърт, когато си помислиха, че Марк Антоний се връща в Рим. Не и те! Вместо това побягнаха в обратната посока. Легионерите са практични хора, Панса. Също като мен.

Арециум се беше разраснал покрай Касиевия път и просперитетът му се дължеше на лекотата, с която стоките пристигаха тук и заминаваха за близки и далечни земи. Нито Хирций, нито Панса познаваха района добре, но техните екстраординарии препускаха в широка дъга пред тях на север и докладваха на основните сили, така че консулите бяха наясно какво се намира пред тях. Преди слънцето да докосне западните възвишения от лявата им страна, ездачите се върнаха заедно с местни хора, явиха се пред консулите и докладваха по възможно най-официалния начин. Хирций приемаше съобщенията и уверенията, че са добре дошли, сякаш ги очакваше открай време, макар че не се сдържа да погледне самодоволно съконсула си.

— Още е рано да спираме за нощуване — каза той на Панса. — Предпочитам да вкарам легионите в Арециум и да съм сигурен, че заповедите на Сената са подобаващо… разбрани.

Панса незабавно кимна; мисълта за цивилизация вече беше повдигнала духа му. Хирций се чувстваше като риба във вода на открито, но шейсетгодишните кокали на Панса го боляха всяка сутрин.

Легионите не бяха спрели, докато консулите изслушваха съобщенията: продължаваха безизразно напред, докато получаваха новите заповеди. За тях нямаше особено значение дали ще спят в палатки край пътя, или в палатки до римско градче. В края на деня палатките си бяха палатки.

Придвижването на толкова много хора изискваше доста умения и двамата консули с готовност оставиха тези задачи на подчинените си. Когато приближиха на около миля от укрепеното градче, дузина екстраординарии и трима трибуни на Октавиан излязоха да им помогнат да организират разполагането, без да усложняват положението покрай легионите, които вече се намираха в района. Разбира се, най-добрите места вече бяха заети, но Хирций и Панса не ги беше грижа за това. Те приеха поканата да се срещнат с Цезар в една хубава провинциална къща извън градските стени и потеглиха заедно с ликторите си и личната си охрана. Представляваха доста внушителна гледка. Беше им предложено примирие и Хирций не очакваше предателство, но въпреки това бе взел със себе си достатъчно мъже, за да може да се бие, ако се наложи. Така или иначе, новият му пост изискваше подобна свита и той изпитваше удоволствие при вида на строгите ликтори, които дебнеха някой да не обиди по някакъв начин личността му.

Имението беше мъничко в сравнение с онези около Рим, но Хирций оцени по достойнство вкуса и средствата, отишли за създаването му. До основната постройка се стигаше през отворени порти и просторен двор, където слугите чакаха да отведат конете им. Хирций погледна към колонадата при входа и видя Октавиан да ги чака там. Младият мъж не показваше никакви признаци за напрежение и Хирций с горчиво раздразнение забеляза, че е красив, с широки рамене и дълга коса, прибрана отзад. Това беше първата им среща, но самоувереността в сивите очи, наблюдаващи консулите, беше категорична.

Хирций и Панса заедно изкачиха стъпалата. Вечерта беше мека и топла, във въздуха се носеше миризма на прясно окосена трева. Хирций пое дълбоко дъх и усети как част от напрежението му изчезва.

— Великолепна къща, Цезар — каза той. — Твоя ли е?

— На един приятел, консуле — отвърна Октавиан. — Тази вечер ще се срещнете с него и ще можеш да му го кажеш лично, макар че той вече се гордее с нея. Добре сте дошли. Кълна се, че ще бъдете под моя закрила, докато сте в Арециум. Ако желаете, има стаи за вашите ликтори и свитата ви. Заповядайте вътре, за да се подкрепите.

При мисълта за храна Панса моментално пристъпи напред. Хирций изгледа подозрително спътника си, но го последва, като отпрати чакащите ликтори с бърз жест. Имаше моменти, в които човек трябваше да се довери на домакина си, а постоянното подозрение беше обида и за двамата. Припомни си, че Октавиан можеше да избие целия Сенат, но не го беше направил.

