Лора Лей
Двойна игра (16)

Глава 15

Танер беше изчезнал точно навреме. Спането с един мъж ти помага да научиш много странни неща. Как реагира към теб дори в съня. Също така как реагира една жена към мъж, дори подсъзнателно.

На Скийм не й трябваше да се буди напълно, за да усети кога Танер става от леглото. За няколко дни беше забелязала, че разбира и кога той напуска стаята. Тя беше по-скоро заспала, отколкото будна, когато лампите пламнаха иззад затворените й очи и след това, също толкова рязко, угаснаха.

Определено не приготвяше закуска.

Да изплува от дълбокия сън, в който бе потънала след секс преживяването, не беше лесно. Особено след като знаеше, че той ще усети пробуждането й.

Така че тя задряма, правейки онова, което бе правила в годините, когато бе живяла в имението на баща си. Там патрулираха Койоти, а наказанията на генерала за излизане извън къщата след изгасването на светлините бяха жестоки.

Скийм пресмяташе времето на патрулите и се научи как да ги заблуждава. Мозъкът може да извърши невероятни неща, когато се налага. Беше се научила как да изпада в полубудно състояние, а мозъкът й да долавя всяко движение, всеки звук, всеки аромат, носещ се около нея.

Хората притежаваха определени животински способности. Можеше да чуе как Танер върви. Нямаше представа в кой тунел е влязъл, но няколко дълги минути по-късно, след като се бе облякъл и излязъл от пещерата, тя чу стърженето на камък. Звукът обаче беше толкова слаб, че изминаха няколко безценни секунди преди мозъка й да го разпознае и още по-дълго време да се насили да се събуди.

Скийм се плъзна от леглото, примигвайки от светлината, която пламна около нея, наведе се и взе дрехите си от пода.

Кадифените й панталони бяха от другата страна на таблата на леглото, а горнището в долния му край. Намери единия си чорап под леглото, а търсенето на другия я накара да стисне зъби от безсилие, преди да го открие пъхнат в долния край под матрака.

Танер наистина трябваше да започне да се отнася по-внимателно с дрехите й.

Младата жена обу чорапите и тръгна към тунелите. Усмивка изви устните й, когато откри онова, което търсеше.

Танер може да беше Порода, но бе забравил едно основно правило. Винаги внимавай с аномалиите. Беше пропуснал една. В каменния тунел имаше посипано малко количество пръст.

Там имаше леки следи от отпечатъци, толкова леки, че Скийм щеше да пропусне да ги забележи, ако предишният ден не бе открила едно малко фенерче, скрито в помещението със запаси.

Беше прекарала дни в претърсване на тунелите, един по един, проверявайки за купчинки пръст, разпръснати насам-натам или отпечатъци от стъпки.

Още един ден и бинго. Късметът й се усмихваше.

Това е денят за бягство, помисли си тя. Днес щеше да се измъкне оттук и да намери най-близкия телефон. Джонас сигурно чакаше обаждането й, вероятно вече знаеше, че нещо се е прецакало.

Скийм потисна съжалението си при мисълта да си тръгне от Танер. Особено по този начин. Но трябваше да намери Джонас и да му даде информацията, която имаше. После щеше да се оправи с Танер. Първо най-важното. Не можеше да се довери за това толкова лесно. Отказваше да си позволи да се довери толкова лесно.

След като се измъкнеше от пещерите, щеше да внимава да избегне Койотите. Те бяха около колибата, а Скийм беше проучила обстойно района, където се намираше тя през годините. Пещерите би трябвало да се намират далеч от този район, защото на Танер му отнемаше прекалено много време да се върне след излизането си от тях.

Ако не бяха… Скийм пое дълбоко дъх. Щеше да разплете това, след като открие ориентирите си и разбере местоположението си.

Младата жена прехапа устни и проследи пътеката, въпреки че беше едва забележима. На няколко пъти я загуби, и всеки път сърцето й се качваше в гърлото, когато страхът нахлуваше в организма й.

