Лора Лей
Двойна игра (20)

Глава 19

Танер възнамеряваше да си тръгне. Наистина го направи. Издърпа се през отвора в тавана на най-отдалечения тунел и свърна към още една серия от пещери, които водеха до малката, обградена със скали долина долу, но се насили да тръгне към изхода.

Не можеше да остане тук. Слухът и обонянието му бяха прекалено силни. Щеше да чуе как Кейбъл взема Скийм, да подуши разгонването. Страхуваше се, че ако това стане, ще загуби здравия си разум. Животното вътре в него драскаше, борейки се да се освободи, бясно, отчаяно да го накара да се върне и да я отдръпне от докосването на Кейбъл.

Колко жени беше споделял с брат си? Десетки. Нито един от двамата не беше моногамен и сексуалните игрички, които играеха с жените, винаги бяха смели. Горещи.

И все пак не можеше да остане в проклетата пещера заедно с Кейбъл и Скийм. Трябваше да се насили да си тръгне, да забрави объркания й тон, когато тя извика името му, да си наложи да се махне толкова бързо, колкото може.

Неговото и на Кейбъл ДНК бяха прекалено тясно свързани. Почти идентични. Бяха един вид клонинги един на друг. Това обясняваше защо желае толкова отчаяно половинката на брат си. Защо изгаря по нея. Защо загуби ума си по нея.

Тогава здравият разум го напусна.

Танер спря на изхода от пещерите, пое дълбоко и силно въздух и се втренчи в скалите, защитаващи тясната долина.

Планините в Санди Хоук бяха обсипани със скали и пещери и скрити джобове от тунели. Майката на Калън си беше играла върху скалите и в пещерите като дете и ги беше използвала няколко пъти, за да скрие сина си. Но Калън беше този, който откри малкия, тесен тунел под основните пещери и свързаните с него кухини.

Те бяха напълно скрити, дори от сателитите в орбита, способни да виждат под повърхността.

Танер се взря в назъбените надвиснали скали през борови, дъбови и акациеви дървета, растящи в района. Вдиша дълбоко, докато водеше битка със себе си, без да бъде сигурен дали ще спечели. Животно, което пазеше скрито, изрева възмутено и заби нокти в съзнанието и в тялото му, настоявайки Танер да се върне.

Да вземе онова, което е негово. Негово.

Мъжът стисна челюсти и тръсна глава рязко, борейки се с един импулс толкова първичен, толкова животински, че го шокира.

В гърдите му се зароди ръмжене, а устните му се отдръпнаха от зъбите му. Опита се да се пребори с яростния рев. Но почти загуби битката.

Неговата жена.

Примитивната декларация прониза мозъка му.

Неговата жена.

Да я докосва, да я прегръща, да я взема.

Беше я наблюдавал в продължение на десет години. Беше принуден да гледа как други мъже я вземат и се мразеше, мразеше и нея, насилваше се да стои настрана въпреки глада, който го разяждаше.

И заради това тя беше измъчвана. Бе висяла на косъм от смъртта неведнъж. Човекът, който би трябвало да я защитава, баща й, беше прецакал разсъдъка и живота й. Беше цяло чудо, че е оцеляла и останала непокътната.

А Танер изобщо не знаеше за ада, през който преминава тя. Беше игнорирал всяко желание да я отвлече, да я изведе от игрите, играни между Съвета и Породите. Беше си наложил да вярва, че тя е чудовище също като баща си. Но знаеше, че не е така. Както знаеше и сега. И въпреки това си тръгваше.

Беше платил цената, но за какво? За да я даде на Кейбъл? Да остави единствената жена, която някога бе… Танер спря, затвори очи и изръмжа с първичен гняв.

Обичаше я.

Кейбъл не я познаваше. Не я беше наблюдавал всички тези години. Не беше виждал самотата по лицето й, когато тя ляга да спи всяка нощ, или недоволството и отчаянието й всеки път, когато я докосне някой мъж.

Кейбъл не я беше гледал да плаче във възглавницата. Не често, само няколко пъти, но Танер я беше виждал да плаче и беше страдал заедно с нея и заради нея.

Танер се изправи на крака, решен да си тръгне от пещерите, да намери някой бар и да пие толкова, колкото може да поеме, преди да се върне.

Но не помръдна. Нареди на краката си да вървят, но животното вътре в него изкрещя възмутено.

