Стив Бери
Александрийската връзка (84)

83

Синайски полуостров

Малоун изчака, докато Джордж Хаддад намери убежище зад последния рафт с книги, където двамата с Пам бяха заели отбранителна позиция.

— Завръщане от мъртвите? — обърна се той към Хаддад.

— Възкресението носи слава.

— Джордж, този човек иска да избие всички ви.

— Досетих се. Добре че сте тук.

— Ами ако не успея да го спра?

— В такъв случай всичките ни усилия ще се окажат напразни.

— Какво има там? — поиска да разбере Малоун.

— Още три зали и Читалнята. Всяка прилича на тази. Няма много места за криене.

Той си припомни указанията.

— Значи се предполага, че трябва да вляза в престрелка с него?

— Доведох те дотук. Не ме разочаровай сега.

Малоун усети, че го залива вълна на ярост.

— Имаше и по-прост начин. Та той може да чака подкрепление.

— Съмнявам се. Но хората ми отвън следят дали някой ще навлезе във „фарша“. Обзалагам се, че е сам и ще остане сам докрай.

— Откъде си сигурен? Израелците непрекъснато бяха по петите ни.

— Те си тръгнаха. — Хаддад посочи отсрещната страна на залата. — Остава само той.

Малоун зърна как Макколъм се втурва през арката и изчезва навътре в библиотеката. Три зали и Читалнята. Щеше да му се наложи да наруши много от правилата, които бяха спасявали живота му цели дванайсет години. Едно от тях бе категорично — никога не влизай някъде, ако не знаеш как ще излезеш. Хрумна му обаче нещо друго, което беше научил. Когато положението се влоши, всичко може да ти навреди, включително и бездействието.

— Искам да знаеш, че този мъж е отговорен за отвличането на сина ти — каза Хаддад. — И той унищожи книжарницата ти. Негова е вината и двамата с теб да сме тук. Ако му се бе наложило, щеше да убие Гари. И с удоволствие би убил и теб.

— Откъде знаеш за Гари? — попита Пам.

— Пазителите имат достъп до невероятни източници на информация.

— А как се оказа в ролята на Библиотекар? — попита Малоун.

— Сложна история.

— Не се и съмнявам. Двамата с теб ще си поговорим надълго и нашироко, когато всичко това приключи.

Хаддад се ухили.

— Да, стари приятелю, ще си поговорим.

Малоун посочи Пам и каза на Хаддад:

— Дръж я тук. Не я бива да изпълнява заповеди.

— Тръгвай — усмихна се тя, — ние ще се оправим.

Малоун реши да не спори и забърза по коридора. На изхода се спря. Десетина метра пред него имаше още една зала. Високи стени, редици каменни рафтове, букви, изображения и мозайки от пода до тавана. Запромъква се напред, опрял гръб в полираните стени на коридора. Влезе във втората зала и отново се скри в края на една от редиците рафтове. Залата бе почти квадратна и той забеляза множество кодекси и свитъци.

Не долавяше никакво движение. Постъпваше глупаво. Навлизаше все по-навътре. В един момент Макколъм щеше да се обърне и да стреля, и то когато бе изгодно на него.

Но кога?

 

 

Хаддад наблюдаваше Пам Малоун. В Лондон се бе опитал да прецени характера й и дори се чудеше какво прави тя там. Пазителите бяха събрали информация за личния живот на Котън Малоун, неща, които Хаддад не знаеше, тъй като Малоун рядко говореше за семейството си. Приятелството им беше академично, възникнало от общата им любов към книгите и уважението към знанието. Но вече знаеше достатъчно и времето да използва тази информация беше настъпило.

— Трябва да се върнем там — настоя той.

— Котън каза да останем тук.

Той я прониза с поглед.

— Трябва да се върнем там. — Той извади пистолет изпод робата си.

За негова изненада тя не се стресна.

— Видях те, когато погледна Макколъм — каза тя.

— С това име ли ви се представи?

Тя кимна.

