Лора Лей
Двойна игра (7)

Глава 6

Трябваше да има изход оттук. По някакъв начин Танер бе успял да я вкара в тези пещери, а това означаваше, че трябва да има вход. Той беше Порода, не призрак. Е, поне не мъртъв призрак. През последните четиридесет и осем часа се бе измъкнал от пещерата без Скийм да го забележи и бе изчезнал за известно време. А тя още не бе намерила проклетия изход.

Сигурно имаше поне двадесет тунела, които се вплитаха в лабиринт, който водеше директно към главната пещера. Нямаше допълнителни тунели, поне тя не бе открила такива.

Трябваше да се измъкне. Прекалено дълго бе стояла тук и го знаеше. Трябваше да открие Джонас, да му даде информацията, която имаше, и да подсигури собствената си безопасност. После щеше да се справя с Танер по нейните правила, не по неговите.

Това беше невероятно лошо.

Минавайки през тесния тунел, който проучваше, Скийм влезе отново в пещерата, използвана за склад и се насочи към главната, където я чакаше Танер. Със сигурност той не беше там, когато започна да изследва тунелите, следователно се беше промъкнал, докато тя търсеше. Което я дразнеше много.

— Уморих се от тази игра — озъби се тя, когато се изправи пред подигравателната усмивка на Танер.

Скийм стегна възела на голямата кърпа за баня, която използваше да прикрива тялото си, и го погледна, без ни най-малко да се изненадва, че гневът й не го засегна изобщо.

— Няма да намериш изхода, Скиймър, можеш да спреш да търсиш. — Когато се обърна към нея, погледът му стана още по-горещ, въпреки че клепачите му бяха полуспуснати със сънлива чувственост. Гледаше я така от два дни насам. Със секси, галещи тялото очи. Скийм почти можеше да усети ласката по тялото си.

— Не можеш да ме държиш тук вечно, Танер. — Той не я слушаше изобщо, както и преди.

— Донесох ти малко дрехи — посочи черната чанта. — Реших, че ти е омръзнало да се разхождаш гола наоколо.

Младата жена погледна към чантата. В нея имаше дрехи за няколко седмици, ако съдеше по размера й, и ако той ги беше опаковал добре. Предполагаше, че го е направил. Надяваше се поне.

— Танер — Скийм скръсти ръце на гърдите си, за да задържи кърпата, — много неща са заложени на карта. Трябва да ме пуснеш.

— Какво е заложено на карта, Скийм? Още едно нападение срещу Убежището? Още един план да се унищожат Породите? Кажи ми нещо, кажи ми какво планира безценното ти татенце и ще си помисля дали да те освободя. Не, по-добре ми кажи защо иска да те убие. — Изражението му беше благосклонно, но в очите му бушуваше опасност.

— Баща ми спря да споделя плановете си с мен преди години и нямам представа за какво говореше Чаз.

Танер изсумтя невярващо, показвайки мнението си относно думите й. А това не беше добре. Разбира се, той знаеше, че лъже. Обонянието на този нещастник надвишаваше скалата за отчитане.

Тогава наистина я изненада.

— Баща ти е изпратил два екипа след теб, и двата ръководени от лоялни Койотски породи. Заповедта е жива или мъртва — осведоми я тихо. — Ще те питам само още веднъж. Какво знаеш, за което баща ти да е готов да те убие?

Скийм усети как кръвта се оттича от лицето й. По дяволите, Сайръс сериозно се бе заел с това. Не че очакваше нещо друго.

Не че заплахата за живота й не бе надвиснала над главата й от години. Знаеше колко опасен може да бъде Сайръс, също както и че няма да се разминава вечно заради предателството си спрямо него. Обаче не можеше да се довери на Танер. Не можеше да се довери на никого, освен на Джонас. Той и лидерът на Прайда, Калън Лайънс, бяха единствените Породи, за които не се съмняваше, че са шпиони. Информацията, която носеше, беше прекалено важна, прекалено взривоопасна, за да я сподели с някой друг, освен с тях двамата.

— Кой знае защо татко върши онова, което прави? — каза тя най-сетне с въздишка. — Вече не съм му полезна, предполагам.

— И изпраща наемник да те убие безболезнено само защото вече не си му полезна? Защото си направила няколко грешки?

— Да приемем, че е така. Но да бъда честна, напоследък забърквам много каши. Защо не ме пуснеш да го попитам? После ще ти се обадя да ти кажа.