Неговата жена.

Въздъхна тежко. Все още можеше да долови уханието й по кожата си, вкуса на целувката й по езика си. Кожата го сърбеше от желание да я почувства отново, да я притиска под себе си, да я вземе, да я маркира.

Не беше се чифтосал с нея. Скийм не беше неговата половинка. Трябваше да бъде на Кейбъл. Но Танер я обичаше. Господи, обичаше я.

Преди да успее да възвърне контрола, който животното вътре в него му бе отнело, той се обърна и тръгна отново през пещерите, борейки се с ръмженето, напиращо в гърдите му, и яростта, надигаща се вътре в него.

Никога не бе позволявал животното да се освободи, не и след бягството му от лабораториите. Съпротивляваше се, затваряше го в клетка, потискаше го на всяка цена. Досега.

Сега усети как оковите, които му бе поставил, се разкъсват.

Моята половинка, изкрещя животното.

Скийм може да не беше неговата жена, неговата половинка. Стъпките му се забързаха. Но това нямаше никакво значение. Тя му принадлежеше. Майната му на разгонването, тя беше негова и щеше да се бори при всеки опит да му бъде отнета. Щеше да убие човека или Породата, опитал се да я вземе, да й навреди.

Танер стигна до скрития вход и скочи отново в тунела. Трябваше да стигне до нея, преди Кейбъл да я вземе. Защото, Бог му е свидетел, ако брат му го направеше, щеше да се наложи да го убие.

 

 

Скийм се вторачи във входа на тунела, по който Танер бе поел, след като си тръгна от пещерата, и усети как паниката започва да се събира в стомаха й. Кейбъл Сейнт Лорънс я наблюдаваше с любопитство.

Устните й потрепериха, когато тя вдиша бавно и дълбоко. Кожата й внезапно настръхна от надвисналото чувство на обреченост. Същото усещане, което имаше винаги, когато баща й й се усмихнеше.

И Кейбъл се усмихваше сега. Устните му бяха леко извити, зелените му очи я проучваха, когато тя го погледна.

Танер не каза нито дума, просто си тръгна. Скийм нямаше и да разбере, че си отива, ако Кейбъл не се бе сбогувал саркастично.

— Танер — Скийм се втурна към изхода. — Танер, не ме оставяй тук с него.

Закова се на място, когато Кейбъл застана пред нея, блокирайки пътя й.

Той щеше да я спре. Нямаше да й позволи да си тръгне.

Скийм отстъпи назад бавно, докато се взираше в Кейбъл, дишането й се чуваше в тишината на помещението.

— Къде отива той? — продължи да отстъпва назад, само за да спре внезапно, когато дупето й опря в задната част на дивана.

Усмивката му стана по-широка, а зелените му очи блеснаха развеселено.

— Реши да ни даде малко време насаме.

Скийм преглътна тежко и стисна юмруци от двете страни на тялото си, когато гневът започна да кипи вътре в нея. Беше преживявала това и преди, помисли си с нарастващ срам. Чаз й го беше причинил. Беше я информирал, че един колега ще се присъедини към тях в леглото. Подразни я, предизвика я и след това я сподели.

Дори не си спомняше името му. Потискаше спомена за това. Не беше ужасно неприятно, но кухият срам, който последва, още я преследваше.

— Не ни трябва време насаме. — Скийм се втренчи в изхода, чувствайки предателството на ниво, което нямаше смисъл за нея.

Танер нямаше задължения към нея. Точно обратното.

Нямаше значение дали той има. Без съмнение беше шпионинът на баща й. Защо иначе би повярвал, че тя ще се съгласи с това?

И защо болеше? Като че ли някаква част от нея се бе надявала да не е шпиониъта. Някаква глупава част, която дори баща й не бе способен да убие. Тази част, която мечтаеше за рицаря на бял кон, когато Скийм спеше, която продължаваше да смята, че някъде там има надежда.

Младата жена примигна, за да сдържи сълзите си. Нямаше да плаче пред този мъж. Пред тази Порода.

— За съжаление имаме нужда от това време — каза Кейбъл тихо и тръгна към нея, когато тя мина покрай ръба на дивана.

— По каква причина? — озъби се Скийм, дори не си направи труда да прикрие гнева и страха си.

Беше силна от толкова дълго време, много по-дълго, отколкото бе предполагала, че ще понесе, когато за първи път започна да работи с Джонас. Беше оцеляла много по-дълго, отколкото някога бе допускала.

