Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тъмни пазители (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hunted, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 47 гласа)

Информация

Издание:

Автор: Ребека Занети

Заглавие: Преследван

Преводач: Ralna

Година на превод: 2018

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: sladcheto; galileo414; desi7y

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10161

История

  1. — Добавяне

Глава 21

Конн се концентрира върху лявата си бедрена кост, за да намести двата счупени края. Само дето не можа да помръдне. Миризмата на земя и кървава плът изпълваше сетивата му. Неговата плът. Вода капеше някъде в далечината, изкушавайки го. Нуждаеше се да пие.

Водата щеше да свърши работа.

Кръвта щеше да е още по-добре обаче.

Беше изгубил голяма част от своята. Макар че нямаше да умре, ако изгуби цялата си кръв, това щеше да унищожи мозъка му и щеше да стане жив труп. Ако това се случеше, се доверяваше на братята си, че ще отрежат главата му.

Конн примигна, изпращайки всички лечебни умения към очите си, за да намали отока им. Нервите крещяха от болка във всяка клетка на тялото му. Стоманените въжета прорязваха китките му, докато висеше завързан за тавана. Лъскава нова закопчалка придържаше въжетата здраво закрепени за тавана на килията. Три метра широка и три и половина метра висока, килията имаше под от пръст и само един изход. Арматура стърчеше от солидните стени, в които килията бе издълбана директно в камъка. Умно. Той можеше да премине директно през повечето стени, но не и през самата планина.

Решетките изглежда бяха от стомана и вратата бе единственият изход. Той беше над земята, а прикритието бе изкопано в планината. Килията бе създадена да задържи вътре Джордан, но сега бе затвор за Конн.

Голите пръсти на краката му докосваха пода едва-едва, а петите му бяха няколко сантиметра във въздуха. Дрехите му бяха почти съдрани от ударите с бухалка с метални шипове.

Леко замайване премина през ума му и той поклати глава, за да прочисти мислите си. Задниците го бяха използвали за тренировки, скрити в безопасност зад металните решетки. Стреляха стрелички заредени с опиат към мястото между очите му.

След това чакаха да бъде упоен, преди да влязат с оръжията си. Умни копелета.

Мойра бе успяла да проникне в главата му. Дори с болката, караща дъха да заседне в гърлото му, през тялото му бе преминало удоволствие. За секунди, тя беше с него. Неговата половинка. А след това изчезна. Преди часове, вероятно цял ден. Много жалко, че не можеше да й покаже къде го държат. Намираше се на час, може би дори два часа път от мястото, на което нападнаха демоните… но посоката можеше да е всяка. Още светлина премина през зениците му. Ах, добре. Той изпрати още лековити клетки към зарастващата тъкан и болката на челото му намаля. Фокусът му се изостри. Кръвта във вените му нападна дрогата, учейки се да усвои опиата по-бързо.

Една бухалка с шипове се опираше на решетките, подпряна от другата страна на килията в малката празна стая. Нима само килията бе издълбана в скалата? Голи крушки висяха на кабели от грубия таван, осветявайки го достатъчно, че да може похитителите му да го виждат, когато го налагат с бухалките. Два метални стола стояха до оръжието, от което все още капеше кръвта му.

Вратата се отвори, застъргвайки в пръста. Маркъс си проправи път напред и се обърна, преди да я затвори. Долната част на вратата застърга в пода на няколко места. На рамото му висеше кобур с още един пистолет със стрелички.

Конн изви устни.

— Някой тъпак е отрязал вратата прекалено дълга.

Маркъс застина и се обърна към него.

— Очевидно не всички стрелички са улучили целта. — Той сви рамене срита стола и се настани на него. Почти жълтите му очи се насочиха към Конн.

Вампирът също го погледна.

Като повечето котки, Маркъс предпочиташе да се облича с широки дрехи от памук в цвят каки.

Конн щеше да оцени подобаващо червените пръски кръв по дрехите на мъжа, ако не беше собствената му кръв.