Трябваше да се измъкне и да намери Джонас, защото се закопаваше по-дълбоко, когато беше замесен Танер. Усещаше това. Само след няколко дни му беше дала всичко, което той иска и както поиска. И рискува всичко.

Беше влюбена в него.

Да приеме това беше най-трудното нещо, което някога бе правила. Защото не беше като обичта й към Чаз. С Чаз винаги нещо липсваше, нещо не беше съвсем цялостно.

С Танер нищо не липсваше и това я ужасяваше. Защото тя знаеше, че ако той бе използвал секса, за да я разпитва, тогава беше загубена. Щеше да се огъне и да му кажи всичко, което иска да знае.

Единственото, което той трябваше да направи, бе да й откаже един оргазъм. Да я накара да чака и да започне да я разпитва. Хората, които тя искаше да предаде, щяха да бъдат загубени завинаги, защото беше прекалено слаба.

Баща й беше прав последният път, когато я зарови. Беше прекалено слаба, за да живее. Прекалено слаба да оцелее в света, в който бе родена.

Скийм въздъхна уморено, без да откъсва поглед от леките следи от туристическите обувки на Танер през тунела, докато те не се промениха и спряха точно до каменната стена.

Очите й се присвиха. Танер не можеше да минава през стени, по дяволите.

Тя се протегна и прокара ръце по стената и се намръщи от усещането й. Приличаше на камък, почти се усещаше като камък, но определено имаше разлика. Ръцете й се придвижиха от край до край и пръстите й най-сетне откриха лека вдлъбнатина. Закачи пръстите си и дръпна. Остана изненадана от слабия стържещ звук, когато облицования с камък панел се плъзна и се отвори.

Това беше звукът, който беше чула, когато Танер излезе. Изкуствен отвор в стената, който тя не бе в състояние да открие. Беше тесен и къс, едва около метър и шестдесет висок и може би около метър широк. Танер сигурно трябваше да се обърне настрани и да се свие, за да мине през него, но вероятно го правеше бързо.

Скийм се поколеба там. Знаеше, че ще намери изход от другата страна, някъде. И трябваше да се насили да тръгне напред. С усилие поставяше единия си крак пред другия, със стиснати устни, и навлезе в тунела.

Усети как я пронизва съжаление, едно чувство на загуба. Запита се дали някога се е чувствала толкова сигурна, толкова в безопасност, както сега, в тези пещери, с Танер.

Знаеше, че не е. Беше открила убежище в прегръдките му, под земята, и да си тръгне от това беше изненадващо трудно.

Чувстваше се така, сякаш се откъсва от Танер. Сякаш с откриването на скрития панел тя го е предала. Не му се е доверила.

Скийм тръсна глава и се насили да продължи да се движи. Не го предаваше, уверяваше се сама. Спасяваше го. Ако той не беше шпионинът, тя спасяваше семейството му и неговият племенник по Прайд. Не беше предала никого, освен Сайръс Талънт, а Бог знаеше, че той заслужава предателството.

Скийм покри с длан долната част на корема си. Усещаше леко парене там, една топлина, която беше започнала да става осезаема предишния ден и изглежда не изчезваше.

Разбира се тя и Танер се бяха чукали като животни. Това би могло да обясни дискомфорта й. Тялото й не беше свикнало на тласъците, които бе поело. А тласъците й харесваха. Жадуваше за тях. Нуждаеше се от тях.

Горчива усмивка изви устните й. Никога не бе изпитвала удоволствието, което бе познала с Танер — бурно, горещо като ада и всепоглъщащо. Не беше правила секс с него. Не го беше чукала. Беше правила любов с него и го знаеше.

Всяко докосване, припомни си тя. Всяко вкусване, всеки един малък ръмжащ звук, който той издаваше, тя ги обичаше. Приличаше на нещо средно между ръмжене и мъркане, когато бе раздразнен от нея понякога, но най-често, когато изпитваше удоволствие от нея. А тя знаеше, че е изпитал удоволствие.

