Лора Лей
Двойна игра (11)

Глава 10

Скийм не намери изход от пещерите и мрачното й настроение не намали изобщо разочарованието й. Отчаяна, тя пропълзя в леглото, дръпна завивката над главата си и се замоли да заспи.

Най-сетне се унесе въпреки мисълта, че Танер лежи гол до нея. Гол, възбуден и чакащ да потуши огъня, горящ вътре в нея. Сънят обаче беше неспокоен, измъчван от лоши видения, и със сигурност накрая Танер беше причина за гибелта й. Те я следваха, затъмняваха пейзажа в съня й, докато накрая се насили да се събуди и се изправи пред истински кошмар.

Беше тъмно.

Но очите й бяха широко отворени.

Очите й бяха отворени, а сърцето й заблъска в гърдите й, когато паниката започна да я завладява.

Беше тъмно като в рог.

— Танер? — Скийм седна в леглото, а пръстите й стиснаха завивката, докато се ослушваше.

Нямаше светлина, нямаше звук.

— Танер, къде си? — Нямаше да се паникьосва.

Насили се да пусне завивката с едната си ръка и заопипва леглото, игнорирайки тръпките, които започнаха да разтърсват тялото й.

Била е тук и преди, напомни си тя. В тъмното, загубена, без да знае къде се намира и какво да очаква.

— Танер, не си играй игрички с мен — отсече тя, гласът й отекна в мрака, когато откри, че неговата половина на леглото е празна. — Къде са лампите?

През последните два дни не беше виждала ключове за осветлението. Ако имаше, те бяха много умело скрити, както и изходът от пещерата.

— Стигна прекалено далеч, Танер — извика Скийм, оглеждайки се трескаво. Не виждаше нищо друго, освен мрак, не чуваше друго, освен звука на собственото си туптящо сърце и задъханото си дишане.

Нямаше да се предаде, обеща си тя. Не беше го правила още и нямаше да започне сега.

Но беше толкова тъмно. Дъхът заседна в гърлото й. С изгасени светлини беше като… Поклати глава и издиша тежко.

Не беше погребана жива. Беше в леглото, в едно много удобно легло. Пещерата беше поне три, три и половина метра висока, спомни си тя. Имаше много място. Изобилие от въздух.

И беше погребана жива.

— Танер, Танер, къде си? — изкрещя, докато се бореше да се измъкне от леглото.

Внезапно матракът се превърна в ковчег, затворен задушаващ ковчег. Краката й се заплетоха в завивката, спънаха я и я събориха на твърдия под. Пръстите й се забиха в камъка.

Усещаше как скалата се забива в коленете й, докато се опитваше да се изправи, но се срина отново, когато краката й отказаха да я издържат.

Това е страх, само страх, повтаряше си трескаво. Съзнанието й беше притискано прекалено много пъти, тъмнината беше използвана срещу нея прекалено много пъти. Тогава беше оцеляла, без да издава тайните си, можеше да го направи и сега. Беше силна. Можеше да го преживее.

Но поне знаеше слабите места на баща си. Нямаше представа докъде е готов да стигне Танер и дали изобщо ще се върне. Може би я беше оставил тук да умре в мрака. Да я задуши със собствените й страхове.

— Танер, не ми го причинявай — изкрещя Скийм, треперейки от студения въздух, който сякаш се обви около нея. Студено. Толкова студено.

И толкова тъмно. Трябваше да намери лампа. Трябваше да има някъде тук. Уреди. Къде се намираше в помещението? Къде бяха уредите?

Скийм пое дъх трудно и се опита да потисне страха си. Времето сякаш спря. Всяка секунда беше изпълнена със звука на учестения й пулс и задъханото й дишане.

Можеше да го направи. Това беше една пещера, не беше ковчег. Просто трябваше да се изправи.

Все още коленичила на грубия под, тя се протегна и опипа камъка бавно и методично. Стъпка по стъпка. Трябваше да бъде търпелива.

Тогава изскимтя. Стресна се от собствените си паникьосани звуци, когато ръцете й срещнаха таблата на леглото. Добре. Намираше се в долната му част.

Познаваше тази пещера. Беше прекарала дни в разходки из нея, в опознаване на територията. Всичко, което трябваше да направи, бе да прекоси стаята и да стигне до другия край. Имаше лампа в съдомиялната машина.

Скийм се огледа отчаяно, осъзнавайки, че дигиталната лампичка, която светеше върху съдомиялната, вече не е там.

Нямаше електричество.

— О, господи, Танер, не ми причинявай това. — Вече не можеше да крещи. Гласът й беше слаб, мразеше умолителната нотка в него.

