Стив Бери
Александрийската връзка (56)

55

Малоун стискаше автоматичния пистолет и чакаше. Реши да рискува и да надникне иззад нишата, в която се криеха с Пам. Сянката продължаваше да нараства. Малоун се питаше дали нападателят му е наясно, че изход няма. Вероятно не. Иначе защо щеше да продължава да върви напред? Можеше просто да изчака в галерията. Но той отдавна бе научил, че хората, които си изкарваха прехраната с убийства, не бяха от най-търпеливите. Предпочитаха да свършат работата и да изчезват. Чакането само увеличаваше шансовете за провал.

Пам дишаше шумно, но не можеше да я упреква. Той самият напразно се мъчеше да успокои ускорения си пулс. Повтори си да се стегне. Мисли. Бъди готов.

Сянката вече пълзеше по стената на трапезарията. Мъжът се втурна вътре с насочен пистолет. Първоначално щеше да види само тъмната празна зала. Нишата в дъното веднага щеше да привлече вниманието му, а след това и другата вдлъбнатина в стената. Но Малоун не го изчака да се ориентира. Изскочи от скривалището си и стреля. Куршумът изсвистя край целта и рикошира в стената. За миг мъжът се вкамени от изненада, но бързо се осъзна и насочи пистолета си към Малоун, после явно се досети, че е изложен на огъня му.

Явно щеше да бъде дуел лице в лице.

Малоун стреля отново и този път куршумът му уцели бедрото на мъжа. Нападателят му извика от болка, но остана на крака. Малоун изстреля трети куршум в гърдите му. Нападателят се олюля и се просна по гръб на пода.

— Трудно е да те убие човек, Малоун — долетя мъжки глас откъм входа.

Разпозна гласа. Адам от апартамента на Хаддад. Сега вече знаеше със сигурност. Израелци. Но как го бяха открили? Чу стъпки, които се отдалечаваха тичешком. Поколеба се, после се втурна към изхода на трапезарията, решен да довърши започнатото от Лондон. Спря на прага и надникна навън.

— Насам, Малоун — подвикна Адам.

Той се взря в откритото пространство на манастира, по диагонал към отсрещната страна. Адам бе застанал под един от сводовете. Не можеше да обърка това лице.

— Добър стрелец си, но не чак толкова. Сега сме само аз и ти.

Адам изчезна през входа, който водеше към вътрешността на църквата.

— Пам, стой там — каза Малоун. — И ако и този път не ме послушаш, ще те оставя да се справиш сама с този убиец.

Изтича от трапезарията и хукна надолу. Къде ли бе Макколъм? Двама от стрелците определено бяха неутрализирани. А беше забелязал само трима. Дали Адам не го бе убил? Само аз и ти. Така бе казал израелецът.

Реши, че ще е глупаво да последва Адам в църквата. По-добре ходът му да е неочакван. Затова скочи върху една от пейките, които опасваха външния ръб на галерията, и погледна надолу. Орнаментите и фигурите, украсяващи манастира, впечатляваха както с изяществото, така и с размера си. Напъха пистолета в колана си и изви тяло, сграбчи горната част на каменната пейка и спусна стъпала към орнамент с причудлива форма. Успя да запази равновесие, сграбчи камъка и се извъртя до перваза, започващ от подпората на един от сводовете. Оттам имаше само метър и осемдесет до тревата в манастирската градина.

Внезапно Адам се появи от църквата и тичешком измина цялата дължина на галерията. Малоун грабна пистолета и стреля, куршумът пропусна целта, но определено привлече вниманието на жертвата. Адам изчезна навътре, използвайки за прикритие същите високи до кръста пейки както Малоун. След това се показа и стреля.

Малоун се хвърли между две подпори в долната галерия и се просна с все сила на плочите. Ударът му изкара въздуха. Четирийсет и осем годишното му тяло бе стигнало границата на издръжливостта си, макар някога да бе понасяло много повече. Покатери се обратно върху пейката и се втренчи в отсрещната страна на манастира.

Адам отново тичаше. Малоун скочи на крака и хукна наляво, заобиколи ъгъла и затича право към Адам, който изчезна зад поредните стъклени врати, изработени така, че да затворят пространството между две пищно украсени арки със статуи от двете страни. Малоун стигна вратата и се спря отвън. Една табелка известяваше, че в тъмното пространство зад вратите някога се събирали монасите. Щеше да е глупаво да отвори вратата. Нямаше достатъчно светлина, за да види кой знае какво от другата страна. Различаваше само два прозореца, ясно открояващи се в тъмнината.