Легатите се бяха събрали в залата за пиршества, за да посрещнат римските консули. Когато Хирций и Панса влязоха, всички се изправиха и застанаха мирно като войници пред старши офицери. Хирций им кимна и прие поканата на Октавиан да седне. За двамата с Панса бяха предвидени почетните места и Хирций веднага седна. Никой не знаеше кога ще пристигнат консулите и храната беше студена, но въпреки това бе много по-добра от онази, с която се бяха задоволявали по пътя на север.

— Сядайте, господа, сядайте — каза Хирций. — Оценявам маниерите ви, но имаме много неща за обсъждане. — Поколеба се, когато видя, че Панса вече пълни чинията си с тънки резенчета пушена шунка, но другият консул изобщо не го забеляза.

Появи се роб с кана вино и Хирций забеляза деликатните стъклени съдове на масата. Повдигна леко вежди, когато си даде сметка, че го третират като почетен гост. Отпи от виното и веждите му се повдигнаха още повече.

— Отлично — обяви той. — Предпочитам масата пред кушетките. Усещането е… възхитително варварско. Да разбирам ли, че си получил официалното писмо от Сената?

— Да, консуле — отвърна Октавиан. — И признавам, че изпитах известно облекчение, че ми се предлага официален пост.

Консулът Панса кимна, млясна и пресуши чашата си.

— Предполагам, Цезар. Каквито и различия да имахме в миналото, уверен съм, че новината за истински бунт, при това не на друг, а на човек като Марк Антоний, те е шокирала точно толкова, колкото и сенаторите.

— Както кажеш, консуле — отвърна Октавиан и кимна в знак на съгласие към Панса, който се зае с резените пъпеш, поръсени с джинджифил.

Хирций замълча. Естествено, лично той би предпочел направо да заповядва, но Панса на теория му беше равен и не можеше да бъде подминат с лека ръка. Така или иначе, младият бунтовник като че ли не се отнасяше враждебно към гостите си. Хирций кимна отсечено: предпочиташе достойнството пред това да натика лицето на Октавиан в собствените му провали. Прочисти гърлото си, докато Панса се нахвърли върху основното ястие от пържени в зехтин пилета.

— Добре тогава. Да караме по същество. Марк Антоний има около една седмица преднина. Знаем посоката, в която се движи, както и целта му. Познаваме много добре силните му страни. Предполагам, някои от вас са били с него в Брундизиум? — Букцион и Либурний кимнаха притеснено. — В такъв случай вероятно знаете нещо, което си заслужава да се чуе. Ще пратя хора да запишат мислите ви, макар да се съмнявам, че ще чуем нещо ново. Познавам Марк Антоний от години. Той е впечатляващ оратор, но може би ще си спомните, че Цезар не му повери много хора в Галия. Повече го бива за управление на град. Не очаквам четирите му легиона да ни създадат особени трудности.

Докато говореше, местеше поглед от човек на човек, за да ги спечели на своя страна.

— Знаем ли с какви сили разполага Децим Юний? — попита Флавий Силва.

Хирций се усмихна на въпроса му. Усещаше, че седящите около масата полагат усилия да се впишат в новата структура, създадена от присъствието му.

— Не може да се каже, че в района под Алпите гъмжи от войници. В Галия са разположени дванайсет легиона, но горе на север има само няколко хиляди души. Те не биха представлявали непреодолимо препятствие за Марк Антоний, ако решат да му се противопоставят. Смятам обаче, че той ще е неприятно изненадан при вида на осем легиона и нови консули, дошли да въздадат правосъдие.

Хирций се наведе напред и почука по масата, сякаш вече не беше привлякъл напълно вниманието им.

— Моите заповеди са съвсем прости, господа. За кратко време всички вие се озовахте извън закона. Сега имате шанс да поправите нещата. От този момент това е законно събрание, провеждано под върховенството на Сената на Рим. — Никой от седящите не се обади и Хирций кимна доволно. — Утре призори тръгваме на север с възможно най-високото темпо. Когато настигнем Марк Антоний, ще завържем сражение с него и или ще го принудим да се предаде незабавно, или ще унищожим легионите му с численото си превъзходство. Лично аз предпочитам да го върнем в Рим, където да бъде съден и екзекутиран, но няма да възразя, ако не оцелее в битката. Разбрахте ли ме?

Мъжете около масата кимнаха и Хирций погледна към Октавиан.

