Лора Лей
Двойна игра (30)

Глава 29

— Танер, засякохме на радара хеликоптер, който идва от Бъфало Гап и се движи бързо — докладва Кейн в слушалката, която Танер носеше. — Вдигнахме един чопър във въздуха, но той няма да бъде голяма защита срещу него. Нашите хеликоптери не са на разположение в момента.

— Хванахме посоката им — надвика Танер шума от двигателите на прашните мотори, карайки зад Даун и нейните лъвици. — Лъвовете се движат бързо, но смятаме, че те са спрели отново.

Подкара мотоциклета по-бързо, буксуваше около падналите дървета, докато се изкачваше нагоре по склона на старото сечище през планината.

Долови в далечината излитането на въоръжения чопър и се замоли. Молеше се, откакто Скийм беше изчезнала. Молеше се както никога досега, дори по време на онези кошмарни години в лабораториите.

— Проследяващото устройство на Тамбър беше изключено. Това на Дейвид също — излая Кейн в ухото му.

Ръмжащият глас на Калън проряза линията:

— Лъвовете ще открият Дейвид.

Калън, Тайбър и Джонас бяха точно зад Танер и форсираха мотоциклетите си също толкова силно, колкото той неговия. Те не бяха прекарали часове в път през тези планини, както той и Даун. Танер щеше да стигне първи до мястото, и когато го направеше, щеше да убие Тамбър.

Беше почти невероятно, че кротката, тихо говореща женска Лъвска порода е била част от организацията на Талънт. Лабораторията, от която тя бе спасена, беше една от най-лошите. Условията за Породите там бяха ужасни. Койотите, които ги охраняваха, бяха едни от най-жестоките, покварени от учените.

Тамбър беше спасена като тийнейджър и сега бе на не повече от двадесет и пет години, и бе предала всички тях. Постът й в комуникационния център, както и пълното доверие, което й засвидетелстваха, просто защото тя бе Порода, й даваха пълния достъп, който й бе необходим, за да държи Талънт осведомен за всеки ход, който Породите правеха.

Танер стисна силно дръжките на мотоциклета, едната му китка се изви назад, увеличавайки скоростта.

Ако не застигнеха Тамбър преди хеликоптера да достигне до границата на имението, тогава Скийм и Дейвид щяха да бъдат загубени завинаги.

— Лъвовете са доловили мирис — извика Даун по комуникационния канал. — Движим се по посоката. Водачът реве предизвикателно. По-добре побързайте.

Пускането на лъвовете, при положение че Скийм бе там навън, беше рисковано. Те бяха обучени да разпознават само определени не-Породи, само онези, които живееха постоянно в Убежището. Скийм беше в също толкова голяма опасност от големите котки, колкото в ръцете на Тамбър. Освен, ако не легнеше на земята и не останеше напълно спокойна, без да прави резки движения и без да поглежда животните в очите. Това бе единственият начин, по който можеше да се спаси.

— Хеликоптерът пресича Бъфало Гап, Танер — излая Кейн. — Имате около пет минути, преди да достигне единственото възможно място за…

Времето изтичаше.

— Ще успеем — изръмжа Танер и увеличи още скоростта. Трябваше да успеят, в противен случай не би могъл да продължи да живее.

 

 

Скийм се препъваше по стръмния склон, докато се опитваше да се отдалечи бързо от джипа и Породата психопат, като се надяваше тя да кърви до смърт вътре в него. Въпреки че се съмняваше в това. По-голяма част от Породите, дори лошите, бяха удивително жилави.

Подпирайки се на пръчката, която Дейвид й беше дал, Скийм го следваше толкова бързо, колкото можеше, въпреки треперенето на краката й, болката, пронизваща тялото й, и съкрушаващата мисъл, че може да се провали.

— Трябва да побързаме. — Дейвид се обърна назад и я погледна притеснено, вдигна глава и подуши въздуха. Колкото и да беше малък, колкото и да беше млад, той вече проявяваше черти на Алфа мъжкар. Уверен в себе си, сигурен в обкръжението си и семейството си, в способността им да го намерят.

Какво ли е, запита се Скийм натъжено, да имаш тази увереност? Да знаеш без сянка на съмнение, че ако семейството ти е близо, тогава си в безопасност.

