Стив Бери
Александрийската връзка (43)

42

Виена, Австрия, 10:50 ч.

Алфред Херман се сбогува с Политическия комитет, извини се и напусна трапезарията. Бяха му съобщили, че специалният му гост най-после е пристигнал.

Мина по коридорите на приземния етаж и влезе в просторното фоайе на замъка точно когато Хенрик Торвалдсен пристигаше с накуцване. Разтегна лицето си в усмивка и възкликна на английски:

— Хенрик. Чудесно е, че те виждам.

Торвалдсен също се усмихна, съзирайки домакина си.

— Алфред. Нямах намерение да идвам, но после реших, че просто трябва да видя всички останали.

Херман пристъпи към него и двамата се здрависаха. Познаваше Торвалдсен от четирийсет години, през които датчанинът не се бе променил особено. Скованият му, изкривен гръбнак си беше такъв още от началото, прегънат под странен ъгъл като парче кована ламарина. Винаги се бе възхищавал на дисциплинираните му емоции, неизменно изискани, премерени, сякаш следващи запаметена програма. А това изискваше талант. Но, от друга страна, Торвалдсен бе евреин, макар и не фанатичен, нито прекалено религиозен. И което бе по-лошо, беше близък приятел на Котън Малоун. Херман бе убеден, че не бе пристигнал за събранието само за да обменя светски клюки.

— Радвам се да те видя — заяви той. — Имам да обсъждам много неща с теб.

По време на събранията често бяха прекарвали заедно часове наред. Торвалдсен бе един от малкото членове, чието богатство можеше да се мери с това на Херман. Имаше силни връзки с повечето европейски правителства. Милиардите евро, които той притежаваше, говореха сами за себе си.

В очите на датчанина проблесна закачливо пламъче.

— Нямам търпение да чуя всичко.

— А кой е това? — попита Херман, сочейки момчето до Торвалдсен.

— Гари Малоун. Отседнал е при мен за няколко седмици, докато баща му отсъства, така че реших да го доведа.

Невероятно. Торвалдсен го изпитваше.

— Чудесно. Има още няколко младежи, придружаващи останалите членове. Ще се погрижа да им се осигурят подходящи забавления.

— Сигурен бях, че ще го направиш.

Влязоха няколко прислужници с багажа. Херман направи знак и чантите бяха отнесени към втория етаж. Вече бе определил спалнята за Торвалдсен.

— Ела, Хенрик. Ела в кабинета ми, докато подредят багажа ти. Маргарете няма търпение да те види.

— Ами Гари?

— Вземи и него. Всичко е наред.

 

 

Докато закусваше, Малоун се опитваше да прецени Джими Макколъм, макар сериозно да се съмняваше, че това бе истинското му име.

— Ще ми кажеш ли на какво се дължи интересът ти? — попита Макколъм. — Александрийската библиотека не е Свещеният Граал. И други са я търсили, но в повечето случаи са били фанатици или ексцентрици. А ти не приличаш нито на едните, нито на другите.

— Нито пък ти — вметна Пам. — А твоите мотиви какви са?

— Какво се е случило с рамото ти?

— Кой казва, че нещо се е случило?

Макколъм загреба от яйцата с вилицата и я поднесе към устата си.

— Държиш го, сякаш е счупено.

— Може и да е счупено.

— Добре, явно няма да ми кажеш. — Макколъм се обърна към Малоун. — Голямо недоверие проявявате към човека, който ви спаси кожите.

— Тя ти зададе интересен въпрос. Какви са мотивите ти?

— Да кажем просто, че ако открия нещо, ще се намерят хора, които да възнаградят усилията ми. Лично за мен това е пълна загуба на време. Но не мога да не се запитам защо разни хора се избиват така ожесточено. Някой знае нещо.

Малоун реши да пусне малко стръв.

— Този Път на героя, който спомена. Запознат съм с него. Следи, които водят към библиотеката. — Той направи пауза. — Уж.

— О, точно така е. Повярвай ми. Има хора, които са го изминавали. Не съм ги срещал, нито пък съм разговарял с тях, но съм чувал описания. Пътят на героя е съвсем реален, както и Пазителите.

