Кон Игълдън
Кръвта на боговете (6)

4

Октавиан се събуди късно сутринта. Чувстваше се така, сякаш е прекалил с лошо червено вино. Главата го болеше ужасно, стомахът му бушуваше и бе толкова слаб, че трябваше да се облегне на стената и да събере сили, докато Фидол изведе коня му. Искаше му се да повърне, за да проясни главата си, но нямаше какво да изхвърли и едва успяваше да сдържи напъните на сухо, от което главата му заплашваше да се пръсне, сякаш някой я налагаше с чукове. Знаеше, че трябва да потича, за да вкара кръв в крайниците си и да изкара срама, който го изгаряше. Когато домашният роб влезе вътре за седлото, Октавиан заудря с юмрук бедрото си все по-силно и по-силно, докато не започна да вижда светкавици всеки път, когато затваряше очи. Проклетата му слаба плът! Толкова внимаваше след първия път, казваше си, че е пипнал някаква инфекция от драскотина или някаква болест от противния въздух в Египет. Тогава собствените му хора го бяха открили в безсъзнание, но бяха приели, че се е напил до безпаметство, и не бяха видели нищо странно в това — та нали по същото време Цезар се бе отдал на безкрайни пиршества с египетската царица по Нил.

Усещаше как на крака му се появява синина. Искаше му се да изкрещи от гняв. Да бъде предаден от собственото си тяло! Юлий го бе учил, че то е просто инструмент като всички останали, който трябва да бъде кален и овладян като куче или кон.

А ето че двамата му приятели го бяха видели, докато… отсъстваше. Промърмори молитва на богинята Карна, че този път не беше изпуснал мехура си. Само не и пред тях.

— Моля те — прошепна той на божеството на здравето. — Избави ме от това, каквото и да е то.

Беше се събудил чист и завит с груби одеяла, но спомените му свършваха със свитъка от Рим. Не можеше да приеме новата реалност. Неговият наставник и закрилник бе убит в града, животът му бе изтръгнат точно там, където би трябвало да бъде в най-голяма безопасност. Направо невъзможно.

Фидол му подаде повода и погледна загрижено младия мъж, който трепереше под утринното слънце.

— Добре ли си, господарю? Мога да доведа доктор от града, ако ти е лошо.

— Прекалих с пиенето, Фидол — отвърна Октавиан.

Робът кимна и се усмихна съчувствено.

— Няма да продължи дълго, господарю. Свежият въздух ще проясни главата ти, а днес Атрей е изпълнен със сили. Ще те откара до хоризонта, ако му позволиш.

— Благодаря. Приятелите ми събудиха ли се? — Октавиан следеше внимателно роба за знак, че той знае нещо за припадъка му, но изражението на Фидол си остана съвсем невинно.

— Чух някой да се движи из къщата. Да ги извикам ли да дойдат с теб?

Октавиан възседна тежко коня, от което той изпръхтя и затанцува на място. Фидол понечи да вземе юздите, но Октавиан го спря.

— Не сега. Ще се видя с тях, когато се върна.

Заби пети в хълбоците на коня и той препусна, щастлив, че е излязъл от конюшнята и може да потича. Октавиан видя движение при вратата на къщата и чу плътния глас на Агрипа: викаше го. Не се обърна. Тропотът на копитата по плочите бе силен, а и той все още не можеше да погледне приятеля си в очите.

Кон и ездач се понесоха в лек галоп през портата. Агрипа изтича на двора зад тях, като все още търкаше сънените си очи. Известно време остана загледан след Октавиан, после се прозя.

Меценат също излезе, още облечен в дългата риза, с която бе спал.

— Нима си го пуснал сам?

Агрипа се ухили, когато видя римския благородник така разчорлен. Намазаната му с помада коса стърчеше във всички посоки.

— Остави го да се поизпоти — рече той. — Ако е болен, това ще му се отрази добре. Само боговете знаят какво ще направи сега.

Меценат забеляза Фидол, който се беше дръпнал назад с наведена глава.

— Приготви коня ми, Фидол. А също и впрегатното добиче, което има нещастието да мъкне приятеля ми.

Робът забърза към конюшнята, посрещнат от развълнуваното цвилене на двата коня в сумрака. Римляните се спогледаха.

