Лора Лей
Двойна игра (18)

Глава 17

Танер не си направи труда да я преведе през гората. В мига, в който Дог им обърна гръб, той я метна на рамо и започна да се движи. Скийм не посмя да извика или изписка. Беше усетила напрежението между двамата мъже, аурата на опасност и смъртоносно намерение. Реши да запази протестите си, докато двамата с Танер не влязат в малката пещера с каменния капак към тунелите.

Не можеше да разбере защо Дог ги беше пуснал просто така. Беше объркана. Дог не показваше милост и никога не проваляше мисия. Никога. Досега. Просто ги беше пуснал, без да има опрян пистолет в главата.

— Не казвай нито дума — изсъска Танер, когато я пусна да стъпи на крака, носът му почти докосваше нейния, а златните му очи блестяха с потиснати пламъци. Скийм можеше да се закълне, че вижда червени петна вътре в тях.

Тя кимна бавно с ококорени очи и затаи дъх от необичайното явление. Никой никога не бе съобщавал на Съвета, че е виждал Танер разярен. Игриво смъртоносен, ако изобщо съществуваше подобно понятие. Това можеше да опише Танер. Но никога наистина ядосан. Никога вбесен. А сега беше разярен.

Ръмжейки, той се обърна, сграбчи китката й и я дръпна към отворения вход на пещерата.

— Долу — посочи в дупката.

С удоволствие. Нямаше нужда да го казва два пъти. Скийм падна по задник, спусна краката си в отвора, намери стълбата със стъпало и се загуби.

— О, боже мой — изпищя тя като уплашена малка мишка, когато се изправи лице в лице със суровото, диво лице на някого, когото не познаваше.

А познаваше всички Породи.

Отдръпна се назад, петата й се закачи на ръба на стълбата, извади я от равновесие и я запрати към стената.

Секунда по-късно човекът котка скочи в тунела и приклекна, ръмжейки. Звукът изпрати тръпки по гръбнака й.

— Уау, спокойно, момче. — Мъжът отстъпи назад, държейки предпазливо ръцете си изпънати напред. — Застанах тук, за да се уверя, че няма да падне.

— Знам как да слизам по стълба — озъби се Скийм. — Танер, къде, по дяволите, е фенерчето? Не мога да виждам.

Сериозно се изплаши от другия мъж, който и да бе той. Присъствието му определено нежелано, ако звуците, излизащи от гърлото на Танер, бяха някакъв показател.

Той все още ръмжеше. Опасният, не толкова успокояващ звук караше стомахът й да се свива от страх. Не за себе си.

Танер се обърна към нея, очите му буквално светеха на мъждивата светлина, докато се взираше в нея.

— Сериозно започваш да ме дразниш… Ъгхх…

Преди Скийм да успее да каже нещо друго, той я вдигна. Не я дръпна или завлачи, просто я повдигна и изръмжа през рамо към изненадания непознат.

Или поне непознат за нея.

— Аз ще, ъъъ, сложа камъка на мястото му — покашля се другият мъж. — Вие вървете и правете каквото там ще правите. Аз ще чакам Кейбъл тук.

Тялото на Танер се напрегна още повече.

— Престани — Скийм плесна гърдите му рязко. — Този звук наистина започва да ми лази по нервите. Не го харесвам.

Танер се вторачи в нея изненадано.

— Ръмжащият звук, когато си възбуден и подивял, е едно. Но от този „нека убием някого“ грохот наистина ми се повдига. Ще повърна върху теб, ако не престанеш.

Зад гърба на Танер се чу кратък смях. Скийм погледна намръщено над рамото му, след което отново върна вниманието си върху опасния Бенгалски тигър.

Устните му бяха извити, може би в усмивка. Добре, поне не ръмжеше вече. Не че усмивката на лицето му беше по-успокояваща. Беше малко стегната, пресметлива и определено в нея прозираше справедлив гняв.