Кейбъл въздъхна отново и наклони глава, за да проследи заобикалянето на дивана. Да, така е, той можеше да скочи и да я хване във всеки един момент, но това не означаваше, че ще му се даде лесно.

— Трябва да поговорим, Скийм. — Тонът му стана по-твърд. — Джонас е мобилизирал една малка армия тази седмица, за да те открие. Защо?

Скийм се бореше да диша, но страхът се блъскаше в главата и във вените й. И искаше Танер да се върне. Щом един от тях трябваше да я убие, защо да не е Танер? Със сигурност той щеше да го направи, без да я наранява излишно.

— Танер! — изкрещя тя и устните й се откъсна тихо ридание.

— Танер си тръгна — изръмжа Кейбъл. — Хайде да го направим по лесния начин.

Къде беше чувала тези думи?

— Лесният начин? — сопна се жената, дишането й беше учестено, паниката я завладяваше.

Беше прекалено глупава. Глупачка. Всъщност беше шокирана, че Танер си тръгна и я остави да умре от ръката на друг. Трябваше да е престанала да се шокира от нищо преди години.

— Защо, по дяволите, трябва да правя това лесно за някой от вас? — изсъска Скийм, докато стоеше пред пресметливия му заинтригуван поглед.

— Защо Джонас се впряга за изчезването ти, Скийм? — попита я отново. — Възможно ли е защото ти си шпионинът, който му позволява да следи действията на Талънт толкова точно? Затова ли баща ти изпрати убиец след теб?

— Защо ти пука? — попита тя, пристъпвайки още по-назад, знаейки, че скоро ще стигне края на стаята. — Страхуваш ли се от нещо, Породо?

Устните на Кейбъл се извиха.

— Знаеш ли, спомням си, че те видях на живо веднъж преди години. — Очите му се присвиха върху нея. — Стоеше заедно с твоето гадже убиец, вятърът носеше уханието ти към мен. Беше бременна.

— Недей! — Скийм поклати глава. Не можеше да понесе това.

— Танер знае ли, че си направила аборт, Скийм?

Тя поклати глава отчаяно.

— Не го направих — простена. — Не бих го направила.

— Тогава къде е детето?

— Ти, кучи сине. — Контролът й се пропука. Нямаше да се остави да бъде измъчвана по този начин. — Мислиш да ме измъчваш ли? — попита презрително. — Ти не знаеш какво е мъчение. Давай, убий ме, Кейбъл. Спри да се ебаваш с мен.

Очите му се ококориха.

— Мислиш, че ще те убия? — попита развеселено. — Не, освен ако не издъхнеш от оргазъм.

— Смяташ да ме чукаш първо? — изрече презрително жената. — Изнасилването попада ли в списъка ти с таланти? Защото това е единственият начин, по който можеш да ме получиш.

Кейбъл спря на не повече от няколко крачки от нея, когато стената прекрати отстъплението й.

— Танер не те е чифтосал — каза той тогава. — Това означава, че оставам аз, скъпа. Може и да свикна с това.

— Моля? — Този мъж беше луд. Лудост дори не се приближаваше до душевното състояние на тази Порода. — Знаеш дяволски добре, че правих секс с Танер.

Бели остри резци блеснаха в устата му, когато той се усмихна — широка, развеселена усмивка, а зелените му очи заблестяха.

— Правили сте секс — съгласи се Кейбъл. — Но ти не си чифтосана. Танер реши аз да се погрижа за това.

— О, така ли? — Скийм се тресеше от гняв и страх. — И ще ме изнасилиш, за да го направиш?

— Трябва ли? — Усмивката му изчезна. Изражението му умишлено стана по-твърдо, когато той се приближи към нея. — Ще ме принудиш ли да го направя, Скийм, или ще го направиш лесно и за двама ни?

Тя поклати глава бавно.

— Няма да позволя да ме изнасилиш.

— Предполагам това означава, че ще го направиш лесно за мен тогава — каза той, извивката на устните му стана дива. — Бъди добро момиче и си свали дрехите. Да приключваме с това.

— Не! — Скийм поклати глава, усещайки ударите на страха и гнева в главата си. — Няма да го направя лесно за теб.