— Мисля, че заспах преди около час — рече Меценат, като търкаше лицето си с длани. — Мислил ли си какво ще правиш сега?

Агрипа се окашля смутено.

— За разлика от теб, аз съм просто войник, Меценате. Нямам свободата да вземам решения. Ще се върна във флота.

— Ако си направиш труда да използваш блестящия си ум, който криеш така добре, щеше да си дадеш сметка, че флотът в Брундизиум вече няма цел. Цезар е мъртъв, Агрипа! Твоята кампания няма да продължи без него. Богове, ами римските легиони? Кой ще ги поведе сега? Ако се върнеш, ще има да се клатушкаш в морето месеци наред без заповеди, а Сенатът няма да ви обърне никакво внимание. Повярвай ми, познавам онези хора. Ще има да се дърлят и препират като деца за парченцата власт, след като сянката на Цезар вече я няма. Могат да минат години, преди легионите да тръгнат отново, и ти го знаеш. Те бяха верни на Цезар, а не на сенаторите, които го убиха.

— Октавиан каза, че имало амнистия — смутено промърмори Агрипа.

Меценат се изсмя горчиво.

— А ако прокарат закон, че трябва да се женим за сестрите си, дали това ще стане? Честно казано, започнах да се възхищавам на дисциплината във войската, но има моменти, когато цялата дъска се разчиства, Агрипа! И сега е един от тези моменти. Ако не виждаш това, може би наистина е по-добре да седнеш с още хиляда моряци, да си пишете докладите и да гледате как водата се вмирисва, докато чакате разрешение да качите прясна храна на борда.

— Добре, ами ти какво ще правиш? — гневно попита Агрипа. — Може би ще се оттеглиш в имението си и ще гледаш как ще се развият събитията? Нямам патрицианско семейство, което да ме закриля. Ако не се върна, до името ми ще се появи „беглец“ и някой някъде ще подпише заповед за преследването ми. Понякога си мисля, че си живял твърде добре, за да разбираш другите. Не всички имаме твоите връзки!

Лицето на Агрипа се бе зачервило. Меценат кимна замислено. Усещаше, че моментът не е подходящ да го дразни още, макар че възмущението на Агрипа винаги го караше да се усмихва.

— Прав си — каза той с по-мек тон. — Роднина съм на достатъчно много важни мъже, за да не се страхувам от когото и да било от тях. Но и аз не греша. Ако се върнеш в Брундизиум, ще има да вадиш червеи от храната си, докато редът не се възстанови. Ако не за друго, можеш да ми се довериш поне за това.

Агрипа понечи да отговори и Меценат знаеше, че ще каже нещо типично за него, честно и почтено. Приятелят му се беше издигнал по стълбицата благодарение на заслугите си и това понякога си проличаваше. Меценат побърза да го прекъсне преди Агрипа да се е заклел, че ще изпълни дълга си или някаква друга подобна глупост.

— Старият ред умря с Цезар, Агрипа. Говориш за моето положение — добре тогава! Нека го използвам, за да те защитя, поне за няколко месеца. Ще напиша молби за освобождаване от задълженията ти. Ще се постарая да запазиш ранга си, докато не отмине всичко! Помисли си, великане. Октавиан има нужда от теб. Ти поне имаш своя флот и ранга си. Какво има той сега, след като Цезар го няма? Мен ако питаш, няма да се учудя, ако в момента насам не препускат хора, решили да довършат работата, която са започнали в Рим…

Меценат внезапно млъкна и се ококори.

— Фидол! Идвай веднага тук, гръцко нощно гърне такова! По-бързо!

Робът вече се връщаше с двата коня. Меценат грабна юздите и скочи в седлото, като се намръщи, когато студената кожа опря тестисите му.

— Меч! Донеси ми оръжие. Живо!

Агрипа яхна коня си, докато Фидол тичаше презглава към къщата. Вярно бе, че неговият кон бе много по-як от онези на другите. Беше висок и силен, черният му косъм лъщеше на утринното слънце. Когато пое тежестта му, животното изпръхтя и затанцува странично. Агрипа разсеяно го потупа по шията, като си мислеше за казаното от Меценат.

— Кълна се в Марс, по-добре наистина наоколо да се навъртат убийци — озъби се Меценат и обърна коня си. — След половин миля ще съм целият в синини.