Той реши да използва информацията, която имаше. Отвори рязко едната врата, като прикри тялото си зад другата, за да се предпази от изстрели. Но такива нямаше.

Огромен надгробен паметник изпълваше центъра на високото правоъгълно пространство. Той се огледа, но не видя нищо обезпокоително. Прозорците привлякоха погледа му. Десният бе разбит, стъклата бяха пръснати по пода, а краят на някакво въже тъкмо изчезваше през перваза, явно дърпано отвън. Адам бе изчезнал.

Малоун чу стъпки по камъните и видя Пам и Макколъм да тичат към него. Върна се в галерията и попита Макколъм:

— Какво стана с теб?

— Удариха ме по главата. Двама. Горе. Ликвидирах един в църквата, но след това ме хванаха. И ме неутрализираха.

— Защо си още жив?

— Не знам, Малоун. Защо не ги попиташ?

Той пресметна наум. Трима убити. Двама, които уж бяха повалили Макколъм. Значи петима? Но той бе видял само трима. Насочи пистолета си към Макколъм.

— Тези приятелчета нахлуха тук, погнаха ни, опитаха се да убият мен и Пам, а теб просто те удрят по главата и си тръгват. Доста необяснимо, не мислиш ли?

— Какво искаш да кажеш, Малоун?

Малоун измъкна локатора от джоба си.

— Работят за теб. И са пристигнали да ни ликвидират, за да не ти се налага ти да вършиш мръсната работа.

— Уверявам те, че ако исках да сте мъртви, вече щяхте да сте.

— Дойдоха право в магазина. Обкръжиха го като лешояди. Знаеха точно къде да търсят. — Той вдигна локатора. — И следяха точно нас. Убих един горе и бях на косъм да убия и третия. Но изведнъж той просто си тръгна. Това е най-странният екип от убийци, който съм виждал.

Той щракна уреда и го насочи към Макколъм. Включи звука и всички чуха тихото пиукане, сочещо, че приемникът е открил целта си.

— Теб следят. Ето това го доказва.

— Давай, Малоун. Направи каквото смяташ, че трябва.

Пам стоеше отстрани и мълчеше. Малоун се обърна към нея.

— Не ти ли казах да останеш горе?

— Останах, но после той дойде. Котън, човекът действително има ужасна цицина на главата.

Това не го впечатли особено.

— Достатъчно е жилав да отнесе и някой куршум, изстрелян от наемниците му, за да ни заблуди.

Насочи локатора към Макколъм, но ритмичното пиукане не се промени.

— Доволен ли си сега? — попита Макколъм.

Малоун размаха локатора наляво и надясно, но сигналът не се промени. Не Макколъм бе обектът. Точно в този момент Пам мина покрай тях. Сигналът се промени. Макколъм също го усети.

Малуон насочи устройството към Пам и сигналът се засили. Тя също го чу и се извърна към него.

Малоун отпусна ръката с пистолета и се приближи към нея, продължавайки да движи устройството. Пулсирането отслабна, след това отново се усили, когато го насочи право към нея.

Лицето й доби смаяно изражение и тя попита:

— Какво е това?

— Следели са теб. Ето как са открили Джордж. Чрез теб. — Обзе го ярост. Той хвърли локатора, напъха пистолета в джоба си и започна да я опипва.

— Какво, по дяволите, правиш? — изкрещя тя.

Нервността й бе очевидна, но той нямаше намерение да щади чувствата й.

— Пам, ако се налага да те съблека чисто гола и да претърся всяко отверстие в тялото ти, ще го направя. Така че по-добре ми кажи къде е.

Умът й сякаш блокира от объркването.

— Кое къде е?

— Това, което локаторът проследява.

— Часовникът — каза Макколъм.

Той се извърна. Макколъм сочеше китката на Пам.

— Там трябва да е. Има си собствен източник на енергия и е достатъчно голям, за да побере предавател.

Малоун сграбчи китката на Пам, разкопча часовника, измъкна го и го запокити върху пода. Вдигна локатора и го насочи. Равномерният, силен сигнал потвърди, че целта бе в часовника. Насочи устройството обратно към Пам и сигналът замря.

— О, господи — изпъшка тя. — Значи заради мен убиха онзи старец.