Стив Бери
Александрийската връзка (65)

64

Петък, 7 октомври, 9:15 ч.

Малоун се облегна на преградата в огромния C-130 на военновъздушните сили. Брент Грийн бе действал светкавично и ги беше качил на товарен полет от Англия за Афганистан. Кацането на военновъздушна база „Монтихо“ в Лисабон заради предполагаема повреда им бе осигурило възможността да се качат незабелязано. На самолета намериха резервно облекло — сега Малоун, Пам и Макколъм бяха облечени във военни униформи в преливащи нюанси на бежово, зелено и кафяво, бяха обути в ботуши за пустинен преход и на гърбовете си носеха парашути. Парашутът бе притеснил Пам, но тя прие обяснението, че е част от стандартното оборудване.

Полетът от Лисабон до Синай беше осем часа и той успя да поспи малко. Припомни си без никакви сантименталности други полети с други самолети и мирисът на гориво във въздуха му навя спомени за времето, когато беше млад. Тогава рядко се свърташе вкъщи. И беше допуснал грешки, от които още го болеше.

Първите три часа от полета очевидно не се бяха понравили на Пам, което беше разбираемо, тъй като удобството бе последна грижа на военновъздушните сили. Накрая обаче и тя заспа.

Макколъм беше друг случай. Той веднага се беше почувствал като у дома си, надявайки парашута с професионална точност. Вероятно наистина беше бивш агент от специалните служби. Грийн не беше споменал нищо за миналото на Макколъм, но всякаква информация за него скоро вече нямаше да има особено значение. След малко щяха да бъдат високо в небето, откъснати от целия свят.

Той погледна през прозореца. Под тях във всички посоки се простираше прашна гола земя, тук-там се виждаше по някое плато, което постепенно се изкачваше нагоре, където Синайският полуостров се стесняваше и изригваше в назъбени, сиво-кафяви гранитни планини с червени жилки. Предполагаше се, че горящият храст и явяването на Йехова са се случили именно тук. Необятната и страшна пустош на Изход. Векове наред монаси и отшелници я бяха предпочитали за свое убежище, сякаш самотата би ги доближила до небето. Възможно беше. Той изненадващо се сети за Сартр и пиесата му „При закрити врати“.

Адът — това са другите.

Отмести поглед от прозорчето и видя как Макколъм се отдалечава от товарното отделение, приближава се към него и сяда на алуминиевата рамка. Пам спеше на отсрещната страна. Малоун се радваше на войнишкия обяд — пържола с гъби — и отпиваше от бутилката минерална вода.

— Ти яде ли? — попита той Макколъм.

— Да, докато спеше. Пилешка фахита. Не беше лошо. Добре си спомням армейската храна.

— Наистина изглеждаш като у дома си.

— Бил съм тук, правил съм го и преди.

И двамата бяха свалили тапите за уши, които и без това не успяваха да заглушат непрестанния тътен на двигателите. Самолетът беше пълен с палети с резервни части за самолети, предвидени за Афганистан. Малоун предполагаше, че всяка седмица има подобни полети. Преди години доставките зависели от коне, вагони и камиони, сега небето и морето предлагаха най-бързите и най-безопасни маршрути.

— Ти също изглеждаш, сякаш си бил тук и преди — каза Макколъм.

— Спомням си някои неща.

Въпреки че Макколъм им бе помогнал да се измъкнат невредими от Белем, Малоун внимаваше какво говори. Мъжът отсреща продължаваше да бъде загадка. И убиваше с експертна точност и без никакви угризения. Единственото, което го спасяваше, беше, че държи текста, който представляваше ключът към Пътя на героя.

— Имаш доста добри връзки — каза Макколъм. — Самият министър на правосъдието ли го уреди?

— Просто имам добри приятели.

— Явно си или от ЦРУ, или от военното разузнаване, или от някоя подобна агенция.

— Нито едно попадение. Всъщност съм пенсионер.

Макколъм се изсмя.

— Продължавай с тази история, харесва ми. Пенсионер. Та ти си затънал до ушите в нещо наистина голямо.

Той привърши яденето си и забеляза, че отговорникът по натоварването го наблюдава. Спомни си, че персоналът лесно се докачаше, ако някой изхвърлеше чинийката си не на определеното място. Мъжът направи жест с ръка, който Малоун разбра. Трябваше да използва кофата за боклук в другия край на пейката. След това отговорникът махна четири пъти с разтворена длани.

Двайсет минути.

Малоун кимна.