Стив Бери
Александрийската връзка (72)

71

Синайски полуостров

Малоун погледна часовника си. Беше 11:58 ч. Вече няколко пъти бе надниквал през двата отвора, но не забеляза нищо. Пам и Макколъм стояха долу, докато той балансираше върху четиринайсетте камъка. Настана пладне и в далечината отекна камбанен звън.

— Зловещо е — каза Пам. — Намираме се накрая на света.

И той беше на същото мнение.

— Звучат доста отдалеч — каза той и си помисли: Сякаш от небето.

Слънцето безмилостно печеше над главите им. Дрехите и тялото му бяха мокри от пот. Отново погледна през отворите, после бавно обходи с поглед хребета на планината. В скалите като черни очи зееха дупки на някогашни отшелнически скални жилища. Внезапно забеляза нещо. Скалиста пътечка, прорязваща един хълм. Камилски път ли беше? Преди да тръгнат от Лисабон, беше прочел, че планините в този район крият плодородни низини, наричани от местните бедуини „фарш“. Това обикновено означаваше, че там има източник на вода, която привлича всички обитатели на района. Манастирът „Света Екатерина“ на юг оттук, близо до Планината на Мойсей, се намираше на подобно място. Малоун предполагаше, че наоколо имаше и други такива.

Забеляза как сенките се отдръпват и цветът на гранитните скали се променя от оловносив в червен като цвекло. Виещата се пътечка в хълма, която сега вече ясно се открояваше, прие формата на змия. Двата отвора очертаваха гледката като рамка на картина.

Ще видиш безкрайните извивки на почервенялата от гняв змия.

— Виждаш ли нещо? — попита Пам.

— Виждам всичко.

 

 

Стефани изгледа свирепо Лари Дейли.

— Да не би да ми казваш, че вицепрезидентът планира да убие президента?

— Мисля, че точно това ще се случи.

— И защо ти си единственият човек на планетата, който го е забелязал?

— Не знам, Стефани. Може просто да съм умен. Но съм убеден, че нещо ще се случи.

Трябваше да разбере подробности. Нали поради тази причина я беше изпратил Даниълс.

— Лари, ти просто се опитваш да си спасиш кожата.

— А ти, Стефани, си като онзи човек, който търсил монета под улична лампа. При него се приближил някакъв мъж и го попитал какво прави. Човекът му отговорил: „Търся една монета“. „А къде я изгубихте?“, попитал го непознатият. Човекът посочил в далечината: „Ей там“. „Тогава защо я търсите тук?“, учудено попитал мъжът. „Защото тук е светло.“ Това правиш и ти, Стефани. Престани да търсиш на светло и започни да търсиш там, където трябва.

— Тогава ми дай нещо конкретно.

— Де да можех. Знам само дребни случки, които обаче означават много. Срещи, които вицепрезидентът избягва, а един кандидат не би трябвало да отказва. Случаи, когато той прекратява отношенията си с хора, от които би имал нужда. Неангажираност с партията. Нищо явно. Просто дребни подробности, които една политическа къртица като мен забелязва. Малцина са тези, които биха им обърнали внимание.

— Брент Грийн един от тях ли е?

— Нямам представа. Брент е доста странен. Избягва всички. Вчера се опитах да го предизвикам. Буквално го заплаших, но той не се стресна. Исках да видя как ще реагира. Когато ти се появи в къщата ми и откри онази книга, разбрах, че ти си моят съюзник.

— Може и да грешиш, Лари. Не вярвам на нито една твоя дума. Убийството на президента не е лесна работа.

— Не съм много сигурен. Всички, които са се опитвали да убият президенти, са били луди, смахнати или просто късметлии. Представи си какво биха постигнали професионалисти.

Той имаше право.

— Къде са флашпаметите? — попита той.

— При мен.

— Надявам се, защото, ако до тях се добере някой друг, ще загазим. Ще разберат, че имам нещо срещу тях. Няма как да обясня защо съм записвал началника на кабинета на вицепрезидента. Устройствата ми трябват, Стефани.

— Няма начин. Но имам едно предложение, Лари. Защо просто не се предадеш, не признаеш, че си подкупвал Конгреса и не помолиш за федерална защита? Тогава можеш да пробутваш тези глупости на всеки, който има желание да те слуша.

Той се облегна назад.

— Знаеш ли, помислих, че двамата с теб ще успеем поне веднъж да проведем цивилизован разговор. Ти обаче искаш да се правиш на умна. Направих каквото трябваше, Стефани, защото така искаше президентът.

Това определено я заинтригува.

— Той е знаел, че подкупваш Конгреса, така ли?

— А как иначе, мислиш, ми се вдигнаха акциите в Белия дом? Той искаше да се прокарват законите му и аз му го осигурявах. Жънеше успехи в Конгреса, което обяснява преизбирането му за втори мандат.

— Имаш ли доказателства, че е въвлечен?

— Като например да съм го записвал ли? Не. Самата действителност е доказателство, Стефани. Някой трябва да предизвиква събитията. Такъв е светът. Аз съм човекът на Даниълс. И двамата го знаем много добре.

