Стив Бери
Александрийската връзка (86)

85

Синайски полуостров

Сейбър стреля в краката на Малоун от двайсетина метра разстояние. Край масите нямаше столове, така че имаше отлична видимост. Искаше да порази противника си в краката, за да го убие по-лесно.

Изпрати три куршума по Малоун. Краката му обаче бяха изчезнали. По дяволите. Сейбър се претърколи изпод масата до съседната, изправи се и потърси с поглед Малоун, но не видя нищо.

И тогава разбра.

 

 

Малоун се досети, че Макколъм възнамерява да стреля в краката му, и скочи върху най-близката маса миг преди три изстрела да проехтят от другата страна на залата. Преспапиета от златен кварц се разбиха в пода. Макколъм щеше веднага да се досети какво е направил, затова реши да обърне нещата в своя полза.

Изчака една секунда, претърколи се и видя Макколъм свит зад една маса. Прицели се и стреля два пъти, но Макколъм светкавично се скри зад страничната подпора.

Залата беше прекалено открита за престрелка. Малоун се втурна към редица рафтове отляво.

— Не е зле, Малоун — провикна се противникът му.

— Старая се.

— Няма да се измъкнеш жив оттук.

— Ще видим.

— Убивал съм и по-добри от теб.

Малоун се зачуди дали тези думи бяха демонстрация на храброст или отчаяние. Каквото и да беше, той не се впечатли особено.

 

 

Хаддад поведе Пам Малоун през библиотеката в посока, противоположна на избраната от Сейбър и Малоун. Вече бяха чули няколко изстрели. Трябваше да побърза. Влязоха в петата зала, наречена Залата на живота. Символът й бе мозаечен кръст, чиято горна вертикална линия бе заменена от овал с формата на яйце.

Прекосиха я бързешком и стигнаха Залата на вечността, където Хаддад спря на изхода. От дъното на коридора под прав ъгъл долитаха гласове. Очевидно действието се разиграваше в Читалнята. Множество маси, по-малко рафтове и голямо открито пространство. Разходката на Сейбър преди малко бе имала за цел да опознае обстановката. Явно бе забелязал всичко. Навремето самият той беше постъпвал по същия начин във войната срещу евреите. Опознай бойното поле.

Това бойно поле той познаваше до най-малките подробности.

Преди пет години тайно бе изминал Пътя на героя, точно преди да помоли Котън Малоун за помощ. Когато за пръв път пристъпи тук и влезе в библиотеката, бе поразен, че всичко, което подозираше за Библията, се бе оказало истина. Но когато Пазителите го бяха помолили за помощ, чувството бе невероятно. Мнозина от Пазителите бяха избрани от поканените и всички бяха решили, че той трябва да стане техният Библиотекар. Бяха му обяснили за надвисналите заплахи и той се бе наел да потърси решение за проблемите им. Но в крайна сметка се оказа, че самият той се нуждае от помощ. Ето защо беше въвлякъл Малоун.

Търпението и знанията му бяха послужили добре. Надяваше се само да не е пресметнал нещата погрешно.

Спря на изхода от Залата на вечността. Пам Малоун бе плътно зад него.

— Чакай тук — прошепна той.

Промъкна се напред по коридора, зави зад ъгъла и надникна в Читалнята. Зърна движение и отляво, и отдясно. Единият мъж се криеше зад рафтовете, а другият използваше масите за прикритие.

Промъкна се обратно при Пам Малоун и й подаде пистолета си.

— Трябва да вляза вътре — прошепна той.

— Откъдето няма да излезеш.

Той поклати глава.

— Обеща на Котън да си поговорите.

— Излъгах. — Той замълча. — И ти разбра.

— Адвокатът в мен заговори.

— Не, заговорил е човекът в теб. Всички вършим неща, за които после съжаляваме. Аз също. Но поне в края на живота си успях да запазя тази библиотека. — Той зърна нещо в очите й. — Разбираш какво искам да кажа, нали?

Тя кимна.

— Тогава знаеш какво трябва да направиш.

Забеляза объркването й и я потупа по рамото.

