Стив Бери
Александрийската връзка (67)

66

Синайски полуостров

Малоун събуди Пам. Тя се изправи на седалката и махна тапите за уши.

— Пристигнахме — каза той.

Тя се опита да се отърси от съня и се огледа.

— Кацаме ли?

— Пристигнахме — повтори той, като се опитваше да надвика рева на двигателя.

— Откога спя?

— От няколко часа.

Тя се изправи с все още пристегнат на гърба й парашут. Самолетът се разтресе.

— Колко остава до кацането?

— Малко. Скоро ще се измъкнем оттук. Хапна ли нещо?

Тя поклати глава.

— Не можах. Стомахът сякаш ми се беше качил в гърлото, но сега се чувствам по-добре.

— Пийни малко вода. — Той посочи бутилката.

Тя я отвори и изгълта няколко глътки.

— Имам чувството, че сме в товарен влак.

— Добре го каза — усмихна се той.

— Летял ли си с такъв самолет друг път?

— Много пъти.

— Не ти е била лесна работата.

За пръв път чуваше подобни думи за бившата си професия.

— Сам си го търсех.

— Едва сега те разбирам. Още ми е гадно при мисълта за онзи часовник. Каква глупачка съм, мислех, че действително ме харесва.

— Може и да те е харесвал.

— Едва ли. Той ме е използвал, Котън.

Признанието явно я заболя.

— Използването на хора е част от този бизнес. — Той замълча. — Която никога не ми е допадала особено.

Тя отпи от водата.

— Аз също те използвах, Котън.

Беше права.

— Трябваше да ти кажа за Гари, а не го направих. Така че коя съм аз да осъждам другите?

Моментът не беше подходящ за подобни разговори. Той обаче виждаше, че Пам е твърде развълнувана.

— Не се притеснявай. Ще говорим, когато всичко приключи.

— Не се притеснявам, просто исках да знаеш как се чувствам.

Това също го чуваше за пръв път. Подвижната стълба в задната част на самолета се спусна с дразнещ вой. В товарното отделение нахлу свеж въздух.

— Какво става? — попита тя.

— Имат си задачи. Нали помниш, че сме само багаж. Тръгни назад и спри на изхода.

— Защо?

— Защото ни помолиха. И аз идвам.

— Как е нашето приятелче? — попита тя.

— Души наоколо. Трябва да го наглеждаме.

Той проследи с поглед как тя се запромъква към задната част. След това отиде до отсрещната преграда и каза на Макколъм:

— Време е да тръгваме.

Беше забелязал, че Макколъм следи разговора им.

— Тя знае ли?

— Още не.

— Не е ли малко жестоко?

— Не и ако я познаваш.

Макколъм поклати глава.

— Напомни ми да не те ядосвам.

— Добър съвет.

Забеляза, че думите му постигнаха целта си.

— Няма проблеми, Малоун. Аз съм само човекът, дето ти спаси кожата.

— И точно затова си тук.

— Колко мило от твоя страна, при положение че разполагам с онова, което търсиш.

Малоун вдигна платнената раница, в която беше пъхнал нещата, които Джордж Хаддад му беше оставил, и книгата за свети Йероним. Бяха взели раницата от летището в Лисабон.

— И аз съм взел някои работи. Така че сме квит.

Макколъм също притискаше към гърдите си раница с вода, малко храна, джипиес устройство. Според картата на около пет километра от целта им имаше селце. Ако не откриеха нищо там, можеха да тръгнат пеша и да изминат някак трийсетината километра на юг до летището близо до Планината на Мойсей и манастира „Св. Екатерина“. И двете места бяха известни туристически атракции.

Сложиха си очилата и каските и се отправиха към задната част.

— Какво правят? — попита Пам, когато той се приближи.

Малоун трябваше да признае, че тя изглежда добре в камуфлажни дрехи.

— Трябва да извършат една доставка.

— С целия този товар? Ще го спускат ли някъде?

Самолетът намали скоростта — до 120 възела, доколкото си спомняше, и носът му се вирна нагоре. Малоун нахлупи една каска върху главата на Пам и бързо пристегна каишката под брадичката й.

— Какво правиш? — попита тя объркано.

Той й нагласи и очилата и каза:

— Товарната рампа е наклонена. Всички трябва да се приготвим. Просто мерки за безопасност.

Провери ремъците на парашута и се увери, че всичко е на мястото си. Вече беше проверил своите. Закачи себе си и Пам за тръбата.

Макколъм вече беше готов.

— Как ще кацнем с отворена врата? — изкрещя тя.

Той се обърна към нея.

— Няма да кацаме.

Видя в очите й проблясък на осъзнаване.

— Шегуваш се. Нали не очакваш да…

— Парашутът ще се отвори автоматично. Просто се дръж и се наслаждавай на полета. Парашутът е от бавните. Произведен е специално за начинаещи. Когато стигнеш земята, ще бъде, все едно че скачаш от височина не повече от метър-два.

— Котън, ти си напълно побъркан. Рамото още ме боли. Няма начин…

Направиха им знак, че приближават зададените координати. Нямаше време да спорят.

Малоун повдигна бившата си съпруга и я блъсна лекичко. Тя се опита да се измъкне, после простена:

— Котън, моля те. Не мога. Моля те.

Той я избута от рампата. Знаеше какво изпитва тя. Първите десетина метра бяха чисто падане, все едно си в безтегловност. Сигурно чувстваше сърцето си да бие в гърлото. Всъщност спускането беше доста бързо. После щеше да усети леко придръпване.

Пам се понесе в утринното небе. Тялото й потръпна в момента, в който парашутът се изпълни с въздух. След по-малко от пет секунди тя вече се носеше към земята.

— Сигурно е бясна — извика Макколъм в ухото му.

Малоун не отделяше очи от нея.

— Сигурно, но пък винаги съм искал да я хвърля отнякъде.