— Чифтосването няма да допусне отхвърляне — каза Кейбъл, обърквайки я още повече, когато се приближи към нея. — Обещавам, скъпа, че след като започне, няма да искаш да ме отхвърлиш.

Усмивката му стана саркастична, тялото му беше опънато като струна и напрегнато, докато вървеше към нея.

— Ти си луд — обвини го Скийм, борейки се да диша, докато оглеждаше стаята отчаяно. Трябваше да има начин да се измъкне от тази ситуация. Нямаше да понесе докосването му, знаеше го.

— Просто затвори очи и си представи, че съм Танер. — Гласът му омекна. — Няма да бъде толкова трудно.

Сърцето биеше толкова бурно в гърдите й, че беше сигурна, че ще се пръсне. Стягаше гърлото й, учестяваше дишането й и правеше мисленето почти невъзможно.

— Няма да те нараня, Скийм. — Кейбъл се приближи още повече.

Нямаше начин да се измъкне, осъзна младата жена. Той чакаше тя да помръдне, да побегне. Беше подготвен за това. Но тя нямаше да направи нито стъпка.

— Не го прави — прошепна, когато той се намери на една крачка от нея. — Моля те.

— Защо? — Гласът му съдържаше напевно мъркане — едва доловимо, опасно и диво.

— Не те желая. — Гласът й бе натежал от сълзите, които тя отказваше да пролее. — Ако имаш намерение да ме убиеш, просто го направи и да се свършва. Но не прави това.

— Ще те попитам още веднъж — защо? Защо не трябва да взема онова, което Танер ми дава? Той иска безопасността ти, нищо друго. Единственият начин да бъдеш защитена от Закона за Породите е, ако един от нас се чифтоса с теб.

— За какво говориш? — извика гневно Скийм. — Прекарах цяла проклета седмица в леглото с него. Какви шантави правила за секса имате все пак?

Кейбъл вдигна глава, ноздрите му пламнаха, а погледът му стана пресметлив.

— Съжалявам — прошепна той и след миг беше пред нея.

Пръстите му обхванаха раменете й, а устните му покриха нейните. Езикът му се плъзна по стиснатите й устни и Скийм изгуби и последната си капка здрав разум.

Подивяла. Отчаяна. Скийм изкрещя от ярост, ритна го, опита се да го ухапе. Усети как по плътта й пробягват тръпки от докосването му, докато се бореше да се отскубне от него. Не можеше да го понесе. Не и след като е била с Танер и бе почувствала неща, които никога не бе мислила, че ще изпита с един мъж — топлина, цялостна в прегръдките му, дори ако бе предопределен да бъде неин палач.

Не можеше да изтърпи докосването на този мъж. Нямаше значение кой е той и какъв е на Танер. Просто не беше Танер. Не беше неговото докосване, за което умираше. В гърлото й се надигна жлъчка, а от душата й бликна болка.

През всички тези години, когато бе мамила баща си, той никога не позволи да бъде изнасилена. А сега Танер си беше тръгнал и я бе оставил сама с един мъж, решен да го направи.

— Танер! — изкрещя Скийм. Кейбъл я държеше без усилие, устните му бяха върху ухото й, докосваха я, шепнеха й нещо. Нещо предназначено да я успокои, въпреки че думите нямаха смисъл.

Изкрещя името на Танер отново, съпротивляваше се, бореше се да се освободи от невъзможно силната хватка на ръцете на Кейбъл върху раменете й. Широките му гърди я държаха прикована към стената, а мощните му крака държаха нейните на място.

Паниката завладяваше цялото й същество, докато Скийм се свиваше от докосването му. Чувствителната й плът настръхваше от отвращение.

— Не те желая — извика яростно, трепереща, бореща се в хватката му. — Не искам това.

— Всичко ще бъде наред, скъпа — изгука Кейбъл в ухото й, но продължи да я притиска към стената. Докосна я, ухапа ухото й и тя изкрещя яростно.

— Кучи син! — Отчаянието увеличаваше силата й, но не й помогна да се отскубне. Хватката му не можеше да бъде разкъсана.

— Ти си една дива котка. — В ухото й прозвуча тихия му смях. Не беше жесток или суров и това я изплаши още повече.

Задъхана и изтощена, Скийм остана неподвижна и трепереща в ръцете му. Тогава усети как една сълза се отронва от очите й. Нямаше да плаче заради това, каза си тя. Не и заради това. Сълзите нямаше да променят намеренията на Кейбъл, нямаше да й помогнат да намери сили да издържи на онова, което бе планирал.