— Не — Танер скръсти ръце на гърдите си и се ухили арогантно. — Мисля да те задържа още малко.

— От Убежището ли наредиха така?

— Мисля, че знаеш много добре. Не си точно приятел на Убежището, скъпа.

Без майтап.

— И поради каква причина съм тук?

— Защото аз искам така.

— Защото ти искаш? — попита Скийм изненадано. От устните й се изтръгна подигравателен смях, докато го гледаше. — За какво? Извини ме, че съм малко изненадана, Танер, но ти не си в списъка ми с лични контакти.

— Има ли значение защо те искам тук? — намръщи се той. — За момента си в безопасност. Трябва да си доволна.

— И защо моята безопасност има значение за теб? — Нищо от това нямаше смисъл. — Защо, по дяволите, те е грижа, че дузина Койоти са по следите ми? Не мога да си обясня. — Това не се съдържаше в профила, който си бе съставила за него през годините.

Танер създаваше впечатление за класически плейбой, ленива Порода, израснала извън лабораториите, научен на милосърдие, семейна принадлежност и ценности. Глупости. Беше се научил да крие убиеца, в който се бе превърнал, преди Калън Лайънс да стъпи в лабораторията в Ню Мексико.

— Не искам да бъдеш убита, преди да получа възможност да те чукам.

— А след като ме изчукаш? — попита през стиснати зъби Скийм. Да легне в едно легло с този мъж щеше да бъде най-голямата й грешка.

— Веднъж ще бъде ли достатъчно? — Танер тръгна бавно напред.

Това не й харесваше. Скийм усещаше как въздухът се сгъстява, самото му присъствие й отнемаше кислорода, оставяйки я почти замаяна.

— Много си самоуверен. — Прекалено уверен, а тя беше слаба. Усещаше как тялото й отмалява, а мразеше това.

— Дали е само самоувереност?

Скийм се стегна да приеме докосването му, да приеме пръстите му по ключицата си, плъзгащи се бавно по лекия ръб и изпращащи огнени стрели по тялото й.

— Няма да правя секс с теб.

— Да, ще правиш. Само въпрос на време е. — Очите му блестяха от увереност.

— И ти имаш толкова време за губене? Нямаш ли работа в Убежището, г-н Рейнолдс? Съобщения за изпращане на медиите, пресконференции за подготвяне?

— В почивка съм. Убежището позволява това, нали знаеш. — Ръката му обгърна шията й, а пръстите му се обвиха около тила й. — Вече не сме в лабораториите, Скийм. Въпреки опитите на баща ти да ни върне там.

— Той не иска да се върнеш там, Танер. Иска смъртта ти.

Пръстите му я стиснаха леко при тези думи, а необикновените му кехлибарени очи се впиха в нейните.

— Какво ли е усещането? — попита той. — Да се потиш и подмокряш под едно от животните, за които си помагала да следят? Да усещаш как пенисът ми се заравя в теб. Как те взема. Как те белязва. Аз ще те бележа, Скийм. Ще ти го вкарам толкова дълбоко и толкова силно, че да забравиш какво е да се чукаш с друг мъж.

Щеше да се чувства както никога преди. Знаеше го. Усещаше го.

— Ще повърна — каза тя и въздъхна, извъртайки очи, а неговите се присвиха. — Това може да се превърне в каша, Танер.

— О, ние ще я оправим — увери я той с непроницаема усмивка. — Ще я направим още по-голяма. Но по начин, който не можеш да си представиш.

— Не, Танер — ръцете й натиснаха гърдите му, когато той се наведе напред, — не го прави.

Скийм можеше да чуе отчаянието и страха в гласа си.

— Защо?

Устните му бяха близо. Прекалено близо. Леко като ветрец потъркаха нейните. Опияняващо, изкушаващо и тя трябваше да се бори, за да им устои.

— Защото не ме желаеш наистина. Искаш да ме победиш. Да ме нараниш. На това те научи Съвета.

— Недей! — Ръката му затисна устата й, преди да каже още нещо. — Съветът не ме учеше да мастурбирам, докато ти спиш в леглото си. Не ме учеше да те следя, или да бъда омагьосан от теб. Не ме учеше да се безпокоя за теб, жива или мъртва. Докато не разбера причините за тези аномалии, оставаш с мен.

Танер ръмжеше. Яростно. Скийм можеше да види пламъците на гнева заедно със страстта в очите му. И нищо от това нямаше смисъл. Там не трябваше да има нищо друго, освен убийствена ярост. Не емоция, не съжаление, и със сигурност не желание да я защити.

