Стив Бери
Александрийската връзка (36)

35

Вашингтон, окръг Колумбия

Стефани зяпна Брент Грийн и на обикновено безизразното й лице се изписва неподправено изумление.

— Торвалдсен ти е казал да оттеглиш охраната ми? Че откъде изобщо го познаваш?

— Познавам страшно много хора — каза Грийн и направи жест към вързаните си крайници, — макар в момента да разчитам изцяло на вашето благоволение.

— Глупаво е било да накарате охраната й да се оттегли — намеси се Касиопея. — Ами ако мен ме нямаше?

— Хенрик каза, че ще бъдете там и че ще успеете да се справите със ситуацията.

Стефани полагаше неимоверни усилия да овладее яростта си.

— Ставаше въпрос за моята кожа.

— Която толкова глупаво бе изложила на куршумите.

— Нямах представа, че Диксън ще ме нападне.

— Именно. Въобще не си разсъждавала. — Грийн отново кимна към връзките. — Ето поредния пример за глупостта ти. Противно на очакванията ти всеки момент ще пристигне екип охранители. Винаги го правят. Може и да ценя уединението, но за разлика от теб не съм безразсъден.

— Какво всъщност правиш? — попита го тя. — Защо се замесваш във всичко това? С Дейли ли работиш? Нима сте разигравали обтегнати отношения само за да ме преметнете?

— Нямам нито време, нито търпение да разигравам каквото и да било.

Стефани не го изслуша.

— Писна ми от лъжи. Отвлякоха сина на Малоун заради мен. В момента Котън е в Лондон, следван по петите от отряд израелски килъри. Не мога да го открия и съответно да го предупредя. Животът на Джордж Хаддад е в огромна опасност. След това научавам, че собственият ми шеф ме оставя без защита, с ясното съзнание, че саудитците ще ме ликвидират. Какво се очаква да си помисля?

— Че приятелят ти Хенрик Торвалдсен е достатъчно разсъдлив да ти изпрати помощ. И че другият ти приятел, моя милост, е решил, че е най-добре изпратеният помощник да действа сам. — Така как ти се струва? Звучи ли ти смислено?

Стефани се замисли.

— И още нещо — обади се Грийн.

Тя го изгледа ядосано.

— Този именно приятел е доста загрижен какво ти се случва.

 

 

Малоун бе обзет от раздразнение. Бе дошъл в Бейнбридж Хол с надеждата да намери отговори. Бележките на Хаддад ги бяха насочили право тук. И въпреки това — нищо.

— Може би има друг салон? — каза Пам.

Но в брошурата нямаше друга зала с такова име. Какво пропускаше? Внезапно забеляза нещо. До една от прозоречните ниши, чиито изящни цветни стъкла чакаха сутрешното слънце, част от каменната стена бе гола. Всяка друга педя пространство бе покрита с портрети. Но не и там. А върху тапета ясно личаха бледи правоъгълни очертания.

Той бързо се приближи до голия участък.

— Тук липсва картина.

— Котън, не че държа да ти противореча, но е възможно всичко това да е пълна измислица.

Малоун поклати глава.

— Джордж е искал да дойдем тук.

Той обходи замислено стаята, съзнавайки, че не бива да се застояват повече. Можеше да дойде някой от чистачите. Макар да бе взел пистолетите на Хаддад и на единия от нападателите, не му се искаше да ги използва.

Пам разглеждаше масичките край двете канапета. Книги и списания бяха стилно наредени между скулптури и саксии. Беше вдигнала една от малките бронзови фигурки — възрастен мъж, със съсухрена кожа, но мускулесто тяло, облечено в роба. Фигурката бе кацнала върху скала, а брадатото лице бе сведено над книга.

— Погледни — каза тя.

Малоун се приближи и разчете гравирания в основата на статуйката надпис.

Св. Йероним

покровител на църквата

Толкова се бе съсредоточил в опита си да открие някакво сложно произведение, че очевидното му бе убягнало. Пам посочи книгата, която лежеше под фигурката.

— „Видението на свети Йероним“ — прочете тя.

Малоун разгледа корицата.

— Набито око.

— И аз мога да съм полезна — усмихна се тя.

Той хвана тежката бронзова статуйка и я вдигна.

— Добре тогава, бъди полезна и вземи книгата.

 

 

Стефани не бе съвсем сигурна как да разбира думите на Брент Грийн.

— Какво искаш да кажеш? Този именно приятел?

— Малко е сложно да го обсъждаме точно сега.

Тя долови нещо необичайно в очите на Грийн. Тревога. В продължение на пет години той бе булдогът на правителството в не една битка с Конгреса, пресата и различните групировки. Бе съвършеният професионалист. Адвокат, защитаващ каузата на правителството на националната сцена. Но бе и дълбоко религиозен и доколкото знаеше, името му никога не бе свързвано и с най-безобидния скандал.