Подозренията й, че Танер може да е в съюз с баща й, винаги я разколебаваха. Скийм знаеше, че той трябва да бъде с нея. Можеше да го усети в него, да го види в напрегнатата, опъната като струна сила на тялото му всеки път, когато той се сдържаше и й позволяваше да го докосне.

Боже, какво правеше тя? Убеждаваше се сама, дори когато свободата беше толкова близо, че може би той я обича. Поне мъничко?

Беше готова да заложи живота си и живота на толкова други хора за едно „може би“.

Вкусът й за мъже не струваше и го знаеше. Първият й любовник, Чаз, беше наемен убиец. Вторият не беше много по-добър. С тази разлика, че не беше част от организацията на баща й. Само искаше да бъде. Третият. О-о, третият беше истински победител. Беше се запознала с него в един от клубовете, които посещаваше, и се оказа федерален агент под прикритие. По-точно женен федерален агент под прикритие.

Сайръс наистина се зарадва да я накаже за това. Поне не беше убил агента. О, не, Сайръс Талънт не убиваше полезен талант. Не, жененият агент продължаваше да бъде изнудван от генерала.

Беше имала още двама любовници, кратки афери с мъже, за имената на които се опитваше да не си спомня. Симпатични, обикновени мъже, чиято спасителна грация беше тяхната топлина. За няколко кратки седмици Скийм им беше позволила да я стоплят.

Тунелът направи завой, после още един. Колко далеч водеше този проклет подземен път? Скийм имаше чувството, че ходи от цяла вечност.

И всяка стъпка болеше повече. Колкото повече се приближаваше до това да избяга от Танер, толкова повече болеше. Една физическа, изгаряща болка в средата на гърдите й.

Здравият й разум крещеше на шепнещия, романтичен слаб гласец, който я увещаваше да се върне. Обратно в леглото. Да чака Танер. Той просто проверяваше войниците, обикалящи около колибата му, това шептеше непознатия глас в главата й.

Глупачка, млъквай, крещеше здравият й разум. Той вероятно докладваше на баща й дори и сега.

Но той не те нарани. Грижеше се за теб.

Той иска отговори, не старият ти задник.

Скийм въздъхна. Почувства се стара. Толкова стара, че на моменти чувстваше душата си изсъхнала, суха.

Докато Танер не я докосна.

Тунелът направи още един завой и Скийм видя изхода. Там, закрепена върху камъка, имаше метална стълба, водеща към тавана и една малка вдлъбнатина, която приличаше на каменен капак.

Свобода.

Една сълза се откъсна от очите на младата жена.

Скийм изтри сълзата бавно и потърка пръсти, размазвайки признака на слабост. Вдигна поглед към изхода. Беше време да се изправи пред съдбата си. Орис. Карма. Каквото и да беше, беше време да плати за животите, които баща й бе отнел.

Не беше ли написано в Библията? Нещо за сина, който плаща за греховете на баща си? Е, тя не беше син, но беше единственото дете, способно да плати.

Скийм се хвана за стълбата, изкачи се и използва дланта си да избута камъка над нея настрани.

Свобода.

Тогава защо го чувстваше по-скоро като завръщане в плен?

 

 

— Танер, синко, имаме проблеми.

Танер клекна зад Джакъл и Кейбъл. Присвитите му очи пронизваха ранната сутрешна мъгла, вдигаща се от обградената със скали долина, за да потърсят високия хребет, на който се издигаше колибата му.

— Какво правите вие двамата тук? — промърмори той, очите му проследиха изящния танц между шестимата войници на Съвета и четиримата агенти на Породите, които се движеха около малката сграда на няколко километра от пещерата.

— Проверяваме някои неща — отговори по същия начин Джакъл. — Очаквахме войниците на Съвета да наблюдават колибата. Не очаквахме хората на Джонас също да са тук.

— Той знае ли, че сте тук? — Танер беше осведомен, че Джонас им е наредил да останат в готовност. Часове по-късно Кейбъл му беше показал среден пръст и бе излязъл от Отдела. Джакъл го последвал с усмивка, разказа Кейбъл.

