Лора Лей
Двойна игра (14)

Глава 13

Танер беше добър готвач.

Скийм остави вилицата си в чинията и пое дълбоко дъх, след което вдигна чашата и пое последната ароматна глътка кафе, която той беше оставил пред нея заедно с шунка, яйца, домашно приготвени бисквити и изненадващо добра царевична каша.

Никога не беше яла подобна каша през живота си, би сбърчила нос и би се изсмяла, ако някой предположеше, че тя ще яде подобно нещо. Щом бе успяла да оцелее след това малко предизвикателство, значи ще трябва да се научи да я приготвя.

— Още кафе? — Танер вдигна каната с кафе питащо.

— Да, моля. — Скийм отбягна погледа му, когато надигна чашата и отпи, прикривайки насладата си от вкуса му. Устните на Породата обаче се извиха разбиращо. Проклетото му обоняние. Вероятно можеше да подуши удоволствието й толкова лесно, колкото и лъжите й.

Скийм вдиша бавно, опитвайки се да не обръща внимание на другите неща, както и веселието му. Възбудата й, знанието, че той може да я усети. Колкото по-дълго седеше срещу него, толкова повече се увеличаваше тя. Зърната й се притискаха към тъмновиолетовото кадифено горнище, гърдите й бяха подути и чувствителни.

Между бедрата й клиторът й беше набъбнал, пулсиращ, а бикините й бяха влажни.

Болеше я за него. Имаше нужда от него. Никога, дори в онези първи бурни месеци с Чаз, не бе изпитвала подобна възбуда.

Ако оцелееше, животът без докосването на Танер щеше да е ад. Копнееше да усеща ръцете му по тялото й, устните му върху плътта й.

Скийм му хвърли поглед, когато той се облегна назад на стола си и отпи от кафето си мълчаливо. Не беше говорил много, откакто тя бе излязла от банята. Ленивата природа на тигъра се изявяваше сега. Блясък на веселие в очите му, лека усмивка на чувствените устни. Дългата му черна коса, изпъстрена със златисти кичури, падаше по раменете му и подчертаваше перфектно ангелските му черти.

Наистина изглеждаше прекалено красив за спокойствието на една жена.

Емоциите й, привличането й към него и необяснимият му глад към нея изваждаха на показ най-доброто у нея. Скийм трябваше да избяга. Веднага. Преди да я пречупи. Преди обещанията му и настояванията му да му се довери да разбият женското й сърце.

Трябваше да избяга днес.

— Къде е брат ти? — Скийм вдигна чашата и отпи отново, погледна го над чашата, докато се опитваше да отвлече вниманието му от себе си.

— Моят брат? — Танер вдигна едната си вежда в идеална дъга. И на нея й се искаше да може така.

— Кейбъл — произнесе напевно с лека подигравка. — Вие двамата обикновено сте си като сенки.

— И какво те кара да мислиш, че сме братя? — попита той любопитно и остави чашата си на масата.

Скийм въздъхна дълбоко.

— Забравяш, че Съветът разполага с пълното ти досие, Танер, не само с останките, оцелели след експлозията на лабораторията. Знам, че ти и Кейбъл сте еднояйчни близнаци. Няма нужда да ме лъжеш.

Танер преплете пръсти върху масата и се наведе бавно напред.

— И колко обширни са тези твои досиета? — попита той.

Скийм сви рамене леко.

— По някакъв начин базата данни на Съвета беше унищожена. Повечето от тези, които баща ми има, са от паметта, която не е много голяма. Но си спомням, че четох този файл веднага след като поех работата като негов асистент.

Очите му се присвиха.

— Файловете са били унищожени?

— Ти не знаеш ли? — Скийм вдигна вежди въпросително. — Реших, че Породите са открили начин да намерят шпионин в основната база данни на Съвета. Повечето от файловете за Породите са били унищожени преди няколко години, когато е пуснат вирус в мрежата. Съветът все още се опитва да се възстанови от това. Възхищавам се на онзи, който е успял да го направи.