Отвън се чу тропот на копита, приближаваше се. Октавиан препусна пребледнял през портата. Изненада се, когато видя приятелите си на коне и Фидол, който тъкмо излизаше тичешком от къщата с мечовете им.

Погледът на Октавиан се спря върху Меценат, чиято дреха бе вдигната така, че оголваше задника му, и той попита:

— Какво правите?

Меценат се опита да го изгледа високомерно, но му бе трудно да запази достойнство в този си вид.

— Не знаеш ли, че всички млади римляни вече яздят така? Може би модата още не се е разпространила в провинциите.

Октавиан поклати безрадостно глава.

— Върнах се да ви кажа да си съберете нещата. Трябва да идем в Брундизиум.

Агрипа рязко вдигна глава, когато чу името, но Меценат заговори преди него.

— Тъкмо обяснявах на нашия запален моряк защо Брундизиум е последното място, където бихме искали да отидем, поне докато градът не се успокои. Там ще цари пълен хаос, Октавиане. Повярвай ми, в момента всяка римска фамилия удвоява охраната си и се готви за гражданска война.

— Прав си — рече Октавиан. — Легионите също са в Брундизиум.

— В такъв случай ми кажи дали това наистина не е последното място, което бихме искали да посетим — каза Меценат.

Октавиан се умълча и сведе замислено глава. В двора за момент се възцари тишина, след което той заговори отново.

— Трябва да отида там, защото онези мъже бяха верни на Цезар. На моята фамилия. Ако са останали някои, които искат да отмъстят за убийството му, те ще са потеглили по море към лагера. И моето място е там.

— Даваш ли си сметка, че там може да има и хора, които биха те убили, без изобщо да се замислят? — тихо попита Меценат.

Погледът на Октавиан се стрелна към него.

— Трябва да започна отнякъде. Не мога да позволя да си измият ръцете и да продължат да си живеят, сякаш нищо не се е случило. Аз го познавах, Меценате. Той беше… по-добър от онези псета в Рим, до последния от тях. И би поискал от мен да вляза в домовете им и да им покажа същата милост, която те показаха към него.

Агрипа кимна и потърка брадата си.

— Прав е — рече той. — Трябва да се върнем в Брундизиум. Тук сме твърде далеч, за да сме в течение на събитията.

Меценат изгледа първо единия, после другия и като никога в изражението му не се долавяше нито капка ирония.

— Трима души? — попита той. — Срещу легионите на Рим?

— Не срещу, а заедно с тях — поправи го Октавиан. — Познавам тези мъже, Меценате. Служил съм със стотици… не, с хиляди от тях. Те ще си спомнят кой съм. Познавам ги поне по-добре, отколкото побелелите глави в Сената.

— Разбирам. Това е… окуражаващо — отбеляза Меценат.

Погледна Агрипа с надеждата да види някакъв знак, че той няма да се върже на тази лудост, но Агрипа на свой ред гледаше настоятелно Октавиан. Младият мъж, който бе скочил леко от коня си и сега крачеше през двора, го бе впечатлил още първия път, когато се запознаха преди две години. Не само заради това, че Октавиан беше кръвен роднина на Цезар и бе виждал великите градове на изток. Младият римлянин беше човек, който виждаше през трескавото суетене на търговци, благородници и войници онова, което наистина имаше значение. Агрипа си спомни как на една гощавка бе взел думата и бе говорил така добре и уверено, че дори пияните го слушаха. Октавиан им бе казал, че трябва да се гордеят с онова, което дават на света, но Агрипа бе чул и другите послания, втъкани в думите му — за цената, която трябва да платят, и товара, който трябва да поемат като представители на града. Беше слушал с благоговение концепции и мисли, които никога не бяха хрумвали на баща му в безкрайния му стремеж към все повече богатство.

Един от пияните благородници се беше изсмял подигравателно на Октавиан. Агрипа го беше награбил и го бе метнал през балкона. Ухили се при спомена за изумената физиономия на Октавиан, когато почти всички гости бързо се изнесоха. Това бе достатъчно за началото на приятелство; което никой от двамата не бе търсил. Пиха и разговаряха до зазоряване и Агрипа благодари на боговете, че се бе съгласил с настояването на баща си да отиде на събирането. Не беше намерил нови делови партньори, нито богаташки дъщери, които да ухажва, но на следващата сутрин отиде на пристанището и постъпи на служба на първата си военна галера. Оттогава баща му не му бе проговорил.