— Надявам се, че е ясно, че Децим Юний е наш съюзник. Животът му е под закрилата на Сената и той е неприкосновен. Това са условията ми.

— Разбирам, консуле — каза Октавиан. — Макар че не каза каква е моята роля във всичко това. Приемам поста пропретор, но това е цивилна длъжност. Легионите ми ще очакват да ме видят като командващ.

Сивите му очи проблеснаха опасно и Хирций вдигна ръце, за да спре възражението му.

— Тук съм, за да те върна на страната на Рим. Няма полза един Цезар да бъде разжалван до обикновен войник. Но въпреки това ще се съгласиш, че разделеното командване крие опасности. Двамата с Панса ще ръководим осемте легиона. Ти ще бъдеш префект на два легиона в авангарда. Ще се движиш под наше командване и под строй, докато не срещнеш врага. — В гласа му започнаха да се долавят твърди нотки. — Няма да даваш на своя глава заповеди срещу Марк Антоний. Хората ти са известни с независимото си мислене и не мога да си позволя да им угаждам повече в това.

Да бъдеш в първите редици в сражение бе почетна позиция, но Октавиан подозираше, че този човек ще се радва да го види паднал на бойното поле. И все пак беше получил онова, на което се беше надявал. Никога не бе имало надежда консулите да го оставят начело на половината армия под тяхно командване.

— Добре — каза Октавиан. — А след като спечелим битката?

Хирций се разсмя. Още не беше докоснал храната си, но шумно сръбна отново от виното.

— Оценявам самоувереността ти, Цезар! Добре, когато спечелим битката, ще сме възстановили реда. Разбира се, двамата с Панса ще се върнем в Рим с легионите. Не се съмнявам, че Сенатът ще те почете по един или друг начин. Ще ти дадат куриатното постановление и ако си разумен, на следващите избори ще се кандидатираш за сенатор. Предполагам, че те очаква дълга и успешна кариера. Честно казано, ще се радвам да видя млада кръв в Сената.

Октавиан се усмихна сковано в отговор и се насили да изяде няколко залъка. Консулът се стараеше да изглежда очарователен, но Октавиан много добре усещаше твърдостта му, олицетворението на римската власт. Напомни си, че консулите му бяха отказали всичко, когато си мислеха, че е безсилен. Четирите легиона ги бяха накарали да размислят, но въпреки това те не бяха негови истински съюзници.

— Ще си помисля, консуле… — рече той. Видя, че Хирций се намръщва, и реши, че може би отстъпва прекалено лесно и това прави консула подозрителен. — Макар че разбираш колко ми е трудно да си представя мир с хора като Освободителите.

— О, напълно разбирам неохотата ти. Цезар. Името казва всичко. Но въпреки това сме практични мъже, нали така? Лично аз не бих пропилявал младостта си в скачане срещу врагове, които са недосегаеми за мен.

Хирций усещаше, че откровението му не намира отклик в младия мъж със студените очи. Срещата бе минала по-добре, отколкото се беше надявал, и сега трябваше да заглади по някакъв начин момента на търкане.

— Ако съм научил през годините нещо. Цезар, то е, че в политиката нищо не е сигурно. С времето враговете се превръщат в приятели и обратното. Седящите на тази маса са достатъчно красноречиво доказателство за това. Но не бива да се забравя също, че мъжете се издигат и падат. Кой знае къде ще бъдем след няколко години? Нищо чудно след достатъчно време могъщият днес да открие, че звездите му залязват, а нечии други са във възход.

С това предпочете да млъкне, вместо да дава обещания, които нямаше как да изпълни. Беше възнамерявал да събуди известни надежди у младия римлянин. Беше живял достатъчно дълго, за да знае, че едно бегло и небрежно споменаване за повишение може да накара някого да работи години наред без никаква награда. Думите обаче си бяха само думи, докато не бъдат записани и подпечатани. Със задоволство видя, че изражението на Октавиан омекна. Хирций вдигна чашата си фалернско и останалите бързо последваха примера му.

— За победата, господа.

— За победата — повтори Октавиан заедно с другите. През изминалите месеци беше научил много неща и с нищо не издаде мислите си. Въпреки това му беше странно да вдига наздравица с мъртъвци.