Нямаше да го направи! Тя стисна юмруци, приведе се напред и ги притисна към стомаха си, борейки се с жлъчката, кипяща вътре.

Нямаше да повърне.

Трябваше да знае, че не може да му има доверие. Беше близо, толкова близо до това. Той изглеждаше така загрижен, толкова бесен заради нея, когато Чаз се бе опитал да я убие.

И както подозираше, това беше преструвка. Само една преструвка. Хитрост, за да получи информацията, която баща й иска. Той трябваше да узнае какво съдържа съобщението. Беше работил десетилетия за тази информация.

— Не знам нищо — изскимтя Скийм и затисна с ръце устата си, за да задържи ридаещите си молби. Беше спряла да моли преди години. Беше приела, че баща й е болен психопат и никакви молби няма да променят плановете му за нея. Никакви молби нямаше да променят и плановете на Танер.

Но тя знаеше нещо. Знаеше прекалено много. Знаеше, че Дейвид Лайънс, синът на Калън Лайънс, ще бъде отвлечен. Знаеше, че първият Лъв е още жив и къде може да бъде открит. Знаеше, че слуховете, че Породите се чифтосват, а не само се любят, са истина. Знаеше достатъчно, за да гарантира, че баща й ще бъде изправен пред Закона за Породите, а не само пред федералния закон.

Скийм не можеше да диша. Ръцете й се преместиха от устните към гърлото й, докато се задъхваше.

Беше толкова тъмно. Залюля се бавно напред, борейки се да запази самообладание, когато усети ковчега да я заобикаля, миризмата на собствения й страх и урина около нея.

Това не беше реално. Раздвижи ръце около себе си отчаяно. Нямаше ковчег. Просто пещера. И имаше изход там някъде.

И Танер щеше да се върне. Щеше да изчака, докато тя не изпадне напълно в истерия, преди да се върне. Щеше да се опита да я успокои. Да оправи нещата. След това, докато е слаба, щеше да започне с въпросите. Да проучи нещата.

Скийм не се опита да сдържи сълзите си. Беше ужасена, истерията не беше далеч — нямаше начин да се пребори с това. Знаеше собствените си слабости, както и баща й.

Тъмното. Пълният мрак, ограничението, въпреки че поне този път ръцете и краката й не бяха вързани. Можеше да се движи. Беше изпаднала в истерия, но можеше да се движи.

— Копеле! — изкрещя тя. — Ти, кучи сине! Мислиш, че като ме заровиш жива, ще получиш нещо, което не трябва да давам?

Тя се изсмя. Звукът беше остър, отчаян и накъсан от ридания.

Наистина, наистина мразеше тъмнината.

 

 

Танер скочи от отвора на тавана в тунела, протегна се и издърпа каменния капак обратно на мястото му. Лампите примигнаха, активирани от сензорите за движение, скрити в скалата, и осветиха пътя през тунелите.

Сензорите на лампите позволяваха по-голяма свобода на движение и също така предупреждаваха своевременно за проникване в тунелите.

Малки предупредителни точици светваха във всеки тунел, пещера и вдлъбнатина, в които Калън бе инсталирал системата. Малките червени сензори щяха да излъчат ритмичен звук, подобен на жужене на електроенергия.

Танер отвори панела на стената от едната му страна. Изкуственият камък автоматично скри малката клавиатура веднага, след като въведе паролата си. Жуженето щеше да спре, а лампите със сензори за движение щяха да се активират, когато тръгне към главната пещера.

Скийм очевидно още спеше. Беше оставил сензорите там включени, когато излезе. Ако тя се беше събудила и станала от леглото, лампите щяха да светят. Веднага след лягането в леглото те избледняваха и в рамките на един час изгасваха, точно както стана с осветлението и телевизора миналата нощ.

Беше му отнело повече време, отколкото му се искаше, за да се справи с няколко много тежки предложения на Калън, които той изложи, подчертавайки всички потенциални вредни медии, надигнали се след изчезването на една Скийм Виктория Талънт.

Второто й име винаги предизвикваше у него усмивка, дали от възмущение или веселие, не беше сигурен.

Когато зави към следващия тунел, Танер спря, в гърлото му завибрира ръмжене при звука на почти животинския вой, отекващ в пещерата.

Нямаше начин някой да влезе тук, без той да разбере. Танер издърпа електронното дистанционно управление за сензорите от поставката му отстрани, деактивира автоматичните светлини, след което се приведе и тръгна бързо към главното помещение.