— В беда съм, нали? — попита Скийм, като опря длани на гърдите му и го погледна. — Колко голяма?

— Достатъчно.

Младата жена облиза устни нервно.

— Имам много добро обяснение.

— Не, нямаш. — С ръка на кръста й той я надигна без усилие, докато краката й не се отлепиха от пода, и започна да се придвижва надолу по тунела.

— Мога да вървя.

— Така видях и аз — изръмжа Танер, не беше нито мъркащото ръмжене, нито смъртоносното.

— Наистина имам добро обяснение. — Скийм прочисти гърлото си, чудейки се колко по-лошо може да стане.

— Проникнаха ли Койоти в тунелите? — попита той.

— Ъъъ, не.

— Разбира се, колко глупаво от моя страна — отсече Породата. — Нямаше да стигнеш до каменния капак, ако имаше. Един вход, един изход.

— Това е глупаво — посочи Скийм. — Всичко може да се случи. Втори път за бягство винаги е препоръчителен.

Това може би не беше най-доброто, което да каже в този момент. В следващия миг се намери притисната силно към стената, краката й все още не докосваха пода. Скийм се взря в гневните, блестящи очи.

— Дог убива, има повече от три дузини доклада. Ниво на милост: нула. Ниво на умение: извън шибаната скала. Старшият кръвожаден войник на баща ти. — Гласът на Танер се задълбочи и стана по-груб, докато говореше за Койота. — Имаш ли някаква шибана представа в каква опасност се намираше?

Е, да! Беше виждала копелето в действие. Сърцето й почти спря да бие, когато го видя. Точно сега Дог изглеждаше една идея по-разбиращ от Танер.

Скийм облиза устни.

— Доста добра.

Плъзна ръце от гърдите към раменете му, отпусна се в хватката му и прехапа устни, когато от него се изтръгна предупредително ръмжене.

— Доста добра? — Беше бесен. — Доста добра?

Стисна хълбоците й, докато тя се взираше в него и се питаше дали не би било по-добре да се изправи пред Дог, отколкото пред Танер в този момент.

Облиза устни отново, вдигна колене и ги опря в кръста му. Тялото му потръпна и почти се блъсна в нейното.

Беше твърд. Набъбнал и дебел, пенисът му се настани към женствеността й, раздвижи се и погали кадифения плат. Чувството беше хубаво.

Нищо че беше малко загрижена. Танер вече не изглеждаше толкова бесен.

— Липсваше ми. — Наистина беше така. Като шоколад, като кафе. Колкото повече се бе отдалечавала от пещерите, толкова по-сигурна ставаше, че е направила ужасна грешка.

Погледът му пламна, сексуалната топлина се смеси с гнева.

— Ти избяга от мен — каза грубо. — Едва не те убиха, Скийм. Той би могъл да го направи толкова лесно.

— Ти нямаше да му позволиш. — Ноктите й се плъзнаха по раменете и врата му и се мушнаха се под яката на ризата. Видя как мускулите на челюстта му се стегнаха.

Танер отново стисна бедрата й, повдигна я и потърка покритата си с дънки ерекция. Направо изпълваше тези дънки.

— Можеше да не успея да го спра — отвърна с груб, жесток глас. — Той стигна до теб първи, Скийм. Би могъл да те убие толкова лесно, колкото те пусна. Разбираш ли това?

— Повече от теб — извика тя. — Виждала съм го да убива.

— И се осмели да напуснеш шибаната безопасност на проклетите пещери? — изрева Танер.

По дяволите. Уау.

Скийм примигна. Може би беше повече от ядосан.

— Ти нямаше да ме пуснеш — прошепна жената, като сграбчи яката му и я дръпна.

— Не мога да те пусна — каза Танер пресипнало, едната му ръка се надигна към косата й, вплете в нея и дръпна главата й назад грубо. — Дори за твое добро, не мога да те пусна, по дяволите.

