Лора Лей
Двойна игра (31)

Глава 30

Танер взе завоя на пътя на старото сечище, изруга и хвърли мотоциклета настрани, скачайки в движение, за да сграбчи Дейвид и да го издърпа отстрани на пътя, далеч от мотоциклетите, движещи се зад него.

— Намери я, чичо Танер. — Дейвид крещеше и плачеше, насиненото му лице беше изкривено от страх, докато се бореше в ръцете на Танер. — Тамбър ще убие тази дама. Ще я убие.

Танер се обърна и видя как Калън спира мотоциклета си, скача от седалката и се втурва към сина си.

— Тамбър и Скийм са напред — извика Танер, когато и другите мотоциклети спряха. С периферното си зрение видя лъвиците на Даун да тичат нагоре по планината, а самата Даун да вади пушката от калъфа й, закачен от едната страна на мотоциклета й.

Танер бутна Дейвид в ръцете на баща му и се втурна нагоре. Вече можеше да ги подуши. Болката и яростта на Скийм пронизаха сетивата му, както и убийствения гняв на Тамбър.

Миг по-късно ревът му се съедини с този на лъвовете, когато видя смъртоносния пистолет на Тамбър да се насочва към главата на Скийм.

— Не! — Беше прекалено далеч. Не можеше да я спаси. Нямаше да успее да стигне навреме.

Изстрелът дойде от нищото. Дойде от разстояние около шест метра от тях и куршумът се заби в средата на челото на Тамбър, хвърляйки я назад. Очите й се разшириха от изумление.

— Скийм! — Танер се втурна към нея, докато лъвовете, приближили района, ревяха разярени и обикаляха периметъра. Звукът на приближаващия хеликоптер ги предупреди за настъпващата опасност.

— Разпръснете се — крещеше Даун на женските Лъвски породи, които командваше. — Искам хеликоптера да бъде свален. Действайте.

Те носеха опаковани цилиндрични ракетни установки на гърбовете си. Свалиха ги, докато тичаха, за да заемат отбранителни позиции.

— Скийм! — Танер се свлече до нея, ръцете му я докосваха, движеха се по тялото й, разтърсваха я. Чист ужас заля цялото му същество.

Тя беше окървавена, насинена, но жива. Танер я обърна внимателно, един рев се откъсна направо от душата му при вида на насиненото й лице и кръвта, която се процеждаше от раната на челото й.

Но дишаше. Слава богу, тя дишаше. Танер зарови лице в шията й. Тя дишаше.

При звука от изстрели, той махна на няколко войници Породи да дойдат при Скийм, издърпа автоматичната пушка от гърба си и започна да отвръща на стрелбата.

Границата се виждаше и някак си Талънт беше успял да постави хората си на място без предварително предупреждение. Което означаваше, че сигурно е получил помощ от Бъфало Гап.

— Покривайте я! — изкрещя той на войниците, наобиколили Скийм, докато отвръщаше на огъня през дерето. — Никой да не я докосва!

Още няколко се присъединиха и Дейвид бе бутнат вътре в кръга около нея. Танер прикриваше кръга от мъже, насочваше другите войници да ги прикриват също и още изстрели отекнаха през планината.

— Хеликоптерът откри огън — изкрещя някой, когато бързият откос на бордовите оръжия започна да прорязва гората. — Разкарайте ги от там. Веднага. Даун, хвани на мушка това копеле и отстрани оръжията.

Някой, една Порода, сграбчи Дейвид, а Танер вдигна внимателно Скийм на ръце и се затича към чопъра, който се приземяваше на малкото сечище долу.

Зад тях, Танер чу отговора на ракетен комплекс. Устройството, което Даун и нейните жени носеха, щеше да има мощен ефект, ако едно от тях успееше да удари хеликоптера. Проблемът беше да се насочи към движеща се цел и да успее да уцели, преди предпазителя да падне и ракетата да се взриви във въздуха.

— Джонас, искам тялото на Тамбър в Убежището — каза остро Танер на микрофона. — Няма да поемаме никакви рискове тя да носи в себе си някаква информация.

Можеше да има скрити чипове или друг начин да бъде скрита тайна информация по тялото й.

— Искам пълен преглед и аутопсия.

— Разбрано — отсече Джонас. — Само разкарай Скийм и Дейвид оттук. Тръгвайте.