Баща й най-вероятно беше наблизо, за да координира отвличането с неговата самодоволна усмивка и задоволство. Но не беше, за да защити нея. Беше за унищожението на други. Породите, които бяха избягали от мъките, на които той ги беше подложил.

— Върви! — Скийм махна немощно с ръка към Дейвид. — Махай се оттук, Дейвид. Намери Танер. Той ще дойде и ще ме вземе.

Момчето нямаше много инстинкти за самосъхранение. Ако имаше, щеше да бяга дяволски далеч от нея.

Той задъвка долната си устна нерешително, желанието му да побегне надолу по планината беше очевидно.

— Лъвовете ще те изядат, лейди — обясни Дейвид, сякаш говореше на тъпак, изпъна рамене и върху тях сякаш се развя невидимо наметало от отговорност.

— Тогава нека проклетите лъвове ме изядат — извика жената отчаяно. — Мислиш ли, че минах през всички тези неприятности, за да дойда в Убежището, само за да позволя да отвлекат и двама ни?

Момчето извъртя очи.

— Колко си мелодраматична.

Мелодраматична? Нима едно чудато деветгодишно дете току-що я бе нарекло мелодраматична?

— О, извини ме — сопна се тя. — Натикана съм в горите, мисля, че имам счупени кости и съм без обувки. Това не е мелодрама, хлапе. На път съм да се срина.

Момчето й хвърли покровителствен, напълно мъжки поглед. Мили боже, това дете беше опасност за самия себе си.

— Срини се, когато се приберем вкъщи. Мама държи шоколад за подобни сривове. Татко винаги има нужда след посещение на чичо Джонас. — Дейвид се намръщи, погледна към небето и я хвана за роклята, за да я задържи, когато тя се спъна в нещо. Гнило парче дърво вероятно. Скийм потръпна. Гнилите неща далеч от нея.

— Не виня баща ти — промърмори тя. — Джонас е като трън в задника. Сега тичай и му кажи, че аз съм го казала. Давай — махна с ръка заповеднически. — Върви.

Дейвид поклати глава.

— Чичо Джонас е готин. Той знае страхотни неща като пистолети и ножове и как да се бие.

— Баща ти също — напомни му Скийм нетърпеливо. — Ще тръгваш ли вече?

— Но ученето наранява татко — въздъхна Дейвид, игнорирайки я за пореден път. — Мога да го почувствам. За това моля чичо Джонас да ми помогне, и чичо Тайбър, и чичо Танер. Тях също ги наранява, но не и колкото татко.

— Заради твоята безопасност е — посочи тя.

— Знам. Мисля, че затова ги боли. — Той сви рамене. — Затова не мога да ходя на обикновено училище или да играя бейзбол.

Имаше нотка на тъга в гласа на момчето, на самота. По дяволите, Породите сега не бяха по-свободни, отколкото в лабораториите, само не бяха измъчвани. Освен, когато ги заловяха.

— Трябва да се движим по-бързо — промърмори Скийм, опитвайки се да накара краката си да й се подчинят. Очевидно хлапето нямаше да отиде никъде без нея. — Нямаме много време.

Вече можеше да чуе как нещо се приближава, усещаше вибрациите му.

— Лъвовете са близо. — Гласът на Дейвид се извиси от вълнение, когато преминаха през гъсталака. — Всичко, което трябва да направим, е да стигнем до…

Скийм спря шокирано, когато Тамбър изникна иззад храстите, дръпна Дейвид настрани и притисна дулото на пистолета в слепоочието му. Очите на момчето се разшириха от тревога и страх.

Лицето и ръцете на Тамбър бяха покрити с кръв, пот се стичаше в очите й и тя примигна няколко пъти, за да я отстрани.

— О, човече, татко наистина ще полудее сега — промърмори Дейвид.

— Пикльо. — Тамбър го удари с пистолета отстрани по главата. Скийм трепна и се протегна инстинктивно към него. — Тъпа кучка. — Оръжието се насочи към нея. — Баща ти каза жива или мъртва. Просто ще те убия и да приключваме с това.

— Убий я и ще стане лошо. — Дейвид се съпротивляваше, въпреки че очите му бяха малко замаяни вече, а лицето му беше пребледняло. — И татко ще те убие.

— Млъквай, копеленце. — Ударът, който последва, го накара да залитне и Тамбър го дръпна по-близо до себе си.