— Знаеш ли, преди век се срещах с жена, която сплиташе косата си, точно по този начин, като теб. — Кой ли френски гей му сплиташе косата?

Маркъс вдигна рамене.

— Да, е, постоянно я цапам с кръвта ти. Жената, с която се срещам сега я сплита за мен. — Цялата в черни и червени кичури, косата му бе доказателство за котешките му гени. Чистокръвна пантера.

— Е, какви са игричките ти тук, Маркъс? — С мъчения нямаше да научат местонахождението на новия щаб на Реалм. По-скоро би изгубил главата си, отколкото да предаде семейството си.

Маркъс размърда носа си, потърквайки гъстата брада на челюстта си.

— Искам Джордан.

— Не си негов тип.

Нещо проблесна в очите на пантерата… гнева прозираше под фалшивата му усмивка.

— Защо го искаш така силно? Смъртта му няма да ти гарантира водачеството на прайда. — Истината бе, че имаше няколко лъва, пантери и пуми, които бе по-вероятно да наследят Джордан, ако лъвът паднеше.

Котката изпъна рамене назад. Гърдите му се издуха. Зелените му очи проблеснаха.

— Нека просто кажем, че ми е длъжник.

Интересно. Мислите на Конн започнаха да се връщат към нормалното си състояние. Дрогата се изпари, като мъгла след буря и той започна да мисли по-ясно. Кой беше Маркъс? От клана на пантерите… който отговаряше пред Джордан… Маркъс Палтров. Да, това беше името му. Конн бе срещнал пантерата на Колоквиума на Реалм миналата година.

Водата продължи да капе, измъчвайки езика на Конн. Резците му се удължиха. Беше време да вбеси копелето.

— Нямаш никакъв шанс пред Джордан. Познавам Прайд от векове. Ще ти откъсне главата и след това ще отиде да ловува за закуска, подсвирквайки си. — Макар че щеше да е адски фалшиво. Прайд хич не беше музикална натура.

Маркъс скочи на крака, а червенина покри лицето му.

— Глупости. Мога да наритам задника на Прайд по всяко време. Господ знае, че копелето го заслужава. След…

Конн се намръщи, а в ума му се надигнаха някои спомени.

— Среща? Каза, че жената, с която се срещаш, сплита косата ти. — Малка пантера с остри малки зъбки седеше до Маркъс, по време на Колоквиума. — Какво се е случило с половинката ти?

Електричество пропука по кожата на пантерата, лицето му потъмня, а в очите му блесна силна ярост. Ако шибанякът точно сега се преобразеше, ударната вълна щеше да изпотроши костите на цялото тяло на Конн.

Маркъс оголи зъбите си, а кожата му се опъна по лицето му. След един силен трепет той се отпусна.

— Превърнаха я в човек. Тя се самоуби.

Конн изви китките си.

— Била е заразена с вируса? Кога?

— На колоквиума. — Маркъс вдигна пистолета си и изстреля една стреличка в шията на Конн. — Джордан Прайд ни нареди да покажем подкрепата си към Реалм. Копелето знаеше, че вирусът е навън… знаеше, че се излагаме на риск.

За една секунда, Конн усети леко парене от стреличката. Системата му обаче се справи бързо с опиата, абсорбирайки дрогата в тялото си. Той позволи на клепачите му да се притворят.

— Защо не ни каза? Работим върху лек.

— Нямам ви доверие. — Маркъс изсъска думите, показвайки отново резците си. — Позволихте на Кейлъб да се върне. Провалихте се да защитите дори собствените си половинки от вируса на Кърджаните. Демоните са по петите ви.

Ах, демоните.

— Да. Работиш с тях. — Демоните гледаха на шифтърите като на талантливи домашни любимци. Много малко над хората. Веднъж на век демон се обвързваше с шифтър, но бе много рядко, а след като брата на Кейлъб се обвърза с шифтър, който бе сгоден за демон, всички бяха обидени и търсеха мъст за това.

— Ти домашен любимец на демоните ли си, Маркъс?