Танер действаше по въпроса. Един войник хвърли Дейвид на пилота, а друг сложи колана на Танер, когато той се качи в пилотската кабина. Вратите се затвориха и хеликоптерът се вдигна във въздуха, направи рязък завой и се издигна над дърветата.

Танер провери ситуацията с другия хеликоптер и със задоволство видя как една от ракетите на Даун удря опашката. Извадена от строя, машината се изправи, наклони се и се отдалечи от района, потръпна, преди пилота да успее да овладее единия двигател.

Хеликоптерът все още беше във въздуха, но не беше в състояние да се бори вече. Издигна се над планината и изчезна от поглед, докато чопърът на Породите маневрираше около противоположния хълм и се отправи обратно в Убежището.

Треперейки, Танер се взря в Скийм, приглади косата от бледото й насинено лице и видя собствените си сълзи, стичащи се по него.

— Тя беше много смела — обади се Дейвид до него. — Но трябва да я обучиш. Тя не знае как да се бори, чичо Танер.

Танер не искаше да я обучава, но знаеше, че трябва. Ако тя се събуди. Господи, само да се събуди. Искаше да я защитава, искаше живот, сигурен и щастлив, искаше заплахите за нея да изчезнат завинаги.

— Обичам те — прошепна мъжът в ухото й. — Не ме оставяй, красавице. Моля те. Господи, не ме оставяй.

Беше като да бъдеш заровен жив. Скийм се бореше да възвърне съзнание, стенеше, когато усещаше натиск по тялото си, експлозии от болка избухваха по ръцете, по ребрата, по краката й.

— Спокойно, Скийм. — Гласът на Ели беше утешителен, успокоителен, когато покритите й с ръкавици ръце се притиснаха към корема на младата жена. — Само искам да се уверя, че нямаш вътрешен кръвоизлив. Нямаш счупени кости, но имаш пукната кост на лявата ръка. Пребита си. — Гласът й беше тих, макар и дрезгав, сякаш беше плакала. — Дадох ти повече от хормона, за да имам възможност да те прегледам и да ти даде време да се излекуваш.

Скийм се бореше с тъмнината, която я обгръщаше, от устните й се изтръгна скимтене.

— Не си заровена, Скийм — прошепна отново Танер в ухото й. — Ели трябваше да ти покрие очите, докато промива около тях. Ще го махне само след минута.

Скийм се опита да поклати глава. Сега. Искаше да го махне сега.

— Спокойно, красавице — каза напевно Танер. — Бих ли те излъгал, бейби?

Без съмнение, ако смяташе, че е за нейно добро.

Мъжът се засмя дрезгаво.

— Никога не бих те излъгал за това, Скийм. — Леко докосване по бузите под очите й, по челото й, доказваха думите му. — Виждаш ли, добре си. В лабораторията на Ели. Беше пребита, бейби.

— Дейвид — успя да произнесе тя.

— Жив и здрав е. — Устните му докоснаха ухото й, а ръцете му погалиха голите й рамене. — Тамбър е мъртва. Стигнахме до теб навреме.

Наистина ли? Не можеше да вижда, не можеше да бъде сигурна. Изскимтя ужасено, изплашена, че това е още един капан. Дали Сайръс я бе хванал отново? Дали не я разиграваше по някакъв начин?

— Свали покривалото от очите й, Ели — нареди Танер. — Веднага.

Усети допир на латекс по бузите си и миг по-късно напрежението изчезна. Очите й се отвориха и светлината в стаята я заслепи.

— Изглеждаш ужасно — прошепна тя, когато лицето на Танер се фокусира пред погледа й.

Той изглеждаше измъчен. Бледото му лице бе набраздено от прах, косата му беше заплетена.

— Грижите за теб не се отразяват добре на външния ми вид — отвърна той, кехлибарените му очи блестяха от… любов. Бяха изпълнени с любов. Нежни, топли, наситени от емоция.

— Обичам те — прошепна Скийм, устните й трепереха, когато ръката му стисна нейната и той се наведе по-близо към нея. — Толкова се страхувах, че няма да мога да се върна при теб.

Беше ужасена. В средата на всичко, препускащо около нея, в дъното на съзнанието й мисълта, че Танер може да бъде загубен за нея завинаги, бе по-страшна от тази да бъде заровена.

— Успях да притъпя разгонването за момента — проговори Ели. — Но ще действа само ако вие двамата се опитате да се сдържите.

Едва тогава Скийм забеляза апаратите, към които бе свързана. Разпозна повечето от тях, но на десния й показалец бе прикрепен един, който я накара да се намръщи.