Тя го беше направила с помощта на Джонас. Центърът в Швеция бе смятан за непробиваем, а компютрите им и архивните мрежи за недостъпни. Но те го бяха направили.

Танер присви очи.

— Нямахме представа колко са големи щетите.

— Беше катастрофално — въздъхна младата жена. — По някакъв начин някой е прикрепил вирус, който е съсипал всеки файл с разширение за Породите. Експлозията в помощното съоръжение, в което се помещаваха резервните копия, също беше разрушителна. Предполагахме, че е дело на Породите.

Джонас беше по-потаен, отколкото бе смятала. Веднага след като бе успял да прехвърли файловете от базата данни на Съвета, той бе пуснал вирус, който бе отнел месеци на компютърните специалисти там да го хванат. Дотогава всеки файл, който притежаваха, за Породите, както и резервните копия, бяха унищожени. Експлозията в помощното съоръжение също беше гениална идея.

— Значи нищо не е останало? — попита Танер тихо.

Скийм отново сви рамене.

— Имаше копия на твърди носители на някои файлове, но съдържат малко информация. Предимно статистики, генетичен код и т.н. Много снимки бяха изгубени. Те все още се опитват да съберат информацията.

Танер стисна устни.

— Знаехме за експлозията и за вируса, но нямахме представа колко са големи щетите.

— Вече знаеш. — Тя се усмихна. — Спомням си твоето досие обаче. Четох го няколко пъти, след като ти беше назначен за ръководител на връзките с обществеността на Убежището. Ти и Кейбъл сте създадени като близнаци, а след това сте разделени след първата си година за целите на обучението. Ако си спомням правилно, той не е съдействал много при обучението като теб.

Гърдите й се стегнаха, като си помисли колко неотзивчив е бил. Кейбъл беше ужасно малтретиран в германската лаборатория, в която бе затворен.

— Той беше полумъртъв, когато го открихме — проговори Танер. — Което ме кара да се чудя защо питаш за него. Баща ти беше начело на комисията, която решаваше живот или смърт, Скийм. Неговият подпис беше върху документа за отстраняването на Кейбъл.

— Но не и моят — посочи тя.

Не беше известена за заповедите, които бяха издадени въпросният месец. Ако знаеше, щеше да се постарае тази да бъде унищожена. Прилагането на смъртната присъда беше особено ужасяващ.

— Намерих го в онази яма — внезапно изръмжа Танер. — Полумъртъв, заобиколен от Породите, захвърлени заедно с него. Телата им вече бяха започнали да се разлагат. Почти беше обезкървен от разрезите, които му бяха направили.

Единственото, което бе спасило Кейбъл, бе фактът, че войниците бяха препълнили ямата с Породи. Гладките каменни стени бяха снабдени със смъртоносно остри ножове, които пронизваха произволно. Фактът, че той бе избегнал смъртоносния удар, свидетелстваше за обучението му. Беше успял да изчисли времето и посоката на всеки удар, докато други Породи са умирали около него.

Баща й бе помагал за проектирането на ямата. В началото беше създадена като тренировъчна яма, случайните удари на двуострите ножове бяха използвани за обучение и изпитване на Породите, на тяхната способност да усещат къде и кога ще ударят. Когато имаше една или две Породи едновременно в ямата, щетите бяха малки. Но след като решиха, че като средство за обучение ямата е неефективна, започнаха да я използват като средство за масово убийство. В това беше значително по-ефективна.

— Но е оцелял — напомни му Скийм, стягайки се при мисълта за ужасяващите престъпления, извършени спрямо тези невинни създания.

— И сега ти питаш за него. — Танер се облегна на стола си, скръсти ръце на гърдите си и се взря в нея с гневен блясък в очите си.

— Просто бях любопитна. Рядко може човек да ви види поотделно.