— Ще разбереш, когато моментът настъпи. — Той посочи пистолета. — Стреляла ли си някога?

Тя бързо поклати глава.

— Просто се прицелваш и дръпваш спусъка. Ще има откат, затова го дръж здраво.

Тя не отговори, но той беше сигурен, че го е разбрала.

— Дано се радваш на дълъг живот. Предай на Котън моите уважения.

Той се обърна и се отправи към Читалнята.

 

 

— Можем да седим тук цял ден — провикна се Малоун.

— Май си се самозабравил — отвърна Макколъм. — И нещо не си във форма.

— Мога да те изритам отзад.

Макколъм се изхили.

— Ще ти кажа какво ще направя. Мисля да се върна и да убия бившата ти женичка. Щях да убия и момчето ти, ако не беше обезвредил онези идиоти, които бях наел. А между другото, нали не смяташ, че това е твоя заслуга? Нагласих цялата работа, а ти тръгна като куче след лисица. План Б беше да убием момчето. И в двата случая щях да открия Джордж Хаддад.

Малоун знаеше какво цели Макколъм. Опитваше се да го ядоса. Да го предизвика. Да го накара да действа. Той се замисли.

— И успя ли да откриеш Хаддад?

— Не. Нали беше там, когато израелците го убиха. Чух всичко за станалото.

Значи Макколъм нямаше представа кой е Библиотекарят.

— Тогава откъде взе указанията? — попита Малоун.

— Аз му ги дадох. — Гласът беше на Джордж Хаддад.

Палестинецът стоеше до вратата.

— Мистър Сейбър, манипулирах ви по същия начин, по който манипулирах и Котън. Оставих касетата и информацията на компютъра си, за да можете да ги откриете, както и указанията за Пътя, които сам измислих. Уверявам ви, че пътят, който самият аз трябваше да извървя, за да открия това място, бе много по-труден.

— Говориш пълни глупости — каза Макколъм.

— Трябваше да звучи предизвикателно. Ако бе прекалено лесно, щяхте да решите, че е капан. Ако пък беше прекалено сложно, нямаше да успеете да се справите. Вие обаче бяхте нетърпеливи. Дори оставих флашпамет до компютъра, но вие изобщо не се замислихте за нея. Това бе поредната уловка.

Малоун забеляза, че от позицията на Хаддад ясно се вижда къде стои Макколъм. Но ръцете на Хаддад бяха празни. И това със сигурност не бе останало незабелязано.

— Джордж, какво правиш? — извика той.

— Завършвам започнатото.

Хаддад тръгна срещу Макколъм.

— Довери се на хората, които познаваш, Котън. Тя няма да те разочарова.

И приятелят му продължи да върви напред.

 

 

Сейбър гледаше как Библиотекарят крачи към него. Нима този мъж беше Джордж Хаддад? И всичко случило се до този момент е било умишлено планирано? Нима са го подвели?

Какво беше казал старецът? Уловка? Едва ли.

Той стреля право в главата на Библиотекаря.

 

 

Малоун изкрещя „не“ в момента, в който куршумът се вряза в челото на Хаддад. Имаше толкова много въпроси, не беше разбрал толкова много неща. Как беше стигнал палестинецът от Западния бряг до Лондон и после дотук? Какво ставаше? Какво знаеше Хаддад, което да струва смъртта му?

Заля го вълна от ярост. Стреля два пъти към Макколъм, но куршумите само одраскаха стената.

Хаддад лежеше неподвижно, а петното кръв около главата му се уголемяваше.

— Старецът имаше кураж — изкрещя Макколъм. — И без това щях да го убия. Сигурно е знаел и това, а?

— Мъртъв си! — отрони Малоун.

От другия край на залата се чу смях.

— Както сам каза, може да ти бъде трудно.

Трябваше да сложи край. Пазителите разчитаха на него.

Хаддад също.

И тогава видя Пам.

Стоеше на изхода, скрита в сенките под такъв ъгъл, че Макколъм да не може да я види. Държеше пистолет.

Довери се на хората, които познаваш.

Последните думи на Хаддад.