— Обичаш ли Танер, Скийм? — прошепна в ухото й, гласът му беше толкова тих, че едва се чуваше.

Младата жена затвори очи, знаейки, че той може да подуши всяка лъжа.

— Обичам го. — А това нямаше смисъл. Как би могла да обича един мъж, който я остави да бъде изнасилена от друг?

— Защо го обичаш? — Кейбъл зарови лице в шията й, без да отслабва хватката си и без да променя готовността на тялото си. — Кажи ми защо го обичаш, Скийм, и ще те пусна.

Нямаше да я пусне. Скийм знаеше, че това е трик, коварно обещание за свобода за нещо толкова малко, толкова разрушително.

Тя наклони глава настрани, за да се отдръпне от него, страхът й нарасна, когато усети зъбите му по шията си и почувства изтънчената заплаха в това действие.

— Защото съм прекалено глупава да живея — прошепна Скийм. — Прекалено глупава, за да позная дявола, когато го видя.

О, господи, докосването му я нараняваше. Беше мъчително. Колкото и леки да бяха докосванията, изведнъж се почувства така, сякаш кинжали се забиваха в ръката й. Скийм изкрещя от болка. Ръцете му я освободиха бързо, но тялото му още я държеше до стената. Мисълта, че тя не може да се пребори с него, изпрати прилив на лудост в ума й.

— Всичко е наред — прошепна Кейбъл, тонът му беше нежен. — Той ще се върне за теб, Скийм. Още една секунда и ще се върне.

Скийм не беше в ковчег, заровен в пръстта, но същият задушаващ, ужасяващ страх опустоши съзнанието й. Нямаше да преживее това, дори да оживееше, никога нямаше да преживее този мъж да я вземе.

Докато се извиваше и бореше, Скийм беше сигурна, че няма сили да изкрещи отново, но разярено ръмжене, рев на ярост отекна около нея. Внезапно се оказа свободна, инерцията на борбата я запрати на пода, косата падна върху лицето й, когато се подпря на камъка.

Звукът раздра въздуха отново. Животински рев на убийствена ярост.

Скийм отметна косата от лицето си и погледна в другия край на помещението шокирано.

Танер. Той стоеше между нея и Кейбъл и ръмжеше към брат си като приклекна покровителствено пред нея.

— Не ти казах да я изнасилиш. — Звукът на гласа му беше ужасяващ. Животно и човек, ръмжене, дрезгав звук, пълен с насилие.

Кейбъл й хвърли един поглед, в очите му за миг проблесна веселие, преди да се върнат на Танер. Скийм усещаше пулсирането на убийствената ярост в стаята, чуваше го в тътнещото ръмжене, идващо от гърлото на Танер.

— Ти ми я даде — напомни му Кейбъл внимателно. — Как ще взема половинката си е мое решение. Нали така, братко?

Ревът на Танер бе изпълнен с предизвикателство и ярост.

— Моя! — Единствената дума, която се изтръгна от него, накара Скийм да трепне шокирано. Кейбъл наклони глава и погледна брат си предпазливо.

Вдигна ръце бавно с жест на предаване.

— Няма да се боря с теб за нея — каза тихо и спокойно. — Тя е изцяло твоя, Танер. Винаги е била.

Той отстъпи бавно към вратата, като намигна на Скийм самонадеяно, докато Танер го наблюдаваше внимателно.

Всичко е било умишлено? Кейбъл умишлено е подтиквал Танер? Предизвиквал го е? Защо?

Скийм се изправи на крака бавно, трепереща, като гледаше двамата мъже едновременно. Вдишваше и издишваше, докато се опитваше да разбере какво, по дяволите, става. Усещаше подводните течения на една свирепа ярост, и когато погледна лицето на Танер, видя дива, гола първична похот.

Очите му блестяха като злато, докато проследяваше как брат му се оттегля от помещението. Ръмженето, което вибрираше в гърлото му, беше повече животинско, отколкото човешко. Сякаш някакъв вътрешен демон се беше изплъзнал от каишката си и бе поел контрол върху човека.

Потърквайки ръце, Скийм отстъпи назад бавно, сега се чудеше дали има начин да избяга от Танер. Това не беше Породата, която познаваше — любезният, усмихнат пиар магьосник. Това беше животното, което Съветът бе създал, убиецът, който бе обучил.