— Не искаш да знаеш за него, Скийм — почти изръмжа мъжът. — Омразата му към баща ти е по-дълбока, отколкото на другите Породи. Ще ти счупи врата, преди да успея да го спра.

— Какво значение има дали ще е той, или някой друг? — Скийм се изправи от стола си, вдигна чинията и чашата си и ги отнесе на мивката. — Забрави, че попитах.

— Готова ли си вече да ми кажеш защо баща ти иска смъртта ти?

Скийм знаеше, че ще повдигне този въпрос отново.

— Предполагам вярва, че съм го предала. Обикновено това е единствената причина да прибягва до такива крайности.

Тя измъкна ножа, който бе успяла да скрие в ръката си и го сложи зад гърба си, докато разговаряха.

— Той не ми поверява толкова информация, колкото смятате вие. Аз бях много малка брънка в цялата организация. Но знам достатъчно, за да се почувства неспокоен, неща, които се случиха напоследък.

— Като например?

Тя сви рамене и изобрази на лицето си подигравателна усмивка.

— Разни планове, които беше направил заедно с обществата за чиста кръв, няколко съобщения, които получи той при изпълнение на мисии на Убежището. Нищо прекалено уличаващо, но както казах, достатъчно да се почувства неспокоен.

Танер знаеше, че го лъже. Виждаше го в очите й.

— Това не ти помага. — Златните му очи, присвити върху нея, бяха изпълнени с подозрение, когато той се изправи.

Скийм пъхна ножа в колана на панталоните си и мушна ръце в джобовете си. Танер почти не забеляза движението, докато се изправяше и събираше собствените си съдове, преди да ги отнесе на мивката.

По дяволите, той трябваше да седне отново.

— Мисля, че вече ти казах, че нямам нужда от твоята помощ. — Но не беше така. Нуждаеше се от помощта му, от топлината му, от искрената му страст към нея. И това я съсипваше.

Скийм взе отново чашата с кафе, която беше оставила на плота, и се върна на масата. Секунди по-късно Танер направи същото.

Тя трябваше да избяга и да се свърже с Джонас възможно най-скоро. Трябваше да се отдръпне от Танер, преди да е откраднал душата й. Беше отчаяна, по-ужасена от себе си и собствените си емоции, отколкото от риска, който се готвеше да поеме.

Нуждаеше се от електронното дистанционно, което знаеше, че Танер носи. Трябваше да провери всеки ъгъл, всяка пролука и пукнатина. Някъде трябваше да има скрита врата, която дистанционното да задвижва.

Танер продължаваше да се взира в нея, блясъкът на златните му очи, изпъстрени със зелени точици, беше почти хипнотизиращ. Бенгалският тигър беше може би най-опасната Порода, което бе една от причините да бъдат създадени толкова малко от тях. По природа бяха измамно мързеливи и изглежда обичаха да командват. На учените им бе отнело десетилетия да манипулират генетиката на тигъра и бяха научили, че и животното, и Породата не са надеждни. В момента, в който решиш, че си опитомил един, той нападаше. Това ги правеше заплаха.

— Знаеш ли защо бях назначен за ръководител на Отдела за връзки с обществеността на Породите? — попита най-сетне Танер.

Скийм извъртя очи.

— Защото имаш външността на паднал ангел и светски маниери. Смятат те за олицетворение на онова, което Породите действително са: игриви, грижовни и заплашителни колкото едно котенце, мъркащо за внимание.

Танер изви устни в развеселена усмивка, опря ръце на масата и отново се наведе напред.

— Това е причината, разпространена сред обществото — каза тихо. — Поех работата заради тези неща, като и заради факта че обонянието ми е толкова добре развито, че мога да вляза в една стая и да дам на публиката онова, което искат да чуят. Това, което те смятат, че ще ги успокои. Мога да помириша повече от една лъжа, Скийм. Мога да помириша дори най-малката измама. И знам, че ти още ме лъжеш.

Младата жена го гледаше безмълвно, проклинайки собствената си слабост. Не точно го лъжеше. Просто не беше напълно честна.

