Стив Бери
Александрийската връзка (79)

78

Синайски полуостров

Джордж Хаддад поведе палача си към Александрийската библиотека. Ярко осветената подземна зала ги заслепяваше. Стените сякаш оживяваха с мозайките, изобразяващи сцени от всекидневието — бръснар, художник, кроячи на платно. Още си спомняше първото си посещение тук, но убиецът му не изглеждаше впечатлен.

— Откъде идва електрическото захранване?

— Как се казвате? — попита Хаддад.

— Това не е отговор.

Хаддад озадачено сви гъстите си вежди.

— Аз съм възрастен човек и едва ли съм заплаха за вас. Просто съм любопитен.

— Казвам се Доминик Сейбър.

— От свое име ли идвате или заради други?

— От свое. Решил съм да стана Библиотекар.

Хаддад се усмихна.

— Работата ще ви се стори истинско предизвикателство.

Сейбър явно се поотпусна и се огледа наоколо. Залата приличаше на катедрала, с полегати стени и куполовиден таван. Червеният полиран гранит блестеше като скъпоценен камък. От земята до тавана се издигаха изсечени от скалите колони, всяка украсена с букви, лица, растения и животни. Всички зали и тунели бяха някогашни рудници на фараони, изоставени векове преди Христа и възстановени през следващите столетия от обсебени от знанието хора. Светлината тогава идвала от факли и лампи и едва през последния век новите технологии позволили саждите да бъдат почистени, за да бъде възстановена първоначалната красота.

Сейбър посочи изпъкнал мозаечен символ на отсрещната стена.

— Какво е това?

— Предната част на египетска шейна, украсена с главата на чакал. Йероглифът, изразяващ чудо. Във всяка от залите на библиотеката има по един символ, който представлява и името на залата. Това е Залата на чудесата.

— Все още не сте ми казали откъде е електрическото захранване.

— Слънчеви батерии. Електричеството е с нисък волтаж, но е достатъчно, за да захранва лампите, компютрите и оборудването за свръзка. Знаете ли, че идеята за слънчевата енергия се е родила преди повече от две хиляди години? Превръщане на светлината в енергия. Идеята обаче била забравена допреди петдесет години, когато някой отново се е сетил за нея.

Сейбър посочи с пистолета си.

— Накъде води тази врата?

— Към другите четири зали — на призванието, на вечността, на живота и към Читалнята. Всяка от тях съдържа древни ръкописи, както забелязвате. В тази зала те са около десет хиляди.

Хаддад небрежно се приближи към центъра. Свитъците бяха наредени в дълги редици от каменни кутии с формата на диаманти, обърнати с острата част навън.

— Много от тези документи вече не могат да бъдат прочетени. Унищожени са от времето. Но тук има много информация. Творби на Евклид за математиката. На Херофил за медицината, на Мането за историята, информация за първите фараони. Творби на поета и граматик Калимах.

— Словоохотлив сте.

— Просто реших, че след като имате намерение да бъдете следващият Библиотекар, трябва да сте наясно за какво ще отговаряте.

— Как е оцеляло всичко това?

— Първите Пазители избрали местонахождението изключително внимателно. Планината е суха. Влагата е рядкост в Синай, а водата е най-големият враг на печатното слово — освен, разбира се, огънят. — Той посочи пожарогасителите, разположени на равни разстояния из помещението. — Ние сме подготвени.

— Да видим и останалите зали.

— Разбира се. Трябва да видите всичко.

Хаддад поведе Сейбър към вратата. Беше доволен, тъй като нападателят му очевидно не знаеше кой е той.

Което поне ги поставяше в равностойно положение.

Херман отвори очи. Три пеперуди бяха кацнали на ръкава му, ръката му лежеше върху светлата почва на оранжерията. Главата го болеше и той си спомни удара на Торвалдсен. Не знаеше, че датчанинът е способен на подобна агресивност.

Изправи се и забеляза шефа на охраната, проснат на земята на няколко метра от него. Пистолетът му бе изчезнал. Той се заклатушка към подчинения си, доволен, че наоколо няма никой. Погледна часовника си. Беше лежал в несвяст двайсетина минути. Дясното му слепоочие пулсираше и той внимателно опипа очертанията на подутината. Торвалдсен щеше да му плати за това.

Земята още се клатеше под краката му, но той си наложи да се съвземе и изтупа прахта от дрехите си. Наведе се и разтърси служителя си.

— Трябва да тръгваме — каза той.

Мъжът разтри челото си и се изправи.

— Нито дума за станалото — нареди Херман.

Бодигардът кимна.

Австриецът отиде до телефонната будка и вдигна слушалката.

— Моля, намерете Хенрик Торвалдсен.

Изненада се, когато гласът от другата страна му съобщи, че знае къде е Торвалдсен в момента.

— Отвън е. Тъкмо се кани да си тръгне.