По туниката на Октавиан имаше петна от пот и конят му бе целият в пяна. Заповедите му към Фидол обаче бяха ясни и точни, докато вървяха обратно към къщата да съберат багажа му.

— Не спомена за припадъка, който го повали снощи — тихо отбеляза Агрипа.

Меценат го погледна.

— Не е имало такова нещо. А и да е имало, той би трябвало да го каже.

Меценат слезе от коня, преметна юздите на един стълб и влезе да се преоблече. Агрипа гледаше след него и когато остана сам, на лицето му се появи усмивка. Харесваше и двамата, което бе истинско чудо за човек, който не се сприятеляваше лесно. Въпреки целия си изтънчен цинизъм Меценат беше готов да си насини задника от яздене в мига, когато му хрумна, че Октавиан може да е в опасност.

Агрипа пое дълбоко дъх и издиша бавно. Беше човек, който ценеше римския ред, строгата стабилност и предсказуемостта на военния живот. През детството си бе посетил десетки градове и бе гледал как баща му сключва хиляди сделки. Флотът го бе спасил от скуката и му бе дал нов дом, в който най-сетне се чувстваше като част от нещо, което наистина има значение. Приказките за хаос го тревожеха много повече, отколкото би признал пред когото и да било. Надяваше се Меценат да греши, но беше достатъчно наясно с положението, за да се страхува, че приятелят му е предрекъл вярно бъдещето. Божествения Юлий го нямаше и хиляди по-дребни фигури щяха да се втурнат да запълнят празнината, която беше оставил. Агрипа знаеше, че републиката може да бъде разкъсана, докато хора като баща му се борят да извлекат ползи от положението. Скочи от коня си и разкърши яките си рамене. Вратът му изпука. В момент като този човек трябва да избира внимателно приятелите си, в противен случай рискува да бъде пометен.

Чу Меценат да вика заповеди от къщата и се ухили, докато мяташе юздите на стълба и влизаше. Поне щеше да бъде пометен в посока Брундизиум.

 

 

Брут гледаше осветения от пожари град. Трептящото жълто и оранжево напомняше на болест, която съсипва здравата кожа и се разпространява твърде бързо, за да бъде овладяна.

От прозореца лъхна топъл ветрец, но и той не му донесе облекчение. Къщата се намираше в Квартала на благовонията, на една миля източно от форума. Макар да беше на третия етаж, Брут още долавяше миризмата на разрухата от предишните дни. Ароматите на скъпите масла се смесваха неприятно с миризмата на мокра пепел. Искаше му се да се изкъпе, за да се отърве от вонята. Призляваше му от пушека и рева на сблъсъци в далечината. Щом се стъмваше и мракът скриваше кипналите тълпи, те излизаха отново, все по-многобройни и по-многобройни. Онези, които имаха охрана, се бяха барикадирали и гладуваха в домовете си. Разбира се, бедните страдаха най-много. Те винаги бяха по-лесната плячка за мародери и банди от онези, които можеха да отговорят на насилието с насилие.

Някъде наблизо чу маршируващи войници — звук, който му бе така познат, че се беше превърнал в част от него. Легионите на Марсово поле не се бяха разбунтували, поне засега. Сенатът беше издал набързо заповед да бъдат вкарани в града на отряди от по хиляда души. Цели два легиона бяха пръснати из града, но дори те изпитваха трудности срещу тълпите и трябваше да леят кръв за всяка крачка напред. Брут разтърка ръката си там, където го беше ударила хвърлена керемида през деня. Беше защитен от цяла центурия, но докато войниците го ескортираха към дома му на Квиринал, покривите на околните сгради се изпълниха с размирници и върху главите им заваля порой от камъни и керемиди. Дали бяха дебнели точно него, или просто никъде в града не беше безопасно?

Стисна юмруци. Дори цяла центурия можеше да бъде смазана по тесните улици. Сенатът получаваше доклади за войници, заклещени от всички страни и атакувани отгоре; в един случай размирниците дори бяха хвърлили по войниците гърнета с горящо масло и ги бяха превърнали в живи факли.