— Мислиш ли, че наистина ще ти дам достатъчно, за да ти позволя да ме обесиш? — Това вече беше напълно честно.

Танер я гледаше напрегнато, толкова напрегнато, че Скийм се зачуди дали не вижда право в душата й.

— Не бих го направил. Довери ми се, Скийм. Позволи ми да ти помогна — каза той и сърцето й повярва. Умът й крещеше предупредително. Беше чувала тези думи и преди, от Чаз. Той се бе заклел, че ще я защити. Кълнеше се, че я обича. Че тя е неговият живот, неговата любов и всичко останало, но вместо това почти бе унищожил всичко, което е тя.

Трябваше да се измъкне оттук и да се добере до Джонас. Беше наложително, защото желанието й да се довери на Танер вземаше връх над необходимостта от предпазливост. Скийм се изправи на крака, за да прикрие нервността си, молейки се уханието на възбудата й и нервността да прикрият миризмата на ножа зад гърба й.

— Много си уверен в себе си. — Гласът й трепереше, когато тя заобиколи масата.

— Уверен съм в способността си да ти помогна, ако ми позволиш. — Той я гледаше, изведнъж изражението му беше станало сериозно, почти тъжно. — Но първо ти трябва да повярваш в мен, нали?

— Не се нуждая от помощта ти. — Пръстите й се плъзнаха нагоре по ръката му, когато той се облегна назад. Танер затвори очи, когато тя мина зад него. Пръстите й погалиха покритите му рамене, шията му, докато ритъма на сърцето й заплашваше да я задуши, а очите й внезапно се напълниха със сълзи.

Скийм се наведе и целуна мястото, където се усещаше пулса му, докато вадеше ножа от колана си. Ръката й трепереше, а една сълза се изплъзна от окото й.

Трябваше да го направи. Езикът й вкуси шията му, докато тя се тресеше, стиснала дръжката отчаяно. Ръката й се отпусна до тялото й.

Той щеше да се оправи. Породите оздравяваха невероятно бързо. Нямаше намерение да го убива. Знаеше къде да удари. Баща й я беше научил как да ранява и как да убива. Можеше да го направи. Лесно.

Бореше се да диша, докато вдигаше ножа, а Танер стоеше отпуснат пред нея с ръце на масата. Идеалната позиция. Ножът щеше да се плъзне точно под ребрата му, без да засегне далака.

Танер щеше да бъде обезвреден, докато тя върже ръцете му, а след това и раната. Щеше да оживее.

Направи го, изкрещя тя на себе си. Сега.

Ръката й трепереше.

Дъхът й секна от риданието, напиращо в гърлото й.

Това беше единственият й шанс. Трябваше да избяга, а той вече бе показал ясно, че няма да я пусне просто така.

— Направи го, Скийм — прошепна Танер нежно. — Побързай, красавице, преди да изгубиш кураж.

Той знаеше. Скийм щеше да замръзне, ако една тръпка не разтърси тялото й и едно ридание не се откъсна от гърдите й.

— Лесно е. — Гласът му беше невероятно нежен. — Ножът, който избра, е перфектен. Ако продължаваш да се колебаеш, ще стана нетърпелив.

— Ти, кучи сине — изкрещя Скийм, дръпна се назад и захвърли ножа. Сълзите вече се стичаха свободно, когато тя се олюля, гледайки как той наведе глава и я поклати бавно.

Танер стана от масата лениво и се обърна към нея, изражението му беше мрачно и изпълнено с тъга.

— Не е толкова лесно да убиеш, когато твоята ръка държи оръжието, нали? — попита той, тонът му беше толкова разбиращ, че стана невъзможно да спре сълзите си. — Ако искаш да ме убедиш, че си убиец, че хладнокръвно си работила с баща си толкова години, трябва повече да се постараеш.

