Стив Бери
Александрийската връзка (54)

53

Лисабон, 20:45 ч.

Малоун отстъпи назад в магазинчето, но продължи да държи тримата под око. Напредваха с обиграни движения през долната галерия. Професионалисти. Чудесно.

Той се скри зад една от стъклените витрини до отворената врата и продължи да се взира към вътрешността на манастира. Пам бе до него. Макколъм бе приклекнал зад плота в средата на магазина.

— Те са долу, а ние горе. Май имаме няколко минути. Църквата и галерията са големи. Ще им е нужно време да претърсят всичко. Тези затворени ли са? — попита той Макколъм, сочейки другите стъклени врати, които извеждаха навън.

— Опасявам се, че да. Водят надолу. Така че ги заключват като предпазна мярка.

Позицията им никак не му се нравеше.

— Трябва да се измъкнем оттук.

— Котън — повика го Пам и той насочи вниманието си обратно към горната галерия. Един от мъжете се бе появил на върха на стълбите и започваше да напредва към магазинчето за сувенири.

Макколъм се промъкна зад него и прошепна:

— Скрий я зад касата и иди зад плота.

Всеки, който бе в състояние да простреля двама души в главата и въпреки това да се наслаждава на закуската си, будеше известно уважение. Така че Малоун реши да не спори. Сграбчи ръката на Пам и я отведе до касата.

Видя как Макколъм изважда ножа.

Трите витрини бяха групирани така, че образуваха ниша, достатъчно широка, за да побере Макколъм. Тъмнината щеше да го скрие достатъчно дълго, че да е твърде късно жертвата му да реагира.

Въоръженият мъж приближаваше.

* * *

Търпението на Стефани започваше да се изчерпва.

— Какво означава повече, отколкото можеш да си представиш?

— В правителството има хора, които искат да докажат теорията на Хаддад — каза Дейли.

Стефани си припомни какво бе заявил Дейли на Брент Грийн, когато смяташе, че никой не ги чува.

— Включително и ти.

— Не е вярно.

Тя обаче не бе склонна да му вярва.

— Я стига с лъжите, Лари. Тук си само защото разполагам със средства да те очерня.

Дейли не се впечатли особено.

— Време е да погледнеш истината в очите, Стефани. Нашите хора в медиите ще извъртят каквото и да им поднесеш, така че да го изкарат пълна измислица, изфабрикувани доказателства, съчинени от побесняла служителка, която се опитва да спаси работата си. Естествено, вероятно ще имам известни притеснения, въпроси от страна на пресата, но ти не разполагаш с достатъчно данни, за да ме провалиш, нито мен, нито когото и да било друг. Не съм дал никому нито цент. А онези лобисти? Всички ще започнат да се кълнат в истината. Ще загубиш битката.

— Може и така да е. Но кариерата ти ще приключи.

Дейли сви рамене.

— Такива са рисковете на професията.

Касиопея оглеждаше изложбената зала и Стефани долови безпокойството й. Каза на Дейли.

— Хайде, минавай направо към въпроса.

— Въпросът — подхвана Диксън — е, че искаме всичко това просто да изчезне. Но някой от твоето правителство не желае да ни остави на спокойствие.

— Точно така. Той. — И Стефани посочи Дейли.

Касиопея небрежно се приближи към Лунния модул и тълпата от екзалтирани тийнейджъри, скупчени в подножието му.

— Стефани — каза Дейли, — ти ме обвини за изтичането на информация за Александрийската връзка. Но сама не можеш да различиш приятелите от враговете си. Ненавиждаш правителството. Смяташ президента за идиот. Но има и други, които са далеч по-лоши. Опасни хора.

— Не — прекъсна го тя. — Това са фанатици. Верни на партията личности, които години наред си затварят устите. Сега най-после са в положение да предприемат нещо.

— И за момента Израел е на челно място в дневния им ред.

— Да оставим гатанките, Лари. Кажи ми каквото искаш да ми кажеш.

— Зад всичко това стои вицепрезидентът.

Добре ли беше чула?

— Я стига лъжи.

— Има връзки със саудитците. Отдавна го финансират. Не е отскоро в политиката. Няколко мандата в Конгреса, три години министър на финансите, а сега и втората най-висока позиция в държавата. Но той иска най-високия пост и не го крие, а верните му хора са му обещали да издигнат кандидатурата му. Има приятели, които се нуждаят от добри връзки със саудитците и те ще му осигурят парите. С президента не са на едно мнение за Близкия изток. Приближен е на кралското семейство в Саудитска Арабия. Не един път е близал задниците им, и то публично. Но се погрижи те да разберат за Александрийската връзка. Неговият жест на доброжелателство.

Това противоречеше на казаното от Брент Грийн, тъй като министърът лично бе поел вината за изтичането на информация.

Касиопея се завърна.

— Какво има? — попита я Стефани.

— Приключвай тук.

— Проблем ли има?

— Имам лошо предчувствие.

— Прекалено много интриги има в живота ти — подметна Диксън на Касиопея.

— А в твоя — прекалено много лъжи.

Стефани се обърна към Дейли, изпълнена с недоумение и опасения.

— Не каза ли преди няколко минути, че някои хора в администрацията искат да докажат теорията на Хаддад? Сега пък твърдиш, че вицепрезидентът я е предложил на саудитците. Явно искат да се отърват от нея. Кое е вярно?

— Стефани, това, което си взела от къщата ми, може да ме довърши. Работя в сянка. Винаги съм работил по този начин. Но все някой трябва да го прави. Мен ли искаш да спипаш, или този, който действително стои зад всичко това?

