Ребека Занети
Преследван (7)

Глава 7

Аромат на люляк и книги изпълни ноздрите на Конн, докато се оглеждаше из просторния офис на Мойра в академията.

— Налага ли се да преподаваш лекциите си в Дъблинския университет, преди да потеглим? — Половинката му преподаваше както в човешкия университет, така и във вещерския образователен център. Той прокара пръсти по кристалната фигурка на фея сложена пред книгите на един от рафтовете. Беше изпратил безценното творение на изкуството на Мойра миналата година, когато я повишиха в професор в Академията по Квантова физика, университет познат само за магьосниците.

Раменете й подскочиха, сякаш бе очаквала друг въпрос.

— Не. Миналата седмица отхвърлих предложението да преподавам на нов курс човешки студенти — тя облиза ръба на плика, който държеше, за да го запечата, и сбърчи нос — Проклетото лепило има ужасен вкус.

Колелцата на стола й изскърцаха, когато се дръпна назад от бюрото си. Всеки надолу по коридора вероятно знаеше кога става и сяда на стола си. Конн трябваше да я научи на повече тактики за безшумно придвижване.

— С всичките тези модерни технологии, човек би си помислил, че няма да се налага да изпраща всички оценки на декана на хартиен носител. — Тя се изправи и извъртя очи.

Конн изсумтя.

— Магьосниците сте прочути с това, че хаквате компютри. Деканът ви е умен.

Лека светлина премина през кристалната фигурка и той се обърна, поглеждайки навън в нощта. Лампите навън, зад големите прозорци, разкриваха обширен старомоден двор окъпан в лунна светлина. Преди почти век, той бе държал ръката й под лунната светлина и я бе отвел далеч от фестивала… към съдбата им.

— Прав си. — Мойра мина покрай два стола, отрупани с големи, подвързани с кожа, книги, а токовете на обувките й потропваха леко по стария дървен под.

Можеше да си я представи, като преподавателка. С очила и коса вдигната на кок. Секси библиотекарка, чакаща да бъде отвлечена… което бе почти същото, което той смяташе да стори. Беше време да отведе половинката си далеч от Ирландия.

Той прокара ръка през косата си.

— В Сбора на Деветимата е пълна бъркотия — объркани, изплашени и предприемащи необмислени действия, вместо да опитват да подсилят редиците си.

— Знам. — Гласът й бе примирен. — Налага се да се присъединя към него по-скоро отколкото ми се иска.

Вероятно бе истина. Добре беше, че можеше да работи в Съвета от разстояние. Далеч от всеки, който реши да нападне хората й. Тя трябваше да тренира и да се научи да се отбранява срещу върколаците, макар че той нямаше никакво намерение да й позволява да се доближава до фронтовата линия. И все пак, да могат да се отбраняват бе жизненоважно за всеки живеещ в техния свят.

— Е, какви други способности си придобила? — Ако жена му можеше да превърне гръбнака му в пихтия, щеше да бъде най-добре да го знае.

Тя въздъхна.

— Аз боравя с квантовата физика, Конн. Ако нещо има молекули или вълни, мога да променя материята му. — Красивото й лице се изкриви в лека гримаса, докато го гледаше право в очите.

Смела малка вещица.

— Когато променям материята, мога да избирам състояния като твърдо, течно или газообразно. Не мога да взема унищожено сърце, да премоделирам органа и да го направя отново работещо сърце. Просто мога да го превърна в нещо солидно, което обаче хич няма да е от полза.

— Много жалко.

— Да. — Равните й зъби захапаха долната й устна и резците го заболяха от желание да впие зъби в нея и да я вкуси. — Разбира се, да се промени молекулярната структура на хората е много по-лесно. Затова може да кажем, че ти си в относителна безопасност. — Очите й блеснаха игриво. — Освен това вие вампирите имате куп оръжия и способности, които не разгласявате на всеослушание.

Той забеляза, че тя отбягва да отговори на въпроса му.

— Попитах какво още можеш да правиш. — Косъмчетата на тила му настръхнаха, отвличайки вниманието му от темата, на която разговаряха. — Чакай малко. — Той я хвана за бицепсите и я бутна зад себе си.

— Какво правиш, по дяволите? — възкликна тя.