Попаднал под дъжда от камъни и керемиди, Брут бе дал заповед да се изтеглят по една странична уличка. Изтеглиха се с намерението да заобиколят бързо по успоредните улици, да нахлуят в къщите и да се разправят с нападателите. Спомни си дюдюкането и подигравките на простолюдието, което ги гледаше отгоре и следеше всяка тяхна стъпка. Когато хората му най-сетне се озоваха на покривите, намериха там само натрошени керемиди и изписани ругатни. Брут се беше отказал от опитите да стигне до дома си и се бе върнал в безопасния район около форума, където патрулираха хиляди легионери.

— Май започва да става по-лошо въпреки допълнителните хора от Марсово поле — каза Касий и върна Брут в настоящето. Подобно на него, сенаторът се беше загледал към града.

— Не могат да продължат дълго така — отвърна Брут и махна раздразнено с ръка.

Третият в стаята стана да напълни чашата си със силно червено вино. Двамата при прозореца се обърнаха при звука и Луций Пела повдигна питащо вежди. Касий поклати глава, но Брут кимна и Пела напълни втора чаша.

— Пияни са, но не от вино — рече той. — Ако бяхме спасили сградата на Сената, може би вече всичко щеше да е приключило, но… — Пела поклати отвратено глава. Каменна сграда не би трябвало да рухва само защото са били подпалени дървените скамейки в нея. С разрастването на пламъците обаче едната стена се бе напукала от пода до тавана. Огромният покрив рухна толкова бързо, че на практика потуши пожара.

— Какво още можех да сторя, Луций? — попита Касий. — Вкарах легионите в града. Уредих Сенатът да даде разрешение всеки, който не спазва вечерния час, да бъде убиван. А ето че вълненията продължават и дори се засилват! Вече цели райони от града са в ръцете на онези говеда с техните сопи и железа. Един милион граждани и роби не могат да бъдат спрени само от няколко хиляди войници.

— Днес Марк Антоний отишъл в къщата си, съпровождан само от неколцина души — обади се неочаквано Брут. — Чухте ли това? Станал е любимец на тълпата след речта си. Него не го докосват, а чуят ли моето име, започват да вият като вълци. Както и твоето, Касий — и твоето, Пела!

Отиде до масата и пресуши чашата си на три дълги глътки.

— Налага ми се да се крия като издирван престъпник в собствения си град, докато консулът се прави на миротворец. Богове, иде ми да… — Млъкна, обхванат от безсилен гняв.

— Това ще мине, Бруте. Сам го каза. Ще продължи още малко, но когато огладнеят, ще се укротят.

— Мислиш ли? Бандите опразниха житниците още първата вечер. Тогава нямаше кой да ги спре, нали? Защото всички бяха на форума и гасяха пожарите. Знаеш ли, че братята Каска вече са напуснали града?

— Знам — рече Касий. — Дойдоха при мен и аз уредих да ги изведат. Имат имение далече на юг. Ще изчакат там положението да се успокои.

Брут се вгледа в сенатора.

— Почти всички, които изцапаха ръцете си с кръв заедно с нас, избягаха с подвити опашки. Знаеш ли, че Децим Юний още пише писма, които да бъдат четени на форума? Някой трябва да му каже, че пратениците му са пребити до смърт. — Млъкна, задавен от гняв. — Ти обаче си още тук. Защо, Касий? Защо още не си избягал при лозята си?

Сенаторът се усмихна безрадостно.

— Поради същата причина, поради която и ти си тук, приятелю. Както и Пела. Ние сме Освободителите, нали така? Ако всички побегнем от града, кой знае какво може да се случи, докато ни няма? Нима трябва да дам на Марк Антоний властта, която иска? Той ще сложи ръка върху Рим веднага щом тълпите престанат да убиват и палят. Трябва да съм тук, когато този момент настъпи. Същото се отнася и за теб.

— Как мислите, дали е планирал всичко това? — попита Пела и отново напълни чашата си. — Той възпламени простолюдието с проклетия манекен. Би трябвало да е знаел какво ще последва.

Касий се замисли за момент.

— Преди година не бих повярвал, че е способен на подобно нещо. По онова време бях сигурен, че Марк Антоний не е от хитреците. Когато предложи да се гласува амнистията, си помислих… помислих си, че осъзнава новата реалност. Дори сега не мисля, че е видял пожара, който ще предизвика речта му. Но в същото време той не е толкова глупав, че да не се възползва от предоставената му възможност. Той е опасен за всички ни.