Не бе отговорът на въпроса й.

— Искам всички.

— Невъзможно е. Защо поне веднъж не ме чуеш? Ако цял ден налагаш един дънер с брадвата, може и да го пробиеш. Но ако забиеш клин в средата му, постоянно ще се цепи.

— Просто се опитваш да си спасиш кожата.

— Кажи й — каза Дейли на Диксън.

— В правителството ви има вътрешно разцепление. Все още сте наши приятели, но има такива, които искат да променят нещата.

Стефани не беше впечатлена.

— Винаги е било така. Монетата има две страни.

— Сега е различно — каза Диксън. — Случват се много повече неща. А Малоун е в Португалия.

Това вече привлече вниманието й.

— И Мосад планира да се разправи с него там.

Дейли прокара ръка през косата си.

— Стефани, тук действат две фракции. Едната арабска, другата — еврейска. И двете искат едно и също и което е необичайно, го искат по една и съща причина. Вицепрезидентът е свързан с арабите…

През пещероподобното пространство на музея проехтя сирена, след това безизразен глас обяви по радиоуредбата, че сградата трябва незабавно да се опразни.

Стефани сграбчи Дейли за ръката.

— Не съм аз — прошепна той бързо.

* * *

Сейбър замръзна на мястото си. За да действа, мъжът с пистолета трябваше да влезе в магазина. Щеше да го направи. Къде ли са другите двама?

Отговорът дойде заедно с някакво движение иззад заключените стъклени врати. Интересно. Тримата очевидно познаваха добре територията, а също така знаеха и че целта им е магазинчето за сувенири.

Дали бяха видели светлината?

Двамата отляво провериха вратата и откриха, че е заключена. Силуетите отстъпиха крачка назад и стреляха в стъклото. Нямаше откат. Само тъп удар. Като чук върху пирон. Металът удари стъклото, изтрещя, но не го разби. Явно бе бронирано.

Третият нападател се втурна през отворените врати с насочен пистолет. Сейбър изчака да отмине мигът на нерешителност, в който мишената преценяваше положението и се хвърли напред, избивайки пистолета с крак, като същевременно замахна с ножа и преряза гърлото на нападателя. Не му даде възможност да осъзнае случващото се и заби острието във врата му.

Чуха се гъргорещи стенания и мъжът рухна на пода.

Нови куршуми удариха заключената врата. Няколкото ритника не успяха да разкъртят стъклото. След това той чу стъпки — двамата слизаха обратно по стълбите — и грабна пистолета на мъртвия.

 

 

Сирената продължаваше да вие. Стотици посетители хукнаха към входа на музея. Стефани не отпускаше хватката си върху Дейли.

— Вицепрезидентът си има сподвижници — каза той. — Не може да действа сам.

Този път тя слушаше.

— Стефани. Брент Грийн работи с него. Той не ти е приятел. — Очите й се впиха в Хедър Диксън, която кимна.

— Казва истината. Кой друг знаеше, че ще бъдеш тук? Ако искахме да те убием, нямаше да се срещнем в музея.

Смяташе, че държи нещата под контрол, но вече не бе толкова сигурна. Грийн действително бе единственият, който знаеше, че са тук, ако можеше да се вярва на Диксън и Дейли. Пусна Дейли, а той продължи:

— Грийн е в комбина с вицето. От доста време. Обещано му е второто място в бюлетината. Брент не би могъл да се надява да спечели избори. Това е единственият му шанс да се придвижи нагоре.

Ново съобщение по радиоуредбата нареди опразването на сградата. Един от охранителите излезе от кафенето и им нареди да напуснат.

— Какво става? — попита го Дейли.

— Просто предпазна мярка. Трябва да опразним сградата.

През стъклените стени се виждаше как хората масово напускат района на музея. Доста сериозна предпазна мярка.

Забързаха към главния вход, през който се точеше безкраен поток от хора. Навред се виждаха притеснени изражения. Повечето бяха деца и семейства, които коментираха какво би могло да се случва.

— Дай да намерим друг изход — предложи Касиопея. — Поне да не бъдем толкова предвидими.

Стефани се съгласи. Двете се отдалечиха. Дейли и Диксън не се помръднаха, сякаш се опитваха да ги накарат да повярват.

— Стефани — провикна се Дейли.

Тя се обърна.

— Аз съм единственият ти приятел. Обади ми се, когато го осъзнаеш.

Не можеше да повярва на думите му, но чувството на несигурност, което я обзе, й бе крайно неприятно.

— Трябва да тръгваме — каза Касиопея.

Хукнаха през поредица от галерии с лъскави въздушни кораби, покрай магазин за сувенири, който бързо се опразваше. Касиопея явно искаше да използва някой от аварийните изходи, което бе разумен ход, тъй като сирената и без това вече бе задействана. Пред тях, иззад витрина, пълна с миниатюрни самолети, изникна някакъв мъж. Висок, облечен в строг тъмен костюм. Вдигна дясната си длан. Стефани забеляза тънка жичка, която се виеше от лявото му ухо.

Двете с Касиопея спряха и се обърнаха. Зад тях стояха други двама, облечени и екипирани по сходен начин. Външността и поведението им й бе познато.

Тайните служби.

Първият каза нещо в микрофона на ревера си и сирената спря.

— Можем ли да приключим без излишен шум, мисис Нел?

— А защо?

Мъжът се приближи.

— Защото президентът на Съединените американски щати желае да разговаря с вас.