Зловеща тишина настана навън в коридора. Конн помириса въздуха. Нищо. Тишината натежа, като вълнено одеяло в горещ летен ден. Нещо чакаше навън в коридора. Инстинктивно той измъкна пистолета от кобура си.

— Наведи се.

Стъклото се разби на хиляди парчета и към пода полетя нещо. Конн се завъртя и сграбчи силно Мойра, притискайки я към гърдите си и приковавайки я към рафта с книги. Проблесна светлина, ослепителна и смъртоносна. Ушите му звъннаха. Покрай тях се посипаха още стъкла и се чу звук от шумни стъпки по дървения под.

— По дяволите. — Конн наведе Мойра и я пъхна под бюрото, преди да се промъкне в страни от него, и скачайки да събори първият от мъжете на пода. Гняв изпълни тялото му. Светлинната граната замъгли зрението му, но ножът му намери лесно целта си. Кърджанската кръв се разплиска по лицето му, изгаряйки го като киселина. Силни ръце го сграбчиха, хвърляйки го към рафтовете с книги. Вратата се отвори и още трима Кърджани влетяха вътре.

Бяха облечени изцяло в черно, с редици от червени медали наредени по гърдите им. Войници с висок ранг. Елитен отряд. Този застанал на чело, притисна дулото на зелен пистолет между очите на Конн. Светло лилави очи блестяха на бялото лице на чудовището. Тези същества заслужаваха да живеят само в тъмнина.

— Кеърс. Петима срещу един. Придай ни вещицата и няма да умреш днес.

Зелена светлина проблесна иззад бюрото и лазерът улучи лидера в лицето, събаряйки го на пода.

Мойра скочи на крака.

— Петима срещу двама, задници. — Тя скочи настрани, събаряйки друг от мъжете на пода. В следващия миг острието на ножа й се стрелна към шията на чудовището, обезглавявайки го.

Повече от впечатляващо появяване. Конн скочи към двамата останали Кърджани, откъсвайки ръката на единия, докато резците му се удължаваха. Войникът изкрещя за кратко, преди Конн да впие зъби в югуларната му вена, откъсвайки парче от шията му. Нож се заби в стомаха на Конн и той изръмжа, разделяйки вниманието си между Мойра и Кърджанина, който го наръга. След силен ритник в слабините и удар в бялото лице на чудовището, Конн притисна ножа си към шията на врага, обезглавявайки го.

Мойра се биеше с последния Кърджанин, който бе по-едър и по-силен от нея. Но половинката на Конн компенсираше с бързина и умения. Тя се наведе и го поряза с ножа си, проливайки първата кръв. Кърджанинът обаче успя да нанесе удар, удряйки скулата й и запращайки я към пода.

Пред очите на Конн се спусна червена пелена.

Яростта накара кръвта да закипи във вените му, усилвайки адреналина, който туптеше в него. От гърлото му се изтръгна рев и той се хвърли напред, събаряйки врага на пода. Идеята, че някой може да нарани Мойра, че някой е посмял да удари жена му, разкъса веригите на звяра, дремещ дълбоко в него. Не само гените разделящи вампира от човека, а допълнителните хромозоми, които му даваха инстинктите и силата на хищник.

Безсмъртието идваше с примитивна цена.

Кръвта забушува в мозъка му. Той стрелна голите си ръце към шията на копелето и стисна толкова силно, че под пръстите му започна да се процежда кръв. Той трябваше да я защити… примитивната нужда да защити половинката си му даде сила отвъд възможното.

Лилавите очи станаха червени, а след това и черни, докато Кърджанинът се бореше за живота си. С животински рев, Конн изтръгна главата от тялото му.

Мойра се хвърли към него, вкопчвайки се в ръката му. Подутата й скула бе в рязък контраст с бледото й лице.

— Конн. Трябва да вървим. Идват още нападатели.

Тя хукна към коридора, но той я сграбчи и я спря, избутвайки я зад себе си.

— Стой зад мен, Мойра. — Той щеше да мине пръв през вратата… през всяка врата. Винаги.

Той едва потисна желанието да я хване за ръка и да я задърпа навън, затова пристъпи напред, насочвайки пистолета си първо в едната посока, а после в другата. Тишина. Уличните светлини преминаваха през големите прозорци, отразявайки се в дървения под.

