Стив Бери
Александрийската връзка (41)

40

Лондон, 8:15 ч.

Малоун обожаваше хотел „Савой“. Бе отсядал в него няколко пъти за сметка на американското и британското правителство. Едно не можеше да се отрече на проекта „Магелан“ — бонусите бяха точно толкова сериозни, колкото и рисковете. Не беше идвал тук от няколко години. Стилът на хотела все още излъчваше впечатляващата комбинация от лукс и предизвикателство. Знаеше, че нощувката в стая с изглед към Темза струва повече от годишните доходи на голяма част от хората по света. Което пък означаваше, че спасителят им явно обича луксозните пътешествия.

Бяха напуснали набързо Бейнбридж Хол с микробуса на чистачите, който в момента бе паркиран на няколко километра от гарата. Оттам в шест и трийсет бяха хванали влака за Лондон. На Виктория Стейшън всичко бе мирно и тихо и пренебрегвайки такситата, те се качиха на метрото до хотел „Савой“.

Рамото на Пам изглеждаше по-добре. Кървенето, започнало отново в Бейнбридж Хол, бе спряло. Вече в хотела, той се обади на рецепцията и помоли да го свържат със стая 453.

— Бързо действаш — каза гласът от другия край на линията.

— Какво искаш?

— В момента съм ужасно гладен и мога да мисля само за закуска.

Малоун веднага схвана.

— Тогава слез долу.

— Какво ще кажеш за кафенето след десет минути? Разполага с чудесен бюфет.

— Ще те чакаме.

Мъжът, който застана до масата им, бе същият отпреди два часа, но вече облечен с маслиненозелени панталони и кафеникава риза. Гладко избръснатото му красиво лице излъчваше доброжелателство и любезност.

— Казвам се Макколъм. Джеймс Макколъм. Но ме наричат Джими.

Малоун бе твърде изтощен и изпълнен с подозрения, за да се държи любезно, но все пак се изправи на крака. Очите на непознатия се впиха изпитателно в него. Стиснаха си ръцете. Пам остана седнала. Малоун представи себе си и нея, след това премина право към въпроса.

— Какво правеше в Бейнбридж Хол?

— Можеш поне да ми благодариш, че ви спасих живота. Съвсем не бях длъжен да го правя.

— Просто се случи наблизо, така ли?

Тънките устни на мъжа се разтегнаха в усмивка.

— Винаги ли си такъв? Без предварителни игри, директно към проблема?

— Избягваш въпроса ми.

Макколъм дръпна един стол и седна.

— Умирам от глад. Какво ще кажеш да си поръчаме нещо за ядене и да ти разкажа всичко?

Малоун не помръдна.

— А какво ще кажеш да отговориш на въпроса ми?

— Е, добре, само мир да има. Търся съкровища и съм тръгнал по следите на Александрийската библиотека. Вече повече от десетилетие издирвам каквото е останало от нея. Попаднах в Бейнбридж Хол заради онези тримата. Преди четири дни бяха убили една жена, дяволски добър източник на информация, така че тръгнах по петите им. Исках да разбера за кого работят. Вместо това ме доведоха при теб.

— В имението каза, че разполагаш с информация, каквато аз нямам. Какво те кара да мислиш така?

Макколъм бутна стола си назад и се изправи.

— Казах, че вероятно разполагам с информация, каквато нямаш. Виж, нямам нито времето, нито търпението за подобни разговори. Не за първи път ходя в имението. И ти не си първият посетител там. Всеки от вас, аматьорите, разполага с някакво зрънце истина, смесено с голяма доза измислици. Готов съм да разменя част от онова, което знам, с малкото зрънце, което вероятно ти знаеш. Това е всичко, Малоун. Не е чак толкова зловещо.

— По тази причина ли застреля двама души в главата, за да докажеш искреността си? — попита Пам скептично, като типичен адвокат.

Макколъм погледна Пам право в очите.

— Застрелях ги, за да ви спася живота. — Той завъртя глава. — Обожавам това място. Знаете ли, че първото мартини е било забъркано именно тук, в Американския бар, посещаван от Хемингуей, Фицджералд и Гершуин. Има богата история.

— Интересуваш ли се от история? — попита Пам.

— Професионална необходимост.

Малоун умишлено се опитваше да обърка госта си, но Макколъм беше абсолютно спокоен и невъзмутим.