Усещаше мириса на ужаса, гъст и наситен. Ужасът на Скийм. Кратките гърлени звуци на неконтролируема истерия пронизаха душата му и накараха Бенгалският тигър, дебнещ под повърхността, да се надигне яростно. Танер усети как устните му се отдръпнаха от зъбите му от беззвучно ръмжене, когато подуши въздуха и не долови миризма, различна от тази на Скийм и нейният ужас.

Нощното му зрение не беше перфектно, но достатъчно добро, за да бъде сигурен, че няма врагове, които го дебнат или чакат.

Плъзна се безшумно в пещерата и се намръщи.

— Не знам нищо — изхлипа Скийм. — Моля те. Моля те, включи осветлението, Танер. — Плачът й беше напрегнат, изтощен, истеричен.

— Скийм? — Танер прекоси бързо помещението и я откри сгушена в средата на пода, гола. Косата и ръцете й бяха обвити около тялото й, свито върху студения камък.

Мъжът коленичи до нея, протегна се и обгърна раменете й. Тогава тя избухна.

Ноктите на свитите й пръсти одраскаха бузата му, а викът й прониза сетивата му.

Нямаше нищо нормално в този вик. Само болка, страх и нуждата да избяга.

— Скийм. — Той улови китките й и я придърпа към себе си, опитвайки се да я задържи, докато тя се бореше като дива котка. Единият й малък юмрук уцели главата му отстрани, а коляното й попадна невероятно близо до слабините му.

Накъсани ридания отекваха около него, докато я усмиряваше. Танер обви ръце около гърба й и я притисна към гърдите си. Задържа я с една ръка, а с другата посегна към бутона за управление от неговата страна. Лека, нежна светлина изпълни помещението и Скийм стихна внезапно. Тогава Танер видя за първи път лицето й.

Страните й бяха смъртно бледи, набраздени от сълзи, а кафявите й очи бяха почти черни. Гледката беше покъртителна. Влудяваща. Това не беше нормална реакция на човек, попаднал в тъмното.

— Не знам нищо — извика отново Скийм, когато той й позволи да се отдръпне от него. Тя скочи бързо на крака и залитна към леглото. — Да ме оставиш в тъмното няма да промени това.

— Мислиш, че съм те оставил на тъмно, за да те накажа? — попита мъжът бавно, мъката прониза душата му, когато разбра причината за истерията й.

— А не е ли така? — Гласът й беше треперещ, дрезгав, когато тя дръпна завивката от леглото и я обви около тръпнещото си тяло. — Светлините нямаше да се включат. Нямаше мощност на уредите — задъхана, тя се премести към долния край на леглото, стискайки завивката. — Наистина ли мислиш, че ще проработи? — изкрещя, лицето й се сгърчи болезнено.

— Какво да проработи? — Искаше я в прегръдките си. Не можеше да понесе останките от ужаса, изпълващи изражението й.

— Мислиш ли, че липсата на светлина тук е по-лошо от това да си с вързани ръце и крака в шибан ковчег? Нямаш представа, кучи сине.

Несдържана ярост, наситена с болка, страх и отекващ ужас изпълваха гласа й и душата на Танер.

— Някой те е погребал жива? — С усилие на волята Танер успя да запази гласа си спокоен, за да не проличи възмущението и яростта му.

Смехът й беше горчив, циничен.

— О, наистина, Танер. Ти ме проучваш. Следиш ме. От колко време? Наблюдаваше ли ме последният път, когато изчезнах за няколко дни?

Танер кимна бавно.

— Искаш ли да знаеш къде бях? — Гласът й беше нисък и гърлен.

— Беше в имението на баща ти — произнесе той. — Остана там една седмица.

— Бях погребана жива в ковчег в мазето на баща ми, защото профилът ми на неговия любим Койот беше слаб. Койотът го шпионираше за Породите и изчезна. Аз платих за това. Или вече знаеше това, Танер? Кажи ми, знаеше ли за наказанието, което ще получа, когато Сайръс разбере, че Койотът работи за вас?

Танер сви юмруци. Беше негово решение да поставят Койота в лагера на Талънт и да го използват да получат информация не само за генерала, но и за Скийм. Това обаче не присъстваше в доклада на Породата.

— В продължение на три дни, Танер — изръмжа тя. — Бях заключена в ковчег със завързани ръце и крака, докато един шибан електронен глас отброяваше колко часа кислород ми остават.

Животното вътре в него изрева от ярост. Ярост толкова мрачна, толкова силна, че Танер трябваше да обуздава желанието да се махне оттук и да отиде на лов за копелето, което бе дръзнало да й причини подобно зло.