— Престани да го удряш. — На Скийм й беше трудно да диша от болката в ребрата, агонията прониза ръката й, а страхът пропълзя в тялото й. — Ще го нокаутираш и той ще остане безжизнено бреме.

— Е, и? — каза подигравателно Тамбър, лицето й се изкриви в гневна гримаса. — На кой му пука? Ще му се иска да е умрял, когато Съвета приключи с първия етап на обучението му. Нека да свикне с болката още сега.

В очите й проблесна доволство, когато погледна към Дейвид.

— Пусни го — прошепна Скийм. — Аз имам нещо по-важно от детето. Нещо, което баща ми иска много повече от него.

— Нямаш нищо такова — отсече Тамбър.

Скийм се молеше за прошка. Молеше се за защита. Но не за себе си.

— Знам къде се намира Първият Лъв — прошепна тя болезнено.

Това беше тайна, която се бе заклела никога да не разкрива. Ако той искаше да се разкрие, това си беше негова работа. Тя нямаше право да го прави. Никой друг не знаеше тайната, това бе информация, която Скийм бе унищожила много отдавна. Информация, която тя си мислеше, че ще умре заедно с нея.

— Млъквай, Скийм — изкрещя внезапно Дейвид. — Татко ще се разгневи.

Тамбър заби пръсти в косата му и дръпна силно.

— Лъжеш — изръмжа тя.

— Породите могат да помиришат една лъжа, Тамбър — напомни й Скийм остро. — Знаеш, че не лъжа.

— Тогава ще трябва да живееш. Ще взема и двама ви. — Пистолетът се насочи към Скийм. — Размърдай се.

Скийм поклати глава.

— Това няма да стане. Пусни Дейвид и ще дойда с теб. Но няма да помръдна, докато го държиш. По-добре да е мъртъв, отколкото да попадне в ръцете на генерала. А ако убиеш него, ще трябва да убиеш и мен.

В погледа на другата жена проблесна нерешителност.

— Първият Лъв и неговата половинка, Тамбър. И двамата са още живи.

Очите й заблестяха.

— Пусни Дейвид да си тръгне.

Тамбър отпусна хватката си и махна с пистолета, посочвайки на Скийм да се отдръпне назад.

Дейвид се отскубна от нея.

— Човече, татко ще ти е много бесен. Ще започне да реве — каза той и въздъхна, препъвайки се.

— Дейвид, слез от планината — нареди Скийм остро. — Веднага. Тръгвай.

Момчето се препъна отново, изправи се и се затича надолу по пътеката. Погледна през рамо, когато ниският, вибриращ звук на хеликоптера тип стелт започна да изпълва въздуха.

— Да тръгваме! — Тамбър скочи към Скийм, сграбчи я за ръката и започна да я дърпа обратно нагоре по пътеката. — Кучка. Мъртва си така или иначе. Просто ще се наложи да се върна за него.

Отекна лъвски рев. Скийм погледна настрани и видя как един огромен четирикрак зрял мъжки лъв с остри зъби отваря уста и изревава предизвикателно, след което се скрива в храсталака миг преди Тамбър да стреля.

Нямаше никакъв шанс Скийм да стигне далеч. Знаеше за тези лъвове, спомняше си докладите, които баща й получаваше за тях. Те бяха обучени да нападат и убиват нарушителите. Не атакуваха единствено, ако жертвата е на земята, без оръжие. Куршумът на Тамбър щеше да боли много по-малко от тези зъби. Скийм нямаше намерение да рискува и да побегне.

Скийм потръпна, препъна се и се остави да падне на земята. Ръцете й инстинктивно покриха главата й и тя се замоли да не усети огромните, безмилостни остри зъби на хищника.

— О, не — изкрещя Тамбър и я изрита в ребрата, изпращайки вълни от агония, които се разляха по цялото й тяло. — Ставай.

О, господи! Това болеше адски много.

Скийм изръмжа, протегна ръка и сграбчи крака на Тамбър миг преди да я удари отново. Бореше се да остане на земята и в същото време да удържи кучката да не й счупи костите. По дяволите, не така се предполагаше, че ще приключи партито тази вечер.

— Ще те убия, курво — изпищя Тамбър, когато най-сетне успя да я ритне.

Силният удар в корема на Скийм бе последван от оглушителен изстрел и мрачната агония прониза съзнанието й. По-добре да умре тук.