— Да кажем само — продължи Грийн почти шепнешком, — че нямаше да се зарадвам, ако саудитците те бяха убили.

— Което не ме утешава особено в момента.

— Ами охранителите? — попита Касиопея. — Имам чувството, че по този въпрос не блъфира.

— Провери отпред и хвърляй по едно око към улицата — каза Стефани, а погледът й даде да се разбере, че иска да остане насаме с Грийн.

Касиопея излезе от кухнята.

— Е, Брент. Какво толкова имаш да казваш, че да не можеш да го изречеш пред нея?

— На колко години си, Стефани? На шейсет и една?

— Отказвам да коментирам възрастта си.

— Съпругът ти е покойник от десетина години. Сигурно е тежко. Аз самият никога не съм се женил, така че нямам представа какво е да загубиш любим човек.

— Не е лесно. Какво общо има то?

— Знам, че с Ларс не сте били кой знае колко близки преди смъртта му. Време е да започнеш да проявяваш доверие към хората.

— Божичко, знаеш ли какво? Ще насроча интервюта и всеки, включително и онези, дето се опитват да ме убият, ще имат възможност да ме убедят в искреността си.

— Хенрик не се опитва да те убие, Стефани. Нито Касиопея. Нито Котън Малоун. — Той млъкна за миг. — Нито пък аз.

— Оттеглил си охраната ми, знаейки, че съм в опасност.

— А какво щеше да се случи, ако не ги бях оттеглил? Двамата ти агенти щяха да се нахвърлят върху нея, щеше да започне престрелка и какво щеше да спечелиш?

— Щях да арестувам Хедър Диксън.

— А на сутринта щяха да я освободят след намесата на външния министър, а вероятно и на самия президент. После щяха да те уволнят и саудитците щяха необезпокоявано да те убият. И знаеш ли защо? Защото на никой нямаше да му пука.

Думите му звучаха доста разумно. Дявол да го вземе.

— Действала си прибързано и въобще не си помислила за последиците. — Погледът на Грийн бе омекнал и Стефани съзря в очите му нещо, което не бе забелязвала досега.

Загриженост.

— По-рано ти предложих помощта си. Ти отказа. Сега ще ти кажа това, което не знаеш. Което не ти казах тогава.

Тя зачака.

— Аз позволих да проникнат във файла с Александрийската връзка.

 

 

Малоун разгърна книгата за свети Йероним, тънко томче с едва седемдесет и три пожълтели листове, с година на издаване 1845-а. Прелисти го, колкото да прегледа няколко подробности.

Йероним бе живял между 342 и 420 г. след Христа. Владеел латински и гръцки и като млад не си давал труда да възпира вродената си наклонност към удоволствията. През 360 г. бил кръстен от папата и се посветил на Бога. През следващите шейсет години пътувал, писал трактати, защитавал вярата и се превърнал в общопризнат баща на християнската религия. Пръв превел Новия завет, а по-късно, към края на живота си, превел и Стария завет от староеврейски на латински. Така създал Вулгата, провъзгласена хиляда и сто години по-късно от събора в Трент за достоверния текст на католическата църква.

Три думи привлякоха вниманието на Малоун.

Евсевий Йероним Софроний.

Рожденото име на Йероним.

Сети се за романа от кожената чанта. „Пътят на един герой“ от Евсевий Йероним Софроний. Явно Томас Бейнбридж особено внимателно бе избрал псевдонима си.

— Има ли нещо интересно? — попита Пам.

— Всичко. — Но вълнението му се изпари, заменено от хладната тръпка на неприятно предчувствие. — Трябва да изчезваме веднага.

Той се втурна към вратата, изгаси лампата и внимателно я отвори. Мраморното фоайе бе притихнало заплашително. Радиото, което продължаваше да работи в отдалечена стая, вече предаваше някакво спортно събитие, чуваха се ясно гласовете на тълпата и коментатора. Машината за полиране бе замлъкнала.

Малоун поведе Пам към стълбите. Трима мъже с пистолети в ръка внезапно нахлуха във фоайето под тях. Единият вдигна ръка и стреля.

Малоун бутна Пам към пода. Куршумът рикошира в камъка. Той пъргаво претърколи и двама им зад една колона и забеляза сгърченото й от болка лице.

— Рамото ми — изстена тя.

Още три куршума се опитаха да ги достигнат през мрамора. Малоун стисна автоматичния пистолет на Хаддад. Бе готов за действие. Изстрелите до този момент бяха само тих пукот, сякаш някой тупаше възглавница. Заглушители. Той поне имаше преимуществото на по-високата позиция. Видя двама от стрелците да напредват откъм дясната страна на долното ниво, а третият остана отляво. Не биваше да допуска двамата да получат възможност да стрелят първи и натисна спусъка.