Двамата с Пам бяха прекарали по-голямата част от живота си заедно, като последните пет бяха изпълнени с омраза. И все пак тя бе част от него. Винаги щяха да бъдат свързани. Ако не чрез Гари, то с нещо, което никой не можеше да обясни. Не непременно любов, а някаква привързаност. Той не би позволил нищо да й се случи, а сега трябваше да вярва, че и тя би постъпила по същия начин спрямо него.

Тя няма да те разочарова.

Сложи пълнителя, прицели се в Макколъм и дръпна спусъка. Куршумът се заби в една от масите. Чу се изщракване. После още едно и още едно.

— Свършиха ти патроните, Малоун — извика Макколъм.

Котън се изправи, надявайки се врагът му да се наслади на силата си. Ако Макколъм решеше да стреля от скривалището си и двамата с Пам бяха мъртви. Той обаче познаваше противника си. Макколъм се изправи с насочен пистолет иззад масата и тръгна към Малоун. Беше с гръб към изхода. Дори периферното му зрение не можеше да му помогне.

Малоун трябваше да спечели малко време.

— Името ти Сейбър ли е?

— Това, което използвам тук — да. Истинското ми име е Макколъм.

— И какво смяташ да направиш?

— Да избия всички и да запазя съкровището за себе си. Много е просто.

— Та ти нямаш никаква представа какво има тук. Какво ще правиш с него?

— Ще наема хора, които знаят какво да правят. Според мен тук има много информация. Само Старият завет е достатъчен, за да оставя своя отпечатък върху света.

Пам не беше помръднала. Със сигурност бе чула изщракванията и знаеше, че животът му зависи от милостта на Макколъм. Представяше си страха й. През последните няколко дни беше видяла доста хора да умират. Сега ужасът, че самата тя трябва да убие човек, сигурно я разтърсваше. И той бе чувствал същото. Винаги му беше трудно да дръпне спусъка. Движението водеше до такива последствия, че самият ужас можеше да те парализира. Надяваше се само инстинктите й да надделеят над страха.

Макколъм вдигна пистолета си.

— Поздрави Хаддад от мен.

Пам се втурна напред и стъпките й приковаха вниманието на Макколъм. Главата му се стрелна надясно и той забеляза движение с ъгълчето на окото си. Малоун използва този миг и изрита пистолета от ръката му. След това стовари юмрука си в лицето му и Макколъм се олюля назад. Малоун се хвърли да го довърши, но Макколъм се окопити и се наведе напред. Двамата паднаха върху една от масите и се претърколиха от другата страна. Малоун чу как въздухът изсвистява от дробовете на противника му и го изрита с коляно в корема. После се изправи и го сграбчи, очаквайки да е замаян, но Макколъм му нанесе два силни удара в лицето и гърдите. Стаята се завъртя пред очите му и той опита да се отърси от болката в главата си. Извъртя се и видя нож в ръцете на Макколъм.

Това бе ножът от Лисабон.

Малоун се подготви да посрещне нападателя си, но не успя да направи нищо.

Чу се изстрел.

Макколъм застина. Кръвта шурна от дупката в дясната част на гърдите му. Проехтя още един изстрел, ръцете му се стрелнаха във въздуха и той се олюля. Отекна трети, след него и четвърти изстрел. Тялото му се наклони напред, очите му се подбелиха, кръвта бликна от устата му. Макколъм се строполи на пода по лице.

Малоун се обърна.

Пам свали пистолета.

— Крайно време беше — каза той.

Тя не можа да отговори, а очите й бяха разширени от ужас. Малоун се приближи до нея и свали ръката й. Тя го погледна с празен поглед.

От сенките край вратата изникнаха силуети. Към тях бавно се приближиха девет мъже и жени.

Адам и младежът със сламената шапка бяха сред тях. Ева се разплака и коленичи до тялото на Хаддад. Останалите приклекнаха до нея.

Пам стоеше неподвижно. Малоун също. Накрая реши да прекъсне скръбта им.

— Предполагам, че имате някакво оборудване за свръзка?

Адам вдигна поглед и кимна.

— Трябва да го използвам.