Стефани погледна Касиопея и се спомни какво й беше казала тя по пътя дотук. Те наистина не знаеха на кого могат да се доверят, включително и на президента.

Дейли се изправи и подхвърли на масата няколко долара бакшиш.

— Онзи ден двамата с Грийн решихте, че цялата работа е заради наследството, което ще остави на нацията Даниълс. Казах ви каквото искахте да чуете, за да приспя бдителността ви. — Дейли поклати глава. — Става въпрос за живота на Даниълс. Ти само ми изгуби времето. Ще се оправя по друг начин.

 

 

Малоун ги поведе по стръмния склон. Над главите им се виеха орли и ястреби. Слънчевите лъчи сякаш пронизваха черепа му и проникваха в потното му тяло. Пътеката представляваше глинеста смес от пясък и дребни камъчета. Изкачиха се до върха, където три огромни скални отломки образуваха тунел през планинския хребет. Фин прах се сипеше от камъните. Въпреки непоносимата жега проходът беше хладен. Малоун с облекчение навлезе в сянката. Краят на тунела беше на около десетина метра.

Изведнъж пред него проблесна червена светлина.

— Видяхте ли? — попита той.

— Да — отвърна Пам.

Те спряха. Светлината се появи отново. Малоун осъзна какво става. Обедните лъчи се процеждаха през пукнатините на трите паднали скали и се отразяваха в червените гранитни скали, оцветявайки тунела в алено. Интересен феномен.

Ще видиш безкрайните извивки на почервенялата от гняв змия.

— Очевидно наоколо има доста почервенели от ярост змии.

По средата на тунела забеляза издялани в скалата думи. Прочете латинския надпис и го преведе на глас.

„Не се приближавай насам; събуй си обущата от нозете, защото мястото, на което стоиш, е земя света.“ Този абзац му бе познат.

— Думите са от Изход. Така казва Бог на Мойсей от горящия къпинов храст.

— Тук ли е станало това? — попита Пам.

— Никой не знае. И трите религии вярват, че се е случило в планината на около трийсетина километра на юг от тук, Джебел Муса, но кой би могъл да каже със сигурност?

В края на тунела го лъхна горещ въздух и той се озова насред овален „фарш“, осеян с кипариси. Пухкави бели облачета се гонеха по ясното небе като пеперуди. Присви очи срещу ослепителната светлина.

Притиснати към лицето на скалата, сгушени сред изумителните урви, се издигаха стени и сгради, слепени една за друга, сякаш бяха част от скалата. Цветовете им — жълто, кафяво и бяло — се сливаха като при камуфлажно покривало. Наблюдателните кули оживяваха във въздуха. Тънките зелени конуси на кипарисите контрастираха с избледнелите от слънцето оранжеви керемиди по покривите. Архитектурата и големината на сградите не следваха никаква логика. Цялата картина напомняше на Малоун за чара на италианско рибарско селце, кацнало на някой хълм.

— Дали не е манастир? — попита Пам.

— Според картата в този район има три манастира. И нито един не е таен.

Пътечка от изсечени в скалата стъпала водеше надолу. Стъпалата бяха стръмни, групирани по три и разделени от стръмни участъци гладка скала. В дъното друга пътечка се виеше покрай езерце, сгушено сред кипарисите, и се изкачваше зигзагообразно до входа на манастира.

— Това е мястото.

 

 

Стефани проследи с поглед как Дейли излиза от ресторанта. Касиопея се приближи до масата и сядайки, попита:

— Нещо полезно?

— Каза, че Даниълс е знаел за всички негови действия.

— Какво друго би могъл да каже?

— Дейли не спомена, че сме били в Кемп Дейвид снощи.

— Никой освен агентите и Даниълс не ни видя.

Така беше. Бяха пренощували във вилата с двама от агентите отвън. Когато се събудиха, закуската им беше във фурната. Самият Даниълс им се беше обадил и им беше казал да уредят срещата с Дейли. Следователно Дейли или не знаеше, или не искаше да им каже.

— Защо президентът ще иска да се срещнем с него, след като е наясно, че Дейли може да отрече всичко, което той ни е казал? — попита на глас тя по-скоро себе си, отколкото Касиопея.

— Прибави и този въпрос към списъка.

Видя през прозореца как Дейли върви бавно през покрития с чакъл паркинг към своя ленд ровър. Никога не беше харесвала този човек и нищо не й бе доставило по-голямо удоволствие от разкритието, че си е изцапал ръцете.

Сега обаче не беше толкова сигурна.

Дейли стигна до колата си в отдалечения край на паркинга и седна вътре. Те също трябваше да тръгват. Време беше да намерят Брент Грийн и да разберат какво беше научил той. Даниълс не бе споменавал, че трябва да разговарят и с Грийн, но тя смяташе да го направи.

Сега.

Взрив разтърси сградата. След първоначалния шок Стефани осъзна, че ресторантът е непокътнат. Писъците стихнаха, когато и останалите хора разбраха, че са добре. Всичко беше наред. Но не и отвън. Тя погледна през прозореца и видя, че ленд ровъра на Лари Дейли е обхванат от пламъци.