Не уцели, но изсвистяването на куршума разколеба за миг нападателите му, което бе достатъчно, за да се прицели и да улучи мъжа отпред. Той извика и падна на пода. Вторият скочи в търсене на прикритие, но Малоун успя да стреля още веднъж. Преследвачът му доста пъргаво се върна към входа. От падналия шуртеше кръв и оформяше яркочервена локва върху белия мрамор.

Чуха се нови изстрели. Въздухът бе наситен с миризмата на барут.

В пистолета на Хаддад имаше още пет куршума, но Малоун разполагаше и с още един пистолет. Може би още пет. Видя страха в очите на Пам, но тя успяваше да запази самообладание.

Чудеше се дали да не се върнат в салона. Ако барикадираха с мебели двойните врати, можеха да си спечелят няколко минути, така че да избягат през прозорците. Но бяха на втория етаж, което щеше да създаде допълнителни пречки. Все пак, това бе единственият им шанс, освен ако мъжете под тях не излезеха от прикритието си, за да успее да ги уцели. Малко вероятно.

Единият от мъжете притича до подножието на стълбите. Другият прикри движението си с четири изстрела, които отскочиха от стената зад тях. Малоун бе принуден да пести куршумите си и не можеше да си позволи да стреля, докато не бе сигурен в мишената.

И тогава разбра какво се опитват да направят.

За да стреля по единия, трябваше да се подаде иззад колоната, но така щеше да стане лесен прицел за другия. Затова предприе изненадващ ход и пренебрегвайки опасността отляво, скочи вдясно и стреля в червената пътека пред краката на нападателя си.

Мъжът скочи от стълбището и се скри.

Пам протегна ръка към рамото си и той видя кръв. Раната й се бе отворила от многото резки движения. Сините й очи бяха широко разтворени, изпълнени с ужас.

Нови два изстрела проехтяха във фоайето. Без заглушител. Голям калибър.

После настъпи тишина.

— Здравейте — извика мъжки глас.

Малоун надникна иззад колоната. В подножието на стълбите стоеше висок мъж с пясъчноруса коса. Имаше широко чело, къс нос и кръгла брадичка. Беше облечен в джинси, памучна риза и яке.

— Стори ми се, че имате нужда от помощ — каза новодошлият, стиснал пистолет в дясната си ръка.

Двамата нападатели лежаха на пода, а върху мрамора бавно се отцеждаше кръв. Непознатият явно стреляше добре. Малоун се показа иззад колоната.

— Кой сте вие?

— Приятел.

— Простете скептичността ми.

— Не мога да ви виня. Така че, ако предпочитате, стойте си там и изчакайте полицията. Може би ще успеете да дадете обяснение за трите трупа.

Малоун чу отдалечаващите се стъпки. После се сети нещо.

— Ами чистачите? Защо не са дотичали още?

Стъпките спряха.

— Защото са на горния етаж, в безсъзнание.

— Ваша работа ли е?

— Не.

— Какви са мотивите ви?

— Същите като на мнозина, които идват тук посред нощ. Търся Александрийската библиотека.

Малоун не каза нищо.

— Знаете ли какво? Отседнал съм в хотел „Савой“, стая 453. Разполагам с информация, която се съмнявам, че притежавате, а вероятно вие имате друга, до която аз не съм достигнал. Ако искате да поговорим, ще ме намерите. Ако ли пък не, вероятно ще се засечем някъде по пътя. Вие преценете. Но може би заедно ще успеем да ускорим процеса. От вас зависи.

По пода отекнаха стъпки, тежки и равномерни, и заглъхнаха в дълбините на къщата.

— Какво, по дяволите, беше това? — просъска Пам.

— Неговият начин да ни се представи.

— Та той уби двама мъже.

— За което съм му благодарен.

— Котън, да се измъкваме оттук.

— На мен ли го казваш. Но първо трябва да разберем кои са тези мъже.

Той заобиколи бързо колоната и затича надолу по стълбите. Пам го последва. Претърси и трите тела, но не намери документи за самоличност.

— Грабвай пистолетите — нареди той, прибирайки шестте резервни пълнителя от телата. — Тези трима са пристигнали добре екипирани.

— Вече започнах да свиквам с гледката на кръв — отбеляза тя.

— Казах ти, че ще става по-лесно.

Замисли се отново за мъжа. Хотел „Савой“. Стая 453. Това бе неговият начин да каже: Можете да ми се доверите. Пам все още стискаше книгата за свети Йероним, а той носеше кожената чанта от апартамента на Хаддад.

Пам се насочи към вратата.

— Къде си тръгнала? — попита той.

— Гладна съм. Надявам се в „Савой“ да правят хубава закуска.

Малоун се ухили.

Бързо схващаше.