— Извади ме две минути, преди кислорода ми да свърши — каза Скийм. — Ти поне ми остави въздух. Не можеш да умреш, ако можеш да дишаш.

Човек може да умре от мъка, помисли си Танер, когато усети как залива душата му. И беше готов да умре.

— Светлините са със сензори за движение. — Той огледа стаята, видя заплетените завивки, висящи от ръба на леглото. Безпорядъкът показваше, че Скийм или е паднала от леглото, или се е спънала. — След като се раздвижиш и се изправиш напълно, те се активират. Трябвало е да се изправиш.

Скийм се препъна отново, очевидно трепереше толкова силно, че едва стои на краката си.

Мамка му. Тя трепереше като лист, адреналинът и ужасът все още препускаха във вените й. Танер можеше да подуши отказът й от утеха и недоверието й към него, което беше много лошо.

Трябваше да я прегърне. Ако не го направеше, щеше да се пръсне на парчета.

— Не ме докосвай — възпротиви се Скийм.

Той знаеше, че ще го направи. Вдигна я на ръце, игнорирайки борбата й, занесе я до дивана, седна и я придърпа в скута си.

— Всичко е наред, Скийм — прошепна в косата й. — Няма да се случи отново.

— Не се нуждая от утехата ти, котарак — изсъска яростно жената. — Не се нуждая от докосването ти.

Танер стегна ръцете си около нея, зарови лице в косата й и потисна ръмженето, напиращо в гърдите му.

Бог да му е на помощ, искаше да убие. Искаше да изтръгне вътрешностите на баща й и да го гледа как кърви заради онова, което й бе причинил. Желанието за убийство беше почти непреодолимо, но по-силна бе нуждата да я държи, да успокои миризмата на ужас, продължаваща да се излъчва от нея.

Ако не го направеше, животното вътре в него щеше да се освободи, а ако то разкъсаше контрола му, тогава може би никога нямаше да успее да го обуздае отново.

— Може би аз съм този, който се нуждае от утеха — изръмжа в косата й. — Съжалявам, Скийм…

— Не ми трябват изтърканите ти фрази. — Скийм стисна юмруци по-силно, мускулите на ръцете й се напрегнаха допълнително, когато Танер ги хвана.

Фактът, че тя не се бореше, го нарани. Дълбоко, на места, които не знаеше, че съществуват вътре в него. Тя просто стоеше в обятията му, без да реагира, опитвайки се да се дистанцира.

— Нямам изтъркани фрази. — Зарови лице по-дълбоко в косата й, вдишвайки аромата на праскови и страх. Трябваше да се отърве от страха. — Нямам извинения. — Устните му потъркаха ухото й. — Това няма да се повтори.

— Оцелях. Аз винаги оцелявам. — Скийм отдръпна глава на една страна и той нямаше друг избор, освен да я последва. Устните му докоснаха шията й и трепнаха в усмивка за част от секундата.

— Ти винаги оцеляваш — прошепна в ухото й. — Това беше любимият метод за наказание на баща ти, да погребва Породите живи. Теб те е пуснал. Никога не пусна Порода.

Тих, пронизителен стон се изтръгна от устните й. Скийм наведе глава и една сълза капна върху ръката му.

— Ти оцеля, Скийм — прошепна Танер. — Заради това.

Дългите му, загрубели пръсти докоснаха бузата й, обърнаха лицето й към него, когато тя почувства съжалението, угризенията, разрушителните емоции, които винаги идваха с мисълта, че е оцеляла, когато толкова много бяха умрели.

— Аз винаги оцелявам. Дори в смъртта. — Скийм се взря в очите му, златно и зелено, искрящи от страст, ярост и неопределени емоции.

Преглътна риданията, които напираха да излязат, да прекъснат самоналоженото изгнание, което тя им бе наложила преди толкова много години.

— Понякога това е единственият начин да се успее. Понякога и провалът е вариант, Танер.

— Ти не си се провалила. — Устните му докоснаха нейните и Скийм се закле, че няма да отвръща, че не й пука. Не се нуждаеше от удоволствие, не искаше. Нито сега, нито когато и да било. То отслабваше и унищожаваше човек отвътре навън. — Ти оцеля. Няма да позволя да умреш, Скийм.

Какво правеше той с нея? Беше лъжец. Измамник. Беше създаден и обучен да мами и убива. Беше създаден да я унищожи. Защото единствено унищожение можеше да дойде от удоволствието, което я прониза само от докосването на устните му. Леко грапави като тъмно кадифе, потъркаха нейните, езикът му се подаде и ги навлажни.