— Хормонален индикатор — обясни Ели. — Трябваше да се коригират хормоните и да се излъже тялото ти, че Танер е бил палав с теб. — Докторката вдигна вежди многозначително.

Скийм я погледна подозрително, след което се обърна към Танер.

— Това не е лекарката, която ме преглежда по-рано. Някой трябва да потърси истинската.

Усмивката на Ели показваше неодобрение към самата себе си.

— Не бях права за теб — каза тя просто.

Скийм изсумтя.

— Наистина не искам да минавам през това всеки път, когато някой тук е раздразнен. И сложете каишка на това дете, то е опасно. — Клепачите й се спуснаха бавно. — Вие, момчета, трябва да се научите как да избягвате конфликт — промърмори тя. — Вървете на училище.

— Какво да направим? — засмя се Танер.

— Вървете на училище. Ще ви научат на всички видове страхотни неща. Обществено училище, адско откритие.

Скийм започна да се унася, подпомогната без съмнение от лекарствата, които вкарваха интравенозно в ръката й. Обичаше лекарствата, реши тя. Наистина ги обичаше.

— Ще спя — промърмори жената и се намръщи. Беше направила нещо наистина лошо, знаеше го. — Кажи на Дейвид да мълчи.

— Да мълчи? — Гласът на Танер прозвуча далечно.

— Да мълчи… — промърмори неясно тя. — Кажи на Дейвид да мълчи.

И завесата на съня се спусна над нея. Не беше тъмно, страшно и задушаващо. Само мек, копринен воал, който я покри и я освободи от болката и тревогата.

Щеше да се занимава с Дейвид по-късно.

— Ели? — прошепна Танер, докато приглаждаше дългата коса на Скийм назад от челото й и я гледаше тревожно.

— Една седмица и ще бъде като нова. — Ели сви рамене. — Хормоните ще се втурнат да излекуват тялото й най-напред. Това ще забави симптомите на разгонването, за да се даде достатъчно време на организма да се засили за него. Не е ли чудесна майката природа?

Танер въздъхна облекчено. Не би могъл да понесе да я вземе във формата, в която се намираше тя в момента. Това щеше да го унищожи.

— Тя е силна — каза докторката. — Слушах, когато Джонас разпитваше Дейвид, докато сестрата го преглеждаше. Той каза, че се е борила да го измъкне оттам, да го отдалечи от Тамбър. След това е направила сделка — себе си вместо него, като е твърдяла, че има информация, с която никой друг не разполага.

Танер присви очи към нея.

— И Тамбър й е повярвала?

Ели сви рамене, но Танер можеше да долови мириса на нейната загриженост. Тя се притесняваше за това повече, отколкото би трябвало.

— И Дейвид не знае за какво става дума? — попита я Танер.

Докторката поклати глава.

— Каза, че не знае. — Уханието на нервен страх беше едва доловимо сега. Не му вярваше, нито пък Танер.

Ако Скийм все още пазеше тайни, тогава никога нямаше да бъде в безопасност от Сайръс. Не че беше, така или иначе.

— Колко дълго ще бъде в това състояние? — попита той, взирайки се в лицето на половинката си, гърдите му се стегнаха болезнено при вида на синините, които обезобразяваха нежната й кожа.

— Няколко дни — отвърна Ели. — Тя е ранена, Танер, не умира.

— Искам я в собственото й легло. — Мъжът приглади косата й назад, наслаждавайки се на коприненото усещане, изваждайки междувременно още няколко клонки. — Искам да й е удобно.

— Аз ще се погрижа — каза тихо Ели. — Тя ще бъде добре. Обещавам.

— Този път — прошепна той. — Този път.

Танер потърка лицето си с ръце и въздъхна уморено. Талънт нямаше да спре. Никога нямаше да остави на мира Скийм. Не и докато е жива.

— Когато разгонването стихне, трябва да й направим скенер, рентгенова снимка на яйчниците и маточните тръби. Тя има същите концентрации на неизвестен хормон в организма си, които Шера показа, когато тялото й възстановяваше фалопиевите тръби. Трябва да проверим това. — Гласът на Ели още беше тих, състрадателен.

Дете. Тялото й може би се подготвяше да зачене. Най-вероятно се подготвяше да зачене. Много от хормоните, свързани с разгонването при Породите, не бяха напълно идентифицирани. Изследването им беше по-бавно, поради крайната необходимост чифтосването да се запази в тайна от света.