Пела сви рамене. Бузите му се бяха зачервили от виното.

— Тогава да му видим сметката. Точно сега един труп повече или по-малко няма значение. Улиците са пълни с трупове и болестите не ни мърдат, бъдете сигурни. Започне ли чумата, Рим ще бъде изяден отвътре.

Ръката му така трепереше, че чашата му звънна, когато допря каната до нея. Брут едва сега си даде сметка колко уплашен е Пела.

— Е, без мен! — заяви Пела с леко преплетен език и вдигна подигравателно чашата си към другите двама. — Не съм убил Цезар, за да намеря смъртта си от ръцете на пекари и кожари или да си изкашлям дробовете от някаква гадна болест. Не си ми обещавал подобно нещо, Касий! Да се крием в тъмното като крадци и убийци. Каза, че ще бъдем почетени!

— Успокой се, Пела — невъзмутимо го сряза Касий. — Запази достойнство. Не бива да оставяш ума си на дъното на каната, особено тази нощ. Ако имаш намерение да напуснеш града, ще го уредя. По зазоряване, стига да поискаш.

— А жена ми? Децата ми? Робите? Няма да ги оставя да бъдат разкъсани.

В очите на Касий проблеснаха гневни пламъчета.

— Изглеждаш ми уплашен, Пела — студено каза той. — Разбира се, те могат да заминат с теб. Това е Рим, а ние с теб сме сенатори. По-голямата част от безредиците са в западната част на града. Не изкарвай положението по-тежко, отколкото е. Най-много след десетина дни отново ще има ред. Ще изпратя за…

— Отначало каза три дни — прекъсна го Пела, който вече бе достатъчно пиян, за да не забележи начина, по който замръзна Касий.

— Върви си у дома, Пела. Подготви семейството си и си събери нещата. Ще ти бъдат спестени още удари по достойнството ти.

Пела примигна пиянски към него.

— Да си вървя у дома? Улиците не са безопасни. Нали самият ти каза, че е прекалено рисковано да се излиза след мръкване.

— Ти каза становището си. Излез с високо вдигната глава и ако някой те спре по пътя, му кажи, че си сенатор. Сигурен съм, че ще те пуснат да продължиш.

Пела поклати нервно глава.

— Касий, съжалявам. Не биваше да казвам подобни неща. От виното е. Предпочитам да остана тук с вас, поне до сутринта. Мога да…

Млъкна, когато Касий отиде до вратата, водеща към стълбите и улицата. Когато я отвори, непрекъснатите викове и трясъци отвън изведнъж се засилиха.

— Върви си — рече Касий. Носеше кама и постави ръка върху дръжката й.

Пела го зяпна невярващо. Погледна Брут, но не забеляза съжаление в очите му.

— Моля те, Касий…

— Вън! — озъби се Касий.

Пела отпусна рамене и излезе, без да ги поглежда. Касий едва се сдържа да не тресне вратата след него.

— Мислиш ли, че ще успее да премине? — попита Брут и отново се обърна към отворения прозорец.

— Сега е в ръцете на боговете — раздразнено отвърна Касий. Просто вече не можех да търпя жалкото му бърборене.

Брут понечи да отговори, но точно в този момент в далечината лумна нов пожар. Той изруга под нос и Касий отиде до него.

— Това е на Квиринал, нали? — попита сенаторът. Знаеше, че Брут има имот на хълма, и се постара гласът му да прозвучи смаяно и ужасено.

— Май да. Никога не докосват имотите на Цезар, знаеш ли това? — Брут разтърка тила си. Чувстваше се ужасно уморен. — Трудно е да определиш разстоянието на тъмно. Ще разбера сутринта, стига да намеря достатъчно хора, които да ме последват. — Стисна зъби, когато си представи как жителите на Рим разграбват имуществото му. — Трябват ни легионите от Брундизиум, Касий! Още трийсет хиляди души ще се справят с тълпите. Трябва да ги смажем, да покажем, че сме достатъчно силни, за да си затворят устата.

— Ако можех да ги докарам, вече да съм го направил. Офицерите на Цезар не отговарят на посланията на Сената. Когато това приключи, ще ги накажа с децимация или ще направя от орлите им чаши за бедните, но засега не мога да ги накарам да помръднат.