— Прекалено подозрителни сте. Какво пък, давайте. Тръгнете по Пътя на героя. Надявам се да успеете.

Човекът определено знаеше доста неща.

— Откъде знаеш за него?

— Както вече казах, от известно време вървя по тази следа. А ти? Искаш ли да чуеш какво мисля? Че си пълен новак. И което е по-лошо — новак с претенции. Срещал съм безброй такива като теб. Смятат, че знаят всичко. Истината е, че не знаят нищо. Библиотеката неслучайно е била скрита цели петнайсет века. — Макколъм направи пауза. — Според мен, Малоун, ти си като магаре, застанало сред висока до коленете сочна трева, но е надвесило глава над оградата и хрупа плевели. Приятно ми беше да се запознаем. Смятам да седна на онази маса и да си поръчам закуска.

Макколъм си проправи път през полупразното кафене.

— Какво мислиш? — попита Пам.

— Доста е арогантен. Но не можем да му се сърдим.

Той се усмихна.

— Знае нещо и ние няма да го научим, докато си седим тук.

Тя се изправи.

— Съгласна съм. Така че да вървим да хапнем с новия си приятел.

* * *

Сейбър седеше и чакаше. Ако правилно бе преценил нещата, съвсем скоро щяха да дойдат при него. Нямаше начин Малоун да устои на изкушението. Информацията му със сигурност се свеждаше до споделеното от Джордж Хаддад, което, съдейки по записа, не бе кой знае какво. Намереното в апартамента на Хаддад вероятно бе запълнило някои празноти, но Сейбър бе готов да се обзаложи, че най-важните въпроси са останали без отговор. Което бе и неговият проблем. Полагаше големи усилия, за да установи този контакт. Беше му непривично. Свикнал бе с тишината на собствените си мисли — рядко имаше интимна компания, ограничаваше я до случайни жени, които му осигуряваха секс. В повечето случаи си плащаше. Професионалистки като него самия, които си вършеха работата, казваха онова, което той искаше да чуе, а на сутринта си тръгваха. Суровата реалност на физическите опасности и умственото напрежение, вместо да стимулират, притъпяваха потребността му от секс. Тежките последствия изтощаваха мозъка. Понякога той спеше с наемните си служителки. Но както в случая с англичанката, която бе застрелял съвсем наскоро, подобни отношения си имаха своите неприятни последици. Вместо за романтика той копнееше за самота.

Точно тази роля Сейбър бе играл и преди с други, чието доверие бе искал да спечели. Думите и действията, походката и стойката, самодоволният му тон, всичко бе подражание на държанието на един от многобройните любовници на майка му — полицай от Чикаго, където живееха, когато той бе на дванайсет. Помнеше как мъжът се бе опитал да я впечатли с невъзмутима самоувереност. Помнеше един мач на „Уайт Сокс“ и една разходка до езерото. По-късно бе научил, че както повечето любовници на майка му ченгето бе проявило минималния интерес, необходим да й се хареса. След като мъжете получеха каквото искаха — което обикновено се измерваше в няколко прекарани в леглото й нощи, жестовете на внимание секваха. Постепенно бе започнал да ненавижда ухажорите й. Нито един не беше присъствал на погребението й. Бе умряла самотна и разорена.

А той нямаше намерение да последва участта й.

Изправи се и тръгна към опашката пред шведската маса.

Обожаваше хотела, обзаведените със скъпи антики стаи, старомодното обслужване. Лукс, какъвто Алфред Херман и останалата част от Ордена на Златното руно редовно си позволяваха. Той също искаше подобни привилегии. При това при неговите условия. А не техните. Но за да промени реалността, му бе необходим Котън Малоун и той се питаше дали част от това, което търсеше, не се намираше в кожената чанта, отмъкната от него. Досега бе успявал да запази дистанцията пред противника си, а с ъгълчето на окото си със задоволство забеляза, че отново бе в изгодна позиция.

Малоун и бившата му съпруга си проправяха път покрай бързо запълващите се маси.

— Е, добре, Макколъм — каза Малоун, докато приближаваха. — Ето ни.

— Готов ли си на размяната?

— Естествено. Това е най-малкото, което мога да направя.

Сейбър се насили да се усмихне.

— Само се надявам да не се окаже всичко, което можеш да направиш.