— Хайде.

Притискайки гръб към стената, той се насочи към изхода, а сетивата му бяха изострени до крайност. Нищо не помръдваше. Ако Кърджаните бяха на близо, щеше да ги усети. Половинката му го последва, дишайки равно и стискайки здраво пистолета си. Неочаквана и нежелана гордост изпълни гърдите му.

Външната врата беше плътно затворена. Той спря, насочвайки всичките си сетива навън към нощта.

— Когато отворя вратата, тичай към моторите. Зад мен. — Тялото му щеше да прикрива нейното, докато бягаха. — Ако ме свалят, продължавай да тичаш напред.

Тя изсумтя. Жената действително изсумтя.

Щеше да се разправя с нея по-късно. Засега трябваше да бягат. Той приведе рамене и натисна дръжката, отваряйки тежката кленова врата, преди да излезе напред с насочен към нощта пистолет. Моторите им бяха в края на паркинга, блестейки под лунната светлина. Надолу по пътя бяха спрени различни превозни средства, а от бара по-долу се чуваше оглушителна музика. Вещиците бяха скрили училището си пред погледите на всички.

— Тичай, сега.

Тялото му бе напрегнато до крайност, докато тичаше надолу по стъпалата насочил пистолета си към сенките около сградата. Нищо не помръдваше. Ред жив плет растеше успоредно до стените на тухлената сграда. Той не усещаше някой да се крие зад тях. Със забързани крачки, той се озова на входа към улицата. Мойра прехвърли крак през мотора си и запали двигателя в същия миг, в който го направи и Конн. И двамата пренебрегнаха шлемовете си в бързината.

— Конн! — изкрещя тя и скочи към него, събаряйки го на земята, точно когато нещо огромно блъсна мотора му запращайки го, летейки, към витрината на един магазин за часовници. Пружини, части от часовници и дървени отломки се посипаха по улицата.

Горещина обгърна лицето му и бузата му застърга в бетона на земята. Студената ярост му помогна да превъзмогне болката и да се фокусира.

С едно мощно движение, той скочи на крака, вдигна Мойра и я настани на Дукатито, скачайки зад нея.

— Карай. — Обгръщайки тялото й със своето, той се обърна и започна да стреля в посоката, от която бе полетяла ракетата ударила мотоциклета му. Щеше да се оправи с Кърджаните веднага щом отведе половинката си на безопасно място. Болезнен вик отекна от тъмнината.

Мойра натисна газта и моторът полетя напред по улицата. Куршуми полетяха около метала, а ветрозащитното стъкло се пръсна на парчета. Конн отвърна на огъня. Болка експлодира в ребрата му, когато в него се забиха няколко куршума. Пътят вече бе силно осветен и около тях се чуваше силна музика. Мойра зави в една от алеите насочвайки се към забързания трафик в другия й край, заобикаляйки спрелите таксита.

Микробус опита да влезе в улицата срещу тях, но Мойра махна с ръка и го спря на място. Впечатляващо.

Вятърът блъскаше в лицето на Конн. Той се наведе по-близо до шията на Мойра. Дори докато светът преминаваше шеметно около тях, той все още можеше да усети силния аромат на люляк, който я обграждаше, изпълвайки сетивата му.

— Карай към частното летище.

Тя поклати глава, а къдриците й влязоха в очите му.

— Трябва да си взема нещата — изкрещя тя, за да надвика шума.

Той пъхна пистолета на кръста си и се пресегна покрай нея, покривайки ръцете й със своите върху дръжките на мотоциклета.

— Ще те чакат у вас. Насочи се към летището или ще карам аз. — Той не вярваше в празните заплахи, затова, щом проговореше, казваше истината. Винаги.

Тя се стегна. Завъртя глава и нежната кожа на бузата й се потърка в устните му.

— Надушвам кръв.

Нищо на света не можеше да го спре да целуне нежно кожата й, въпреки че държеше под око пътя пред тях. Уханието на люляк го обгърна отново.

— Не се тревожи. Само драскотина. — Опита се да звучи спокойно, но в следващия миг се закашля, проваляйки опита си. Лекото повдигане на раменете й го успокои… за момента. Когато стигнеха до самолета, когато се окажеха в безопасност, щяха да говорят за много неща.