— Гледал си ме, докато спя? — попита тя внимателно, осъзнавайки, че върви по опасен път.

— Гледах те, докато спиш, докато се чукаш, докато мастурбираш. Взирах се през проклетия тавански прозорец в продължение на десет години. Откакто навърши двадесет, захарче — изръмжа Танер. — От мига, в който разбрах как да насоча шибаните ни сателити, където аз искам, те наблюдавам.

Беше я гледал как прави секс. Всеки път, когато бе приемала мъж в леглото си, всеки път, когато бе използвала вибратора. Би трябвало да чувства отвращение, а не да се възбужда от това.

— Защо правиш това? Нима в Убежището са допуснали психопат? — Скийм се отдръпна от него, опитвайки се да скрие реакциите си. Пръстите й стегнаха възела на кърпата, покриваща тялото й. — Забрави ли коя съм аз, Танер? Скийм Талънт. Помниш ли? Дъщерята на генерал Сайръс Талънт? Неговата дясна ръка. Убиецът на Породи. — Предизвикваше го и го знаеше. Предизвикваше собствената си смърт и тя нямаше да бъде безболезнена, ако зависеше от Танер.

Ноздрите на мъжа пламнаха, а очите му блеснаха хищнически, когато пристъпи към нея.

Ето затова се беше опитвала да го избягва през годините. Защо се беше постарала да няма между тях случайни срещи до онова проклето парти. Това беше в очите му сега, първично, примитивно, същия глад, който беше нараствал вътре в нея през годините. Колкото повече го гледаше по телевизията и четеше докладите за него, толкова повече я очароваше той.

— Забрави ли колко гореща и влажна беше под ръката ми? — контрира я Танер. — Или усещането на пръстите ми, как пронизват и галят стегнатото ти котенце, докато не свърши заради мен?

Той спря да я дебне, но само защото гърбът й опря в каменната стена и тя нямаше къде да отиде.

— Това беше грешка. — О, да, голяма грешка. Ето защо всяка клетка на тялото й копнееше за него. Добър план, Скийм, просто продължавай да се бориш в същия дух, укори я разумният й вътрешен глас.

— Грешка е да ме лъжеш, красавице — изръмжа Породата, очите му блестяха с опасна комбинация от страст, заплаха и гняв. — Добре, да приемем, че добрият генерал е решил, че дъщеря му не е по-добра от неговите Койоти и се е превърнала в пречка. Тогава защо остана?

Ах, причините. Просто я остави да ги изброи. Разбира се, това щеше да отнеме дни.

— И къде да отида? — попита тя. — По времето, когато бях достатъчно силна да избягам, твоите хора бяха свободни и много от тях чакаха с нетърпение да ме убият, ако ме заловят. Щяха да ме преследват. Точно както и баща ми щеше.

— Имаш достатъчно информация срещу него да повдигнеш обвинение по време на изслушванията в Сената и да осигуриш безопасността си.

Скийм го погледна насмешливо.

— Бях на двадесет години и все още се борех с мерките, които баща ми бе използвал да ме отгледа. Когато дресираш едно дете, вместо да го отглеждаш, ти привикваш към някои неща. Аз бях привикнала. По времето, когато имах сили да се откъсна, беше прекалено късно. И го знаех. Той никога нямаше да ме остави да живея. И сега ще бъде дори още по-решен да ме види мъртва.

Отчасти това беше истина. След като бе намерила сили да се откъсне от влиянието му обаче, единственото, което я държеше жива, беше омразата. Тогава се беше срещнала тайно с Джонас Уайът и бе сключила сделката. В замяна на пълната й безопасност, когато му дойде времето, тя щеше да му помогне да победи баща й. Той вече разполагаше с достатъчно информация. А тя имаше още повече, за да се застрахова, когато това време настъпи. Можеше да изчака. Можеше да се опита да спечели последните жизненоважни части информация, които й бяха необходими, за да получи достъп до светая светих на Съвета по генетика, но времето й изтече.

Ако не успееше да избяга от Танер скоро и да отиде при Джонас, щеше да стане прекалено късно за сина на водача на Прайда. А ако това се случеше, тогава светът на Породите бързо щеше да отиде в ада. Защото нищо нямаше да усмири яростта им.