Още едно ридание се откъсна от нея, когато той се приближи и се взря в нея с очи, изпълнени с толкова нежност, толкова емоции, че тя почувства как нещо в душата й се разкъсва — една рана, така дълбока и унищожителна, че коленете й омекнаха и тя се свлече на пода ридаеща.

— Трябва да ме пуснеш — проплака Скийм. — Изведи ме от тук, Танер, моля те. — Ако не го направеше, тя щеше да изгуби силата си, нямаше да бъде в състояние да сдържи повече желанието да му се довери.

Остави го да си мисли, че е клаустрофобия, тя можеше да се справи с това. Истината можеше да я погуби, можеше да я върне толкова бързо при баща й, а смъртта, която я очакваше там, нямаше да бъде безболезнена.

— Ела тук. — Танер коленичи до нея, вдигна я, притисна я към тялото си и я отнесе до дивана. — Ето тук. — Остави я да седне, след което отвори лаптопа, на който работеше. — Виж това, Скийм.

Екранът светна и се появиха шест малки прозореца.

— Това е районът около моята колиба на няколко мили оттук. — Танер посочи четири от екраните. — Какво виждаш?

Екраните бяха термоактивни и показваха тела, които се движат, и оръжия.

— Това са войници на Съвета, които ме търсят — каза й той. — Наблюдават колибата от няколко дни, надявайки се да те намерят. От Убежището докладват, че са пуснати няколко предавания от нашата комуникационна база във връзка с теб и задачите, които са извършени извън Убежището. Баща ти толкова те иска мъртва, че е накарал шпионинът си да работи извънредно, за да разбере дали Общността на Породите те търси или вече те има.

— Тогава защо те са тук?

— Защото всяка Порода в Убежището знае, че искам да те хвана. Шпионинът му също ще знае. И той го е уведомил, че ме няма в Убежището. Много малко хора знаят, че съм във ваканция тук точно сега. Ако излезеш оттук, баща ти ще те залови. И ще те убие. Повярвай ми. Мога да те спася.

Скийм се втренчи в компютъра, борейки се с желанието, с думите, които биха разкрили всичко.

— Той изпрати бившия ти любовник да те убие, Скийм. Уби детето ти, преди то да има шанс да се роди. Наистина ли искаш да умреш? — попита нежно.

Скийм поклати глава отчаяно. Опитваше се да се защити. О, господи, искаше да му се довери. Трябваше, но знаеше, че не може.

Едната й ръка се отпусна на корема й, докато си напомняше защо. Беше празна, животът й беше празен. Детето й беше изтръгнато от тялото й, а маточните й тръби бяха срязани, без да знае. Никога нямаше да зачене отново без разрешението на генерала. Винаги щеше да помни последиците, когато го направи.

Джонас я беше предупредил да не се доверява на никого, освен на него. Че дори той не може да гарантира за всяка Порода, докато не разкрие самоличността на шпионина, движещ се в техните редици. Беше я накарал да обещае. Да се закълне. Щом той не можеше да гарантира за Танер, как тя можеше да бъде сигурна?

Защото го обичаше, прошепна сърцето й.

И преди беше обичала, напомни й една тъмна част от душата й. Нима забрави до какво доведе това?

— Недей… — Скийм поклати глава отчаяно. — Нямам това, което искаш, Танер. Нямам отговорите.

— Скийм, помогни ми да те спася. Заради двама ни.

Тя вдигна поглед към неговия, чертите на лицето му се размазаха от сълзите, които още се стичаха от очите й. Защо не можа да го прониже? Беше убивала, независимо от това, което си мислеше Танер. Койотът, който я беше хванал да помага на друга Порода да избяга. Един войник, който бе влязъл в стаята й с намерение да я изнасили. Ножът беше предпочитаното й оръжие и знаеше как да го използва. По дяволите, знаеше как да убива, как да осакатява, защо не бе ударила този мъж?

— Няма спасение за мен — прошепна най-сетне тя, приемайки съдбата си. — Заради двама ни, Танер, спри да се опитваш.