Устните му потърсиха нейните жадно. Сякаш имаше нужда да усети вкуса й. И Скийм имаше нужда да го вкуси. Да живее. Да диша. Още една секунда да го подържи, да бъде част от него.

Едва не си беше тръгнала от това. От единственото нещо, което бе смятала, че никога няма да има. И все пак единственото, за което някога бе жадувала. Дълбоко вътре в себе си, където криеше надеждите и мечтите си, нуждите, които дълбаеха една рана, която никога не се излекува. За това жадуваше.

— Не мога да те загубя — промърмори Танер до устните й, сърцето й прескочи един удар и започна да тупти по-бързо. Почти задушавайки я от вълнението, което я заля, когато ухапа сочните извивки. — Не мога, Скийм. Не и сега. Не мога да не загубя.

Танер умираше вътрешно. Целувката й беше всяка фантазия, която някога си бе позволявал да си представи, както и няколко, които не бе имал. Ръцете й бяха в косата му, езикът й срещна неговия, облиза го и се потърка в него. Потъркването в проклетия език, чиито жлези оставаха латентни, нормални, и отказваха да се подуят с хормона на чифтосването, което щеше да я бележи като негова завинаги.

Какво, по дяволите, щеше да прави той? Как щеше да продължи да живее, след като я остави да отиде при друг мъж?

Танер знаеше, че целувките му са отчаяни. Когато устните му се впиха в нейните, гладът заби ноктите си във вътрешностите му, в тестисите му. Желанието да я маркира беше толкова силно, че когато зъбите му се разтвориха над рамото й, го заля шок.

Не беше неговата половинка.

Борейки се за контрол, Танер облегна чело към сатенената плът и затвори очи. Мигновено чувството му за допир и обонянието му се изостриха. Усещаше желанието на Скийм, подушваше възбудата й, но нещо беше различно.

Скийм никога не се отпускаше в него, освен в онези минути, след оргазъм, когато нямаше друг избор. Тя беше бдителна, винаги предпазлива, винаги нащрек. Досега.

— Знаех, че не трябва да тръгвам, още преди да видя Дог — прошепна в ухото му. — Не трябваше да те оставям.

Част от душата му примря от признанието й. Доверие. Танер усещаше, че тя започва да му вярва, а щеше да се наложи да я пусне. Не можеше да пренебрегва истината повече. Не се наблюдаваха признаци за чифтосване. Тя не беше неговата половинка.

Танер притисна устни към шията й, въпреки че се отдръпна. Скийм се насили да го освободи от хватката на краката си, когато той намери смелост да надигне глава и да я погледне.

— Ще поговорим по-късно. — Мъжът се намръщи от усилието, което му струваше да отдръпне ръцете си от хълбоците й и да я остави да стъпи на крака.

— Не искам да говорим по-късно, Танер. Трябва да ти кажа…

Пръстите му притиснаха устните й. Усещаше какво иска да му каже тя. Сладкото пикантно ухание на емоционалната буря, бушуваща вътре в нея, щеше да разкъса душата му. Ако тя изречеше думите, Танер никога нямаше да преживее онова, което трябваше да стори.

— По-късно — насили се да произнесе той. — Хайде, Кейбъл ще бъде тук скоро.

— Кейбъл? — Объркването й се отрази в очите й.

— Планината отвън е шибана военна зона, Скийм — Танер сграбчи китката й и започна да я тегли през тунела. — Извади дяволски късмет, че не се сблъска с повече проблеми, а само с Дог.

Танер трябваше да потисне мисълта си. Трябваше да се насили да направи онова, което се налага. Никога не бе бягал от задълженията си, никога не се бе опитвал да се скрие от истината за живота си, без значение колко шибан беше понякога.

Точно сега не искаше нищо друго, освен да се скрие. Да намери място навън, в реалния живот, където двамата със Скийм биха могли да живеят заедно завинаги.

Но това нямаше да се случи. Без значение колко го искаше. Оставаше му само един начин да я спаси — да я даде на истинската й половинка.