Танер се обърна към нея рязко, сякаш по някакъв начин бе чул мисълта й.

— Мислиш ли, че ще те нараня? — изръмжа той, устните му се отдръпнаха от зъбите му, когато се изправи от опасното приклекнало положение.

В него обаче нямаше нищо спокойно, опасността пулсираше около него, както и страстта. Тя блестеше в очите му, неприкрита и интензивна, докато изяждаше Скийм с поглед.

— Не мислех и че ще ме оставиш да бъда изнасилена от друг мъж — отвърна задъхано тя, но докато се бе опитвала да избяга от Кейбъл, с Танер тя не отстъпваше нито на милиметър. — Ти ме остави тук, за да бъда изчукана от друг, Танер.

Гневът му я връхлетя. За съжаление нямаше нищо под ръка, за да го хвърли по него. Стисна юмруци до тялото си и се изправи пред него, трепереща от емоция и предателство.

— Ти си моя — озъби се Породата и се приближи към нея с дебнеща походка. Движенията му бяха гъвкави, изпълнени с животинска грация и сексуална енергия.

Скийм се изсмя в отговор.

— Твоя? Не мисля така. Аз не принадлежа на никой човек.

Сурова, порочна усмивка изви устните му.

— Не човек, а Порода.

Скийм скочи, за да го избегне, но той беше бърз, по-бърз, отколкото го бе мислила. Когато тя се обърна да побегне, ръцете му я обгърнаха, гърдите му се притиснаха към нея, когато я дръпна към себе си, а пенисът му изгори долната част на гърба й.

— Моята половинка. — Думите излизаха напрегнати и с ръмжене. Миг по-късно ръката му дръпна деколтето на блузата й и зъбите му потънаха в рамото й.

Той я ухапа.

Скийм изпищя, не толкова от болка, колкото от внезапната непреодолима увереност, че Танер е направил нещо повече от това да я бележи физически. Резците му бяха забити в плътта й, езикът му ближеше кожата, докато устата му я смучеше.

Болеше, но не колкото би трябвало. Сексуално напрежение, което не бе очаквала, разцъфтя в нея. Главата й падна настрани, а ноктите й се забиха в ръцете му. Не би трябвало да й достави такова крайно удоволствие, не би трябвало да изпрати електрически искри, които да връхлетят зърната, утробата и клитора й.

Не би трябвало да изгаря за още.

— Какво правиш?

Танер ръмжеше зад нея. Ръцете му, с нейните нокти още забити в тях, се пъхнаха под блузата й, плъзнаха се по кожата й, така чувствителна, че Скийм простена от усещането на мазолестата плът, и обхванаха гърдите й.

Зърната й бяха твърди и горещи и се притиснаха към дланите му умолително, когато пръстите му стиснаха заоблените гърди.

— Моя — изръмжа Танер отново, зъбите му се плъзнаха по кожата й еротично, удоволствието беше толкова интензивно, че накара вагината й да се стегне от глад.

— Танер — проплака тя, усещайки бавното пулсиращо пламтене на рамото си, когато езикът му облиза раничката. Топлината и горещото като лава усещане започнаха да се придвижват на вълни от четирите малки прободни рани по цялото й тяло.

Сякаш някакъв мощен наркотик се вля в кръвоносната й система, коленете й омекнаха, а утробата й се сви от внезапен глад, толкова силен, толкова неудържим, че я накара да се задъха.

Кейбъл трябваше да преглътне жлъчката, която се надигна в гърлото му, докато прекосяваше тунелите, увеличавайки възможно най-много разстоянието между себе си и онова, което току-що бе направил.

Беше ли тласнал нещата твърде далеч? Беше ужасил Скийм. Беше накарал емоциите й да подивеят. А знаеше още преди да го направи колко ще я ужаси.

Това беше връзката. Животното можеше да усети болката на половинката си. Кейбъл беше почувствал това между другите чифтосани двойки. Не беше нещо съзнателно, или нещо, което двойките действително разпознават, но съществуваше. Както съществуваше и при Танер и Скийм. Трябваше да принуди Танер да се върне при нея. Трябваше да принуди животното да предяви претенциите си.

Но дали не бе отишъл прекалено далеч?

За собственото си спокойствие със сигурност. Само се молеше да не е прекалено и брат му някога да му прости.