Пантерата се намръщи.

— Ти си късоглед идиот, Кеърс. Демоните се съгласиха да ни помогнат с поставянето на малкия капан, за да може да ви накараме да излезете от дупката си. Моите хора измислиха плана…

Конн се изсмя.

— Те са изпратили новаци… нетренирани войници, които да докладват. Не ги е било грижа дали ще успееш или не, задник.

Маркъс стисна пистолета си, а погледът му бе убийствен.

— Не получих Прайд, само с това не успях. Но времето на лъва ще настъпи. Той ще плати за това, което причини на хората ми.

Още една половинка бе заразена, а копелето дори не се бе свързало с тях. Конн отпусна рамене и се постара думите му да прозвучат заваляно.

— Кой друг, Маркъс? До кого друг са се докопали?

Котката го изгледа за миг, а блестящите му очи изразяваха гняв и болка.

— Докопаха се до петима от клана ми. Не съм чул да има други. — Той свали пистолета си и се облегна до стената. — Две от тях бяха жени, които изгубиха способността си да се преобразяват.

Конн едва се сдържа да не вдигне рязко глава. Дрогиран. Трябваше да се преструва на дрогиран.

— Има ли заразени мъже? — Вирусът не инфектираше вампирите, тъй като имаха повече хромозомни двойки от всички други раси, с изключение на демоните. Учените вярваха, че именно това ги защитаваше от вируса. Чакаха потвърждение, че може да зарази мъжки шифтъри.

— Трима мъже. — Маркъс сграбчи металните решетки. — И познай какво, Кеърс? — Гласът му се снижи до съскане. — Те не изгубиха способността си да се променят. Разбира се, тогава луната трябва да е пълна. Преобразиха се в нещо, което… — Цветът се отцеди от лицето му. От гърлото му се изтръгна ръмжене — Наложи се да ги убием.

Исусе. Кърджаните може да са успели да създадат върколаци от шифтърите.

— Значи да тръгнеш след Джордан не е политически ход. Искаш отмъщение. — Конн разбираше. Ако някой убиеше Мойра, щеше да изгори цялата земя в отмъщението си. Но щеше да тръгне след правилните хора, онези, които наистина имаха вина. — Обръщайки се срещу Реалм, няма да откриеш справедливостта, която търсиш. — Той се концентрира и счупената кост на бедрото му се намести на място.

— Разбира се, че ще я открия. — Маркъс се ухили. — Знам за теб, Кеърс, и за голямото ти приятелство с Джордан Прайд. Неговият приятел, неговият боен другар да умре на негово място? Това ще го унищожи. — Маркъс изпука кокалчетата на пръстите си — Да те отстраня ще е едновременно отмъщението ми и политическата ми агитация. Радвам се, че именно ти се появи в онзи тунел.

Навън се чу ръмженето на двигател. В далечината отекнаха мъжки гласове. Аха. Конн започваше да си връща осезанията. Но, Боже, имаше нужда от кръв.

Вратата се отвори отново, застъргвайки в пръста на пода. Светлината се отрази в металния триножник, върху който тийнейджър постави камера. Движенията му бяха леки и пестеливи. Той отдели миг да погледне през рамото си, очите му бяха изпълнени с омраза, а чертите му бяха копие на един по-млад Маркъс.

— Ще те направим наистина безсмъртен, вампирски боклук.

Въпреки че бе подразнен, Конн изпита симпатия към момчето. Той самият бе изгубил майка си, когато бе на двадесет, и раната все още болеше. Съмняваше се обаче, че тийнейджърът ще оцени симпатията му и се зачуди дали момчето си е боядисало косата синя и си е сложило пиърсинг на носа, брадичката и ушите преди майка му да умре. Адреналинът започна да тупти в тялото му въпреки нищожното количество кръв в системата му.

Маркъс кимна с глава към вратата.

— Кажи на Роланд да донесе горелката.

С още един злобен поглед, момчето излезе навън.

— Синът ти? — попита Конн.

