Стив Бери
Александрийската връзка (5)

4

От източния край на площада Сейбър наблюдаваше как книжарницата на Котън Малоун гори. Флуоресцентно жълтите пожарни коли вече бяха пристигнали и бълваха вода върху бушуващите в прозорците пламъци.

Дотук добре. Малоун бе принуден да действа. Превръщане на реда в хаос. Това бе мотото му. Това бе животът му.

— Спуснаха се от съседната сграда — съобщи глас по радиоприемника в ухото му.

— Къде отиват? — прошепна той в микрофона на ревера си.

— Към колата на Малоун.

Право в целта.

По площада тичаха пожарникари и влачеха маркучи, решени да не позволят разпростирането на пожара. А пожарът определено се разрастваше. Явно редките книги горяха с ентусиазъм.

Съвсем скоро сградата на Малоун щеше да се превърне в пепел.

— Всичко друго на място ли е? — попита той мъжа до себе си.

— Лично проверих. Всичко е готово.

Събитията, които предстояха да се случат, бяха сериозно обмислени и планирани. Дори не бе убеден, че успехът е възможен — целта бе неосезаема, неуловима — но ако следата, по която бе тръгнал, действително водеше нанякъде, той щеше да е готов.

Сега всичко зависеше от Малоун.

* * *

Рожденото му име бе Харолд Ърл и никъде, в каквито и да било документи, нямаше обяснение за произхода на прякора му Котън. Малоун бе на четирийсет и осем, с единайсет години по-възрастен от Сейбър. Но като него бе американец, роден в Джорджия. Майка му бе коренячка южнячка, баща му — военен от кариерата, флотски командир, чиято подводница бе потънала, когато Малоун бе едва десетгодишен. Любопитно бе, че Малоун бе последвал стъпките на баща си, записал се бе в Морската академия и школата за летци, след което рязко бе сменил посоката и в крайна сметка се бе дипломирал като адвокат. Следването му бе платено от държавата. След завършването си бе постъпил във Военната прокуратура, където бе прекарал девет години. Преди тринайсет години отново бе сменил посоката и се бе преместил в Министерството на правосъдието, където бе станал част от екипа на проект „Магелан“, който провеждаше някои от най-деликатните международни разследвания на Америка. Там се бе задържал до миналата година, пенсионирал се бе по-рано с висок чин, напуснал бе Америка, преместил се бе в Копенхаген и бе купил книжарница за редки издания.

Криза на средната възраст? Проблеми с правителството?

Сейбър не знаеше със сигурност.

А също и развод. Него Сейбър бе разучил с подробности. Но така и не разбра причината. Малоун бе загадка. Макар да бе заклет библиофил, нищо в психологическите профили, които Сейбър бе изчел, не даваше задоволително обяснение за подобни радикални промени.

Останалите дребни детайли само потвърждаваха колко сериозен бе противникът му.

Малоун владееше достатъчно добре няколко езика, нямаше известни пристрастия или фобии и бе склонен към саможертва и впечатляваща всеотдайност. Освен всичко бе надарен с фотографска памет, за което Сейбър особено му завиждаше.

Компетентен, опитен, интелигентен. Безкрайно по-различен от глупаците, които бе наел — четирима холандци, лишени от интелигентност, морал и дисциплина.

Хобро Плац се изпълни с хора, наблюдаващи огнеборците. Нощният въздух щипеше лицето на Сейбър. Есента в Дания май бе само кратка прелюдия към зимата. Той пъхна свитите си в юмруци ръце в джобовете на якето.

Опожаряването на всичко, събирано старателно от Котън Малоун през последната година, бе необходимо за плана. Нищо лично. Просто работа. И ако Малоун не му доставеше онова, което искаше, нямаше да се поколебае да убие момчето.

Холандецът до него — онзи, който бе говорил с Малоун — се покашля, но продължи да мълчи. От самото начало Сейбър им бе втълпил едно от своите железни правила: Говори само когато те питат. Нямаше нито време, нито желание за празни приказки.

Още няколко минути продължи да наблюдава зрелището. Накрая прошепна в микрофона:

— Всички да сте нащрек. Знаем къде отиват, а вие знаете какво да правите.