— Той не би трябвало да знае, мамка му — изръмжа Кейбъл. — Първо отидохме в Убежището и после се измъкнахме оттам. Между другото, Калън каза, че ще ти срита задника, когато се върнеш.

Танер изсумтя, смъкна от лицето на Кейбъл мултифункционалните очила за близко разстояние, използвани при наземни битки, и ги сложи на своето.

Мамка му. Войниците на Съвета и агентите на Породите, и двата екипа се преструваха, че не знаят за присъствието на другия.

— Лудост — промърмори Танер. — Какво, по дяволите, става?

— Екипът на Съвета е съставен от шестима от най-добрите им войници — прошепна Джакъл. — Мъже, които викат само при екстремни обстоятелства, защото те са готови да предадат майка си и баща си за службата. Породите, които си играят с тях на криеница са част от онова, което Джонас нарича Алфа екип. Те са най-добрите от най-добрите. Джонас избира всеки от тях лично.

— Другата половина от екип Алфа е концентрирана около комуникационния център на Убежището. Част от оборудването, което използват, определено не е стандартно.

— Като например?

— Например преносимите локатори и транслатори с малък обсег. — Кейбъл се втренчи в него. — Подслушват всяко шибано послание, което пристига или се изпраща, и Калън не е уведомен за него. Това оборудване дори не е от R&D^[1], последно така чухме.

— Ако те са всичко това, което твърдят, тогава могат да бъдат програмирани за специфични думи и фрази, докато следят всяка проклета честота, позната на човека — продължи Джакъл.

— А какво знаете за криптирането? — Танер знаеше, че съобщенията, изпращани от Убежището до Талънт, бяха сложно кодирани.

— Всичко, което ни трябва, са ключовете за криптиране — каза Джакъл. — И се обзалагам, че изпращат нещо и от тук. Твоята принцеса има ли предавател?

— Не е възможно — Танер поклати глава. Знаеше, без сянка на съмнение, че нищо не е излязло от онези пещери.

— Съгласен съм. — Гласът на Кейбъл беше по-тих и от шепот. — Кажи ми как е партито тук?

— Те знаят за пещерите — предположи Джакъл. — Това е единствената причина двата екипа да се въртят наоколо. Очевидно търсят едно и също нещо.

— Джонас отиде в Убежището по-миналата вечер — каза Кейбъл замислено. — Можеше да се чуе как си ръмжат двамата с Калън и почти нищо друго.

Танер трепна.

— Търсят я. — Прокара пръсти през косата си грубо. — Мога да разбера защо го прави Талънт, но Джонас?

Кейбъл го погледна разтревожено.

— Тук се случва едно дяволско претоварване на сили, Породо — каза Джакъл и въздъхна. — Как ще играем?

Джакъл се обърна да го погледне. Белегът, който започваше от слепоочието, минаваше през окото и носа му, след това надолу по другата му буза, му придаваше брутален вид. Сините му очи, толкова тъмни, че изглеждаха почти черни, и дългата до раменете черна коса не подобряваха вида му.

На тридесет и девет години той продължаваше да се кълне, че ще пенсионира, но погледът му заблестяваше от радост само при мисълта за залавянето на войниците на Съвета, расисти и техните наследници пуристите.

Танер отвори уста да отговори, когато безшумната аларма завибрира на колана му.

— Пробив — изсъска той.

Войниците на Съвета и агентите на Породите бяха забравени. Тримата мъже се обърнаха и се сляха с гората, тичайки обратно към скалите и пещерите.

Скийм търсеше проклетия изход всеки ден, откакто бе там, и Танер го знаеше, но не вярваше, че ще може да го намери. Не вярваше, че има желание да го намери. И дори да го направи, той се стараеше никога да не минава през един тунел два пъти, както и да е сигурен, че тя спи всеки път, когато излиза.

Това означаваше, че най-вероятно някой друг е успял да открие скрития вход.

А Скийм беше беззащитна.