Времето й беше свършило. А Танер беше достатъчно хитър и безмилостен, за да се опита да спечели доверието й само по една причина. Да получи информацията, която двойният агент на баща й бе изпратил — местонахождението на първия Лъв и първото дете. Тази информация не трябваше да попада в неподходящи ръце. Докато Скийм не разбереше без сянка на съмнение, че Танер не е шпионинът на баща й, тогава не можеше да му се довери. Не можеше да се уповава на сърцето и тялото си отново. Връзката й с Чаз я бе научила на това.

Тя се бореше отчаяно да ги потисне. Танер усещаше това. Трябваше да заличи всяка емоция, за да оцелее мрака, който баща й бе насадил вътре в нея. А той не можеше да позволи това. Миризмата на страха й караше животното вътре в него да набира скорост и жажда за кръв. А това отслабваше контрола на човешката му половина.

Танер знаеше всичко за дресирането и привикването. Беше живял под ръководството на Талънт първите петнадесет години от живота си. Като животно. Като оръжие, което трябва да бъде моделирано, за да бъде ефективно.

— След като намери сили да се откъснеш, защо беше твърде късно?

Очите й блеснаха с искра на хитрост. Танер мразеше тази хитрост.

— Вече бях създадена — прошепна Скийм и се усмихна подигравателно, когато погледът й срещна леденото му разбиращо изражение. — Беше прекалено късно. И сега е прекалено късно, Танер. Давай, убий ме. Ще направиш услуга на целия свят. Нали така?

— Няма да те нараня. — Той потисна гнева си и се фокусира върху желанието. Върху страстта, вместо върху мрачните спомени, които проблеснаха в очите й. — В интерес на истината, красавице… — устните му се потъркаха в нейните едва доловимо.

И беше възнаграден с почти незабележимо поемане на дъх от нейна страна. Изражението й не се промени, нито израза на очите й, но не и уханието й. За пореден път Танер долови топлината на желанието й. То беше там, сладко, нежно, обвито около острия аромат на измамното й безразличие.

— В интерес на истината какво? — любопитството бе пословично, също както студената й сдържана фасада.

— В интерес на истината възнамерявам да те накарам да се почувстваш много, много добре. Възнамерявам да те разгорещя толкова, че да изгориш и двама ни живи.

— Както казах, прекалено си самоуверен, Породо — присмехът в гласа й контрастираше с уханието на възбудата й. Но това ухание искаше той. Което успокояваше животното, бушуващо вътре в него.

— Да видим дали е така.

Нищо вече нямаше значение, освен да я целува, да я прегръща, да я скрие от миналото, от което не знаеше дали ще може да я защити. И от мига, в който устните му докоснаха нейните, той се загуби в нея. Не че очакваше нещо различно. Удоволствието започна да се обвива около него, да изтича от нея и да облизва тялото му с изгарящите си пламъци.

Господи, целувката й беше толкова хубава. Скийм не беше колеблива, протегна се към него и устните й се впиха в неговите с нетърпение, съперничещо на неговото. Тънките й ръце се обвиха около врата му, а острите й нокти се забиха в скалпа му и го накараха да изръмжи.

Трябваше да я докосне, не само да я целуне. Нищо друго нямаше значение, освен това. Тялото й пламна, когато той я повдигна. Скийм разтвори бедра, кърпата падна и заоблените й гърди се притиснаха към тениската му.

Господи, да, това искаше той. Обви едната си ръка около гърба й, а другата насочи към заобленото хълмче на едната й гърда. Трябваше да я вкуси. Да я има. Да опита поне веднъж нежните розови зърна.

Откъсна устните си от нейните и прокара зъби надолу по грациозната й шия, след което се насочи към възхитителните връхчета, които го очакваха.

Беше прекрасно. Ръмженето, което се изтръгна от гърлото му, се присъедини към стона й, когато устните му покриха пламтящото, заострено зърно. Езикът му се изви над него, докато го засмукваше дълбоко, зъбите му одраскаха нежната плът еротично. Скийм се разтрепери в ръцете му.

— Имаш вкус на бонбон — дрезгавият тон на гласа му би трябвало да го стресне, но не му беше останал достатъчно разум да го направи.

— Не можем да го направим.

Не искаше да чува отказа й, жадуваше тя да крещи името му, да го умолява да я обладае.

Това искаше да чува.

Захапа леко твърдото връхче.

— Танер!

— Сладки зърна, съвършени гърди — изстена мъжът. — Мога да ги смуча с часове и никога да не ми е достатъчно.

Върна се отново на плътта й, изпълвайки сетивата си с усещането за нея, с вкуса й, с уханието на влажната й женственост, носещо се по въздуха.