Бог да му е на помощ, още едно нападение като това по време на бременност би било катастрофално. Танер не можеше да позволи това да се случи. Но проклет да е, ако знаеше как да го спре.

Клатейки глава, мъжът огледа малката медицинска стая. От другата страна на завесата се намираше Джолиан Брандау. Тя не беше оцеляла при електрическата вълна, която Тамбър бе пратила в мозъка й с електрошок. Беше умряла веднага. Без съмнение това бе и целта на Тамбър.

Кейбъл беше зад завесата при нея, мирисът на неговото съжаление и болка заля Танер. Не се бяха доверили на Скийм по отношение на момичето и сега всички щяха да платят за това. Кейбъл повече от останалите, подозираше Танер. Всички знаеха, че тя си въобразяваше, че е влюбена в Кейбъл. Беше покъртително срамежлива около него и все пак уханието на удоволствието й, когато е близо до него, беше като ухание на лято. Но миризмата на измама, която се носеше около нея, винаги ги бе отблъсквала. Измамата беше любовта, която тя смяташе, че държи в тайна.

Ели проследи погледа на Танер към завесата, лицето й изразяваше печал, когато се обърна отново към него.

— Тя беше добро хлапе — прошепна докторката.

— Да — въздъхна Танер тежко. — Беше добро хлапе. Погрижи се за Кейбъл, док.

Ели го погледна изненадано.

— Той ще се оправи, Танер. Двамата си имате половинка…

— Скийм не е половинка на Кейбъл — разкри той, докато се взираше в жената, която обичаше повече от собствения си живот. — Тя е моя. Напълно, изцяло моя.

Ели примигна към него шокирано.

— Ние подушихме аромата по него — внезапно прошепна Ели. — Дали е възможно… — Тя погледна отново към завесата — Мили боже! Тя ли беше половинката му?

Танер поклати глава.

— Не беше тя. Не е и Скийм.

— Тогава какво?

— Близнаци. — Усмивката на Танер беше тъжна. — Той беше почти половинката на Скийм. Повярвай ми, това е най-ужасното място, на което можеш да бъдеш. Истински ад. А сега ми помогни да стигна до нашата стая. Трябва да държа половинката си.

Кейбъл чу вратата да се затваря, долови липсата на други и бавно седна до леглото, на което бе положено бледото, безжизнено тяло на Джолиан. Жизнеността, надеждата и срамежливото търсене на щастие, които винаги разцъфваха на лицето й, бяха изчезнали вече. Сега съдържаше замръзнало съжаление, сякаш бе знаела в мига, в който шокът бе ударил главата й, че никога няма да се събуди отново.

„Не бих наранила половинката ти, Кейбъл“, беше му казала тя през сълзи, когато я бе разпитвал предишния ден. „Не знаеш ли, че бих умряла за твоята половинка. Бих дала живота си, за да съм сигурна, че ти никога няма да страдаш отново.“

„Или би я унищожила от ревност?“, я беше попитал грубо, след което бе проследил как една сълза се плъзга по бузата й.

„Но аз не съм ревнива.“ Гласът й беше пресипнал, измъчен от копнеж. „Завистлива, може би, но не и ревнива. Твоето щастие е прекалено важно за мен, за да изпитвам ревност…“

Гърлото му се стегна сега, когато се протегна и пръстите му пригладиха един кичур копринена черна коса, падал на челото й.

— Съжалявам, Джоли — прошепна Кейбъл, като използва името, което й бе дал, вместо това, което тя бе избрала. — Толкова съжалявам.

И докато стоеше там, душата го заболя от внезапното осъзнаване, че вече е наистина сам. Танер имаше Скийм и за известно време Кейбъл си бе поиграл с идеята да даде на малката Джолиан няколко седмици, може би няколко месеца, в леглото си. Тя беше мила. Сладка. И го обичаше.

Егоизмът на тази мисъл се заби в съзнанието му сега. Тя го обичаше. Той знаеше това и бе чакал, чакал, за да види дали половинката на Танер ще бъде и негова. Чакаше, защото знаеше, че Джолиан не е от жените, които ще се впуснат в сексуалните лудории, които той и Танер играеха. Чакаше да види дали собственото му бъдеще бе свързано с това на Танер, и ако не, тогава щеше да има Джолиан.

А сега вече не можеше да има Джолиан. Сега вече нямаше никого.