Още една ключова дума. Мъжът бе добре информиран. Малоун насочи вниманието си обратно към английското хлебче и го намаза щедро с мармалад от сини сливи.

— И как можем да си помогнем?

— Ами например можеш да ми разкажеш защо ходи до Бейнбридж Хол.

— Заради „Видението на свети Йероним“.

— А, ето нещо ново. Би ли пояснил?

— Откъде си? — внезапно попита Малоун.

Макколъм се подсмихна.

— Още ли ме преценяваш? Е, добре, ще ти играя по свирката. Роден съм във великия щат Кентъки. В Луисвил. И преди да попиташ, ще си кажа. Не съм завършил колеж. Постъпих във войската. Специалните части.

— Тоест ако проверя, ще намеря данни за новобранец на име Джими Макколъм? Хайде, време е да кажеш истината.

— Колкото и да ми е неприятно да ти съобщя, имам си паспорт и кръщелно свидетелство и ще откриеш името ми и върху двете. Изкарах си службата. Уволних се с почести. Но какво значение има то? На мен ми се струва, че е важно само настоящето.

— Какво точно търсиш? — попита го Малоун.

— Надявам се, като открия библиотеката, да получа много, макар все още да не съм наясно с твоите мотиви.

— Този път може да се окаже доста труден.

— Ето първото смислено нещо, което изричаш.

— Имам предвид, че вероятно и други са тръгнали по следите.

— Я ми кажи нещо, което да не знам.

— Какво мислиш за израелците?

Малоун долови моментно учудване в погледа на Макколъм, което бързо изчезна заедно с усмивката, която разтегли устните му.

— Как обичам предизвикателствата!

Време беше да го разтърси.

— Разполагам с „Видението на свети Йероним“.

— Голяма работа ще ни свърши, след като не знаем значението му.

С което Малоун бе напълно съгласен.

— Аз пък разполагам с Пътя на героя.

Това разкритие прикова вниманието на Малоун най-вече защото Джордж Хаддад не им бе оставил никакви подробности.

— Искам да знам — продължи Макколъм — дали имате книгата на Томас Бейнбридж.

Пам довършваше закуската си от плодове и кисело мляко. Тя бе съвсем наясно с първото правило на адвокатите — никога не разкривай какво знаеш — но Малоун реши, че за да получи нещо, ще трябва и да даде.

— Имаме я — и за да подразни слушателя си, той добави — и не само нея.

Лицето на Макколъм изрази възхищение.

— Знаех си, че съм прав, като реших да ти спася кожата.

* * *

Херман наблюдаваше как Торвалдсен и младият му повереник напускат кабинета. Маргарете стоеше до него. Бяха прекарали приятни трийсет минути заедно.

— Какво мислиш? — попита той дъщеря си.

— Хенрик се държа както винаги. Поема много повече информация, отколкото сам дава.

— Такава е природата му, както и моята. — И такава би трябвало да е твоята, помисли си той. — Усети ли нещо особено?

Тя поклати глава.

— Нещо в момчето? — попита той.

— Стори ми се възпитано.

Херман реши да сподели част от нещата, с които тя не бе наясно.

— Хенрик е отчасти замесен в инициатива, която понастоящем занимава Кръга. Изключително важна за онова, което обсъждахме на закуска.

— Александрийската библиотека?

Той кимна.

— Един от близките му сътрудници на име Котън Малоун е част от играта.

— Сейбър ли ръководи операцията?

— И то доста добре. Всичко върви по план.

— Момчето също беше Малоун. И то ли е замесено?

— Син е на Котън Малоун.

Лицето й изрази изненада.

— Защо е тук?

— Доста хитър ход от страна на Хенрик. При положение че всички членове са тук, няма начин да не пазим поведение. Това е може би най-безопасното място и за двама им. Естествено, понякога стават злополуки.

— Готов си да навредиш на момчето?

Той се втренчи в нея.

— Готов съм да направя всичко необходимо, за да защитя интересите ни. Както би следвало да постъпиш и ти.

Тя не отговори и той й остави няколко минути да помисли. Накрая тя въздъхна:

— Необходимо ли е да става злополука?