— Това е лудост. — Гласът й беше слаб, но ароматът на възбудата й стана по-силен. Достатъчно силен, за да го опияни. Да го хипнотизира.

— Не, скъпа, не е лудост. Възбуда. Страст. Никога лудост. — Танер се притисна по-силно между бедрата й и усети как топлината на женствеността й изгаря пениса му през дънките.

— Отново забравяш коя съм аз — изплака Скийм, но се наведе напред и притисна устни към шията му. Всеки мускул в тялото му се стегна в отговор.

— Знам коя си, красавице. — Зъбите му одраскаха другото зърно и викът й го накара да потръпне от задоволство.

Ето защо беше още жива, защо не можеше да я нарани или да й навреди. Заради това удоволствие, заради вкуса и топлината й. Нищо друго. Когато приключеше с нея, когато засити глада, разяждащ вътрешностите му, тогава щеше да я опакова и закара в Убежището. Калън можеше да прави каквото си иска с нея. Ако имаше чест в нея, той щеше да я открие.

— Не мога да го направя — прошепна тя отново. Танер продължаваше да хапе едно от зрелите розови зърна, докато я носеше към леглото. — Ти не разбираш.

— Разбирам, че пенисът ми е толкова корав, че ще свърша в дънките, ако скоро не ти го вкарам — изръмжа той и я положи по гръб на леглото. — Разбирам, че вкусът ти е по-сладък от мед и че си по-гореща от пожар. Какво друго трябва да знам, по дяволите?

Танер се отдръпна назад и се взря в бледото й лице и широко отворените очи. Черната й коса беше разпиляна около главата й като копринено ветрило, а вълнението обагряше гърдите й в светлите цветове на залеза.

Не беше точно красива, може би само за него. Неправилните й черти — малка, упорита брадичка, вирнат нос и високи скули — с лек азиатски акцент, я правеха изключително уникална.

— Тогава не искам. — Тя поклати глава, лицето й отразяваше някакво вътрешно отчаяние.

— Наистина ли, Скийм? — Преди да стегне бедрата си, за да го избегне, ръката му се плъзна между тях и обхвана горещото хълмче на женствеността й. Танер стисна зъби, когато топлината докосна ръката му.

— Толкова си влажна, че мога да се удавя в теб — каза той укорително, пръстите му разтвориха закръглените гънки и откриха меда, изтичащ от влагалището й.

Скийм потрепери конвулсивно, когато пръстът му се плъзна по тясната цепнатина и намери набъбналия клитор.

— Близо си — изръмжа Породата. — Мога да подуша възбудата ти. Да почувствам как удоволствието ти расте. Толкова си близо до оргазма, че се бориш с него.

— Не — тръсна глава жената, съпротивляваше се на Танер, на насладата.

— Не? — Когато беше толкова близо? — Скъпа, толкова си готова, че ти трябват само няколко близвания на езика ми. Няма ли да ти хареса? Да почувстваш малкия си твърд клитор в устата ми, как го смуча и ближа?

— Не се чукам с животни! — извика Скийм, отчаян гняв изпълваше гласа й. Думите й шибнаха съзнанието на Танер, той застина над нея, а пръстите му замръзнаха върху малката пъпка, която жадуваше за докосването му.

Преди да успее да се сдържи, от устните му се изтръгна разярено ръмжене, което я накара да пребледнее още повече. Танер се отдръпна рязко от нея и хвърли одеялото върху голото й тяло, докато се бореше да възвърне равновесието си.

— Ще ме чукаш — изръмжа той яростно. — Преди да си тръгнеш оттук, ще ме молиш на колене да те взема.

— Никога, дори да притежаваш най-финия килим на света — изстреля тя гневно. — Ако исках да чукам някой от твоя вид, можех да си избера по всяко време. Койотите не са единствените Породи под командването на баща ми, Танер. Запомни това.

Танер се озъби, хищникът вътре в него ревеше за освобождаване, за капитулация. Нейната капитулация.

— Обличай се — каза отсечено. — Веднага. И следващият път, когато ме наречеш животно, ще ти покажа на какво точно ме е научил проклетият ти баща през всички тези години, Скийм.

Танер прекоси помещението и пое към най-близкия тунел с намерението да се измъкне от пещерите. Ако не се махнеше от нея, ако не разкараше уханието й от главата си, накрая насила щеше да я подчини на волята си. А това беше нещо, което се бе заклел никога да не прави.