— Казва се Сейбър и е убиец. Всичко, което ви казах в апартамента ми в Лондон, е истина. Имам да плащам стари дългове и не възнамерявам да позволя Котън да ги плаща вместо мен.

— Видях в очите ти, че го предизвикваш да стреля, но знаеше, че няма да го направи.

— Хора като Сейбър пестят куража си за моменти, когато наистина ще им е нужен. Както сега.

— Ти си знаел какво ще се случи.

Той сви рамене.

— Знаех, мислех, надявах се. Не съм сигурен. Наблюдавахме Сейбър. Знаехме, че планира нещо в Копенхаген, и когато отвлече Гари, разбрахме, че търси мен. Тогава реших, че е време да се намеся. Второто ми обаждане до Западния бряг беше проследено от израелски шпиони, което в крайна сметка ги принуди да действат. После в Лисабон осъзнах, че мога да доведа и трима ви тук, без израелците.

— И си организирал цялата операция, за да може да умреш?

— Направих го, за да предпазя библиотеката. Сейбър работи за организация, която се нуждае от тези знания за собствена политическа и икономическа изгода. От известно време ни следят. Но ти го чу — тук е заради самия себе си, не заради тях. Спрем ли го, спираме всичко.

— И какво ще направиш?

— Не само аз. Ти също трябва да участваш.

— Аз ли?

— Котън има нужда от теб. Да не смяташ да си тръгнеш?

Той наблюдаваше изражението й, докато тя обмисляше тази възможност. Знаеше, че е умна, смела и безразсъдна, но и уязвима, както и склонна на грешни решения. През целия си живот бе наблюдавал хората и ги бе преценявал и сега се надяваше да е преценил правилно Пам Малоун.

— В никакъв случай — заяви тя.

 

 

Сейбър изтича от Залата на призванието и влезе в Читалнята, цялата с маси и само няколко рафта. От току-що направената обиколка знаеше, че следващата Зала на вечността е предпоследна и че цялата библиотека е под формата на буквата U. Фалшиви прозорци и украсени с пейзажи ниши, както и специалното осветление създаваха ефект за излаз на открито. Непрекъснато си напомняше, че се намира под земята.

Влезе и Читалнята и спря. Време беше да използва онова, което беше забелязал по-рано.

 

 

Малоун продължаваше да напредва с насочен пистолет. Беше сложил последния пълнител, в който имаше девет патрона. В джоба си имаше още един с три, така че разполагаше общо с дванайсет изстрела, за да спре Макколъм.

Погледът му шареше от стена до стена и от пода до тавана, сетивата му бяха изострени до крайност. Гърдите и гърбът му бяха влажни от пот, а хладният въздух го пронизваше.

Мина през втората зала и се отправи по коридора към следващата осветена зала, която правеше чупка под прав ъгъл. Не долавяше никакъв шум и тишината го изнервяше. Напред го движеха единствено думите на Хаддад, че Макколъм е отвлякъл Гари. Мръсникът бе докосвал детето му. Беше го отвлякъл. Беше принудил Малоун да убие човек. Нямаше да се измъкне, без да си плати. Макколъм искаше да се бие. Е, щеше да си го получи.

Стигна до входа на третата зала.

Читалнята.

Сред рафтовете в стаята имаше около двайсетина маси от дебели, грубо издялани дъски, потъмнели и излъскани от употреба.

Забеляза изхода в отсрещната стена.

Залата беше по-голяма от останалите две, правоъгълна, с дължина около двайсетина метра. По стените имаше византийски плочи, както и мозайки, изобразяващи сцени с жени, които тъчаха и предяха или се занимаваха със спорт. Откъсна поглед от изображенията и се опита да се съсредоточи върху проблема.

Очакваше Макколъм да изскочи всеки момент измежду масите. Беше готов. Но нямаше никой. Той спря. Нещо не беше както трябва.

В другия край на залата, в основата на стената, забеляза някакво тъмно отражение в лъскавия червен гранит. Сянка, сякаш гледана през бутилка. Идваше от пода. Изпод масите.

И тогава Малоун разбра.