Някъде наблизо се разнесе силен и продължителен писък. Двамата погледнаха натам, после се престориха, че не го чуват.

— Аз мога да ида при тях — каза след известно време Брут.

Касий се изсмя изумено.

— В Брундизиум? Ще ти теглят ножа веднага щом чуят името ти. Да не би да си мислиш, че аз съм непопулярният, Бруте? Тълпите крещят най-силно твоето име, когато настояват за отмъщение за Цезар.

Брут въздъхна. Беше толкова обезсърчен, че почти трепереше.

— В такъв случай може би наистина е време да се махна. Можеш да уредиш твоят Сенат да ме направи управител на някой град далеч оттук. Все още не съм видял наградите, които ми обещаваше… — Усети се и млъкна. Нямаше желанието да моли Касий за подаяния. Брут обаче нямаше цивилен пост, нито беше богат. Личните му средства вече се топяха и той се запита дали благородник като Касий изобщо разбира тежкото му положение. — Цезар щеше здравата да се посмее, ако можеше да ни види как се крием от народа му.

Касий се загледа в нощта. Пожарът на Квиринал се разпространяваше с изумителна скорост. В далечината стотици горящи къщи разкъсваха мрака, подобно на червени пукнатини в земята. На сутринта там щеше да има хиляди овъглени трупове и Пела бе прав, от мъртвата плът щяха да плъзнат болести и да попаднат в дробовете на живите. Той изсумтя и Брут го погледна, като се опитваше да разчете изражението му.

— Има легиони и в Мала Азия — най-сетне рече Касий. — Мислех да замина при тях като представител на Сената. Източните ни земи трябва да бъдат защитени от хаоса тук. Може би година-две в Сирия ще ни позволят да оставим тези кървави дни в миналото.

Брут се замисли, после поклати глава. Помнеше жегата и странните страсти на Египет и нямаше никакво желание да се връща в онази част на света.

— Не и Сирия, поне за мен. Никога не съм стъпвал в Атина, макар да съм ходил в Гърция на младини.

Касий махна с ръка.

— В такъв случай ще станеш пропретор. Решено. Ще уредя назначаването и всички документи. Богове, иска ми се да не се беше получавало така! Не свалих един тиран само за да видя как Марк Антоний заема мястото му. Този тип е по-хлъзгав и от змия.

— Останем ли тук, бунтовете ще продължат — отвърна сурово Брут. — Издирват ме някакви си синове на уличници и мръсни роби. Нахълтват по домовете и търсят мен.

— Това ще мине. Помня предишните безредици. И тогава сградата на Сената беше подпалена, но в крайна сметка лудостта утихна.

— Водачите умряха, Касий. Затова спряха размириците. Вчера трябваше да се местя на два пъти, за да съм сигурен, че няма да ме приклещят. — Изръмжа, търпението му вече се изчерпваше. — Щях да съм по-щастлив, ако Марк Антоний беше паднал още първия ден. А той ходи където си иска, само с няколко телохранители. Не преследват него, благородния приятел на Цезар!

Отвън се чу трясък и двамата рязко се обърнаха и впериха поглед във вратата, сякаш очакваха всеки момент тя да се разлети на парчета и гадната римска тълпа да нахълта в стаята. Някаква жена наблизо изпищя, но викът й внезапно секна.

— Май го подценихме. Или най-малкото подценихме способността му да оцелява — отвърна Касий. Говореше не толкова за да изрази мисълта си, колкото да наруши настъпилата тишина. — Аз също щях да съм по-щастлив, ако Марк Антоний беше станал поредната трагична жертва на безредиците, но той е твърде предпазлив, а в момента е и обичан. Познавам някои хора, но вероятността да изпълнят поръчката е точно такава, каквато и да му кажат кой я е направил.

Брут изсумтя. От улицата се чуха още трясъци и писъци, макар че май се отдалечаваха.

— Е, в такъв случай подготви документите — уморено рече той. — Мога да прекарам година-две като управител в Атина. Когато Рим остане без жило, ще го видя отново.

Касий постави ръка на рамото му.

— Можеш да разчиташ на мен, приятелю. Стигнахме прекалено далеч и не можем да си позволим да изгубим всичко.