— Искам да те вкуся. — Очите му се взряха в нейните и потъмняха от желание. — Ето така.

Езикът му проследи цепнатината на устните й, когато те се разтвориха, и ги погали с влажната си топлина.

— Цялото ти тяло — въздъхна Танер, когато тя почувства, че омеква. А не трябваше.

— Недей — помоли дрезгаво, когато усети как още една сълза се плъзна по бузата й. Танер охлаби хватката си, придърпа я към себе си и се наведе над нея.

— Трябва. — Едната му ръка се вмъкна под завивката и се разпери върху голия й корем. — Не разбираш ли, красавице? Не мога да се боря с това. А ти?

— Аз не съм слаба. — Тръпката, която пробяга по тялото й, опроверга думите й и тя го знаеше.

— Никога слаба — съгласи се Танер дрезгаво. — Толкова си силна. Покажи ми колко, Скийм. Не мога да те победя, нали? Без значение какво правя.

Без значение какво прави.

Устните й се разтвориха, когато той ги погали отново със своите.

— Бъди силна заради мен — изръмжа мъжът. — Защото аз не знам дали съм достатъчно силен, за да живея, знаейки какво ти е причинил.

В тихия й вик липсваше страх, липсваше сила. Вместо това бе изпълнен с желание. С нужда. Устните й се разтвориха напълно, ръцете й се протегнаха и се обвиха около врата му, когато удоволствието започна да я завладява.

— Да. По дяволите. Вземи ме, Скийм — изръмжа, докато хапеше сочните извивки. — Толкова си силна.

И тя го погълна. Дали някоя целувка някога е била толкова хубава? Омайваща. Скийм можеше да вкуси възбудата му, тъмна и дива, разтърсваща сетивата й, караща я да иска още.

Езикът й се вплете в неговия, притегли го и се наслади на дивия му вкус. Усещането беше толкова остро, така възхитително интензивно, че когато дланта му пое тежестта на налятата й гръд, го почувства като нещо естествено — пръстите му по плътта й, галещи зърното й, притискащи го и изпращащи огнени стрели право към женствеността й.

Копнееше да бъде докосвана. Мили боже, нуждаеше се от неговото докосване с цялото си същество. Гладът, отчаянието разкъсваха тялото й, караха я не само да се нуждае, а да жадува за него.

— Ще те накарам да крещиш — изръмжа Танер, като откъсна устни от нейните и зъбите му се плъзнаха по челюстта и надолу по шията й. — Да молиш. Искам да ме молиш да те докосвам, да те взема. Да те обладая.

Главата й падна на рамото му, когато подробните му думи предизвикаха унищожителни спазми на желание във вагината й.

— Аз не моля — простена Скийм.

— О, напротив. — Танер се раздвижи внезапно, завъртя я, докато тя не се оказа под него с разтворени бедра и силното му тяло се намести между тях. — Аз те гледах — изръмжа той. — Часове наред, докато онова копеле те докосваше и те караше да молиш. Да свършваш. Сега ще молиш по-силно. Ще свършваш по-силно.

Скийм би трябвало да се чувства неудобно. Унижена. Танер я беше гледал как прави секс. Как търси нещо, което бе започнала да вярва, че не съществува. Нещо, което бе открила с него. Удовлетворение.

Но не беше смутена или унижена. Беше развълнувана. Привлечена.

— Докосни ме. Не ме оставяй да мисля, Танер. — Ноктите й се плъзнаха надолу по раменете му и пръстите й стигнаха до копчетата на ризата му.

Тя сграбчи плата и го дръпна рязко. Дъхът й секна от вълнение, когато копчетата изпукаха и се разхвърчаха около тях, разкривайки мускулестите, загорели гърди.

— Мечтаех да направя нещата, които любовниците ти никога не са. — Устните му се отдръпнаха от зъбите му, разкривайки острите резци от двете страни на устата му. — Имам дори списък.

Пръстите й още стискаха ризата му, когато Скийм го погледна шокирано.

— Години — Танер наведе глава. — Години наред те наблюдавах, страдах, умирах вътрешно, защото не можех да те имам.

Устните й се разтвориха, но не за целувка.

— Защо гледаше?

— Защото имах нужда да те познавам — прошепна Танер. — Да те видя. Исках да се уверя, че всеки път, въпреки че докосват тялото ти, онези копелета не те притежават.

Скийм видя истината в очите му. Той може да лъжеше за много неща, можеше спокойно да бъде шпионинът, който баща й се опитваше да контролира. Но за това той казваше истината.

Тя поклати бавно глава.

— Никой не ме притежава.

— Аз да.