— Да. — Маркъс се наведе над камерата и натисна няколко бутона, докато една зелена лампичка не започна да мига.

— Изненадан съм, че ще му позволиш да гледа как изтезаваш някого. — Джейс бе принуден да участва във войната, когато бе едва петнадесет годишен, и това бе огромна грешка. Децата трябваше да бъдат защитавани от този живот.

— Той заслужава отмъщение. — Маркъс грабна пистолета с една ръка, насочвайки дулото към гърдите на Конн. — Не мога да предавам на живо екзекуцията ти, тъй като кралят веднага ще засече местонахождението ни. Но мога да заснема как ти отрязвам главата, така че целия Реалм да се наслади на шоуто.

— Ти ще умреш много преди мен, Маркъс. — Главата на Конн се залюля напред, докато обмисляше плана си. Започваше да се уморява да се преструва на дрогиран. Кога, по дяволите, Маркъс щеше да направи хода си?

— Дори и да не го направя аз, братята ми ще направят всичко, за да те намерят и унищожат… И ще се редуват да режат парче по парче от тялото ти. — Без да споменаваме половинката му. Мойра също щеше да тръгне след копелето. Едновременно се изпълни с гордост и страх от този факт. Половинката му беше добре обучена и харесваше физическата страна на боя. Беше добре, че може да създаде оръжие със собствените си ръце във формата на енергийна топка.

— Братята ти са слаби. — Маркъс изрита стола от пътя си. — Дори Сборът на Деветимата се съюзява с демоните срещу вас, което ще е краят ви. Или поне за царуването на фамилия Кеърс. — Той приближи триножника по-близо до решетките. — Първо, ще те пребия до кръв… е, до повече кръв. След това планирам да започна с огън. Най-накрая, ще ти отсечем главата. Всички ще видят колко слаб е Реалм. — Грабвайки пистолета, той изстреля още една стреличка с корема на Конн.

Конн изръмжа и се задърпа срещу оковите си, обръщайки се с лице към стената и отпускайки глава на гърдите си.

— По дяволите — изръмжа Маркъс. — Кеърс, обърни се. Искам всички да видят агонията ти.

Конн простена тихо, но тялото му стана все така отпуснато.

Чу се скърцане на вратата на килията и земният аромат на пантерата се приближи. Въздухът около Конн се раздвижи и неимоверна болка прониза основата на гръбнака му. Той не бе очаквал Маркъс да използва бухалката. Със същата бързина му бяха нанесени още три удара, а металните шипове преминаваха през плътта му, стигайки чак до костите му. Половината от останалия му бъбрек се разкъса на половина, оставайки закачен за шиповете на бухалката.

Стига толкова. С ръмжене изтръгнало се буквално от дълбините на душата му, Конн се завъртя, изрита бухалката и изтласквайки се нагоре обви с колене врата на Маркъс. Бухалката издрънча върху каменната стена с вибриращ звук. Маркъс извика в протест. Конн се хвана здраво за стоманените въжета и тялото на плячката си.

Извивайки гръб, той притисна силно коляно към югуларната вена на пантерата, игнорирайки острата болка във вътрешните си органи.

Маркъс сграбчи бедрата на Конн, а лицето му започна да става лилаво, принуждавайки го да отвори уста в опит да си поеме дъх. Пръстите му се забиваха в краката на Конн, мъчейки се да ги откопчат. Лек блясък започна да се излъчва от кожата му.

Конн завъртя леко крака, а в погледа му проблесна силен гняв.

— Започни да се преобразяваш и ще ти счупя врата — налагаше се да опази мъжа жив, за да го използва да избяга от тук. — Дай ми ключа.

Бузите на Маркъс се издуха, като на риба от детските филми. Той сви ръка в юмрук, удряйки раненото бедро на Конн. Разкъсаната тъкан и унищожените мускули крещяха в агония. С бързо дръпване, Маркъс посегна към задния си джоб и заби двойно заточен нож в коляното на Конн. Тъкан и мускули се разтвориха, като консервена кутия със сардини.