Приятно му бе, че започва да осъзнава сериозността на положението.

— Зависи какво си е наумил нашият скъп приятел Хенрик.

 

 

— Защо са те нарекли така? — попита Макколъм. — Котън?

— Всъщност, това е доста… — започна Пам.

Малоун я прекъсна.

— … дълга история. Ще я обсъдим друг път. В момента искам да разбера за Пътя на героя.

— Винаги ли се дразниш толкова, като стане въпрос за името ти?

— Дразня се, когато става въпрос за губене на време.

Макколъм привършваше блюдото си с плодове. Определено се хранеше здравословно. Овесени ядки, ягоди, плодов сок, пълнозърнесто хлебче.

— Добре, Малоун. У мен е. Взех го от един поканен, който почина, преди да успее да откликне на поканата.

— Твое дело ли беше?

— В този случай, не. Причините бяха естествени. Открих го и откраднах описанието. Не ме питай кой е бил, тъй като нямам намерение да споделям. Важното е, че разполагам с указанията.

— А сигурен ли си, че са истински?

Макколъм се подсмихна.

— В моята работа това става известно едва когато стигнеш. Но съм готов да рискувам.

— Какво всъщност искаш? — попита Пам. През цялата закуска бе запазила нетипично мълчание. — Очевидно знаеш повече, отколкото ние. Тогава защо си губиш времето с нас?

— Ако трябва да съм честен, имам един проблем. През последните няколко седмици се боря с описанието на Пътя. Представлява невероятна гатанка. Чийто отговор не мога да открия. Мислех, че вие двамата можете да помогнете. В замяна съм готов да споделя каквото зная.

— Както и да застреляш двама души в главата — вметна Малоун.

— Щяха да направят същото с вас. Което, между другото, би трябвало да те накара да се замислиш. Кой би могъл да иска смъртта ви?

Хубав въпрос, помисли Малоун. Никой не ги бе проследил от Лондон, в това бе убеден. Нямаше логика убийците да са ги причаквали в Бейнбридж Хол. Та той бе решил да отиде там едва преди няколко часа.

— Пътят — започна Макколъм — се оказва много по-сложен, отколкото си мислех първоначално. Сега ми казваш, че и евреите са замесени.

— Един мой приятел бе убит вчера, което би трябвало да сложи край на еврейския интерес.

— Този твой приятел беше ли запознат с библиотеката?

— Точно това бе причина за смъртта му.

— Не е първият.

Малоун искаше да разбере нещо.

— Предполагам, искаш да продадеш евентуалните ръкописи на дилъри?

Макколъм сви рамене.

— Искам да получа отплата за положените усилия. Това притеснява ли те?

— Ако все още съществуват ръкописи, трябва да се съхраняват и изучават.

— Аз не съм алчен, Малоун. Все някъде из откритото ще има нещичко, което да мога да продам като компенсация за усилията си. — Макколъм направи пауза. — Както и заслугите за откритието, естествено. Това само по себе си би имало стойност.

— Богатство и слава — каза Пам.

— Открай време най-великата награда — каза Макколъм. — И двете имат своите предимства.

Малоун бе чул достатъчно.

— Разкажи ни за указанията.

Макколъм седеше пред тях, надменен като божество, нагъл като дявол. Трябваше да внимават с него. Убиваше с прекалено голяма лекота. Но ако действително разполагаше с Пътя на героя, можеше да се окаже единственият им ход в правилната посока.

Макколъм посегна към джоба си и извади лист хартия.

— Ето как започва.

Малоун взе листчето с размера на банкнота и зачете.

Колко странни са ръкописите, велики изследователю на неизвестното. Явяват се поотделно, но за онези, които знаят, че багрите на дъгата образуват един-единствен бял лъч светлина, представляват едно цяло. Но как да открием този единствен лъч? Това е загадка, но посети параклиса край река Техо във Витлеем, посветен на нашия светец покровител.

— Къде е останалото? — попита той.

Макколъм се подсмихна.

— Разгадай тази част, после ще видим. Да не прибързваме.

Малоун се изправи.

— Къде тръгна? — попита Макколъм.

— Да си заработя заплатата.