Огнена болка прониза крака му. Той изкрещя, а нервната му система пламна готова за бой. Едно завъртане на бедрата и врата на пантерата бе прекършен. Маркъс се срина на земята с глухо тупване.

Не чувствай. Мисли. Конн изплю кръв, главата му се завъртя, а коремът му се сви. Красивите зелени очи на Мойра се появиха в ума му. Замайването заплашваше да го повали. Копелето бе прерязало феморалната му артерия. Кръв, която не можеше да си позволи да изгуби, се стичаше по крака му. Пред очите му се появиха блестящи точици.

„Конн? Къде си, по дяволите?“ Женственият, в момента не особено сладък, глас на Мойра премина през ума му. Настоятелен, изискващ и… загрижен.

„Не знам.“ Главата му се отпусна немощно, този път наистина. „Трябва да се нахраня.“

„Ще се нахраниш от мен, когато се прибереш.“ Гласът й бе по-силен. Ставаха все по-добри с това телепатично общуване. „Огледай се наоколо. Какво виждаш?“

Настоятелният й тон му помогна да се съсредоточи. Очите му се отвориха.

„Дръж се, далтийн“. Това щеше да боли адски много. Той прогони болката и сграбчи здраво стоманените въжета, отметна глава назад, вдигна крака във въздуха и присви колене. Дръжката на ножа се озова в ръката му. Ниският стон от болка се бореше да замаскира агонизиращия вик, който едва не се изтръгна от гърлото му.

Прехапвайки устната си, той стисна здраво ножа и го измъкна. Дъхът заседна в гърлото му. Сърцето му вероятно спря за миг. Не можеше да контролира краката си. Те се отпуснаха отново към земята, а единият се приземи върху гърдите на шифтъра. Болка премина през Конн и той я приветства. Отдаде й се. Посрещна я, докато се оттегли. Времето не му беше приятел. Много скоро някой щеше да дойде да търси Маркъс.

Завъртайки китка, той заби ножа в ключалката и започна да върти, докато парчета метал започнаха да падат по лицето му. Той натисна острието още по-силно. Ключалката се отключи с щракване. Разлетяха се искри, докато въжето се освобождаваше. Като новородено конче, той падна на пода в локва от собствената си кръв, а адска болка се разля надолу по тила и раменете му.

„Конн? Къде си, по дяволите?“

Мойра изкрещя думите в главата му, и сякаш свредлото на бормашина премина през мозъка му. Исусе. Той бе полуумрял тук. Не трябваше ли жена му да му шепне нежни безсмислици в ума… да го утешава и моли да се върне при нея?

„Задръж за миг.“

Поглеждайки към Маркъс с отвращение, Конн сграбчи шифтъра за раменете. Резците му се спуснаха надолу и той ги впи в шията на пантерата, пиейки дълбоко глътки и позволявайки на животворната течност да облее вътрешностите му.

Прилив на енергия премина през тялото му. Връзката му с Мойра изчезна рязко. По дяволите. Буквално се почувства ограбен.

Енергия изпълни гръбнака на Конн и той хвърли шифтъра настрани. Пикантният вкус на пантера, подчертано мъжки, се задържа на езика му. Трябваше му ментов бонбон. Поемайки си дълбоко дъх, той изпрати лековити клетки към раните си и приклекна, за да претърси Маркъс.

О, да. Конн измъкна мобилен телефон от джоба на шифтъра и го отвори, набирайки номера.

— Кеърс — Само някой, който познава добре Дейдж, щеше да разпознае тревогата и гнева в тона на краля.

— Кеърс 28877. — Конн даде кода за ВСИЧКО Е НАРЕД и притисна телефона между рамото и бузата си, докато се навеждаше да вдигне металната бухалка. Той махна от нея парчето от бъбрека му и изръмжа в слушалката. — Липсвах ли ти?

Последваха две секунди мълчание.

— Няма ли те? — Бясно натискане на бутони на клавиатура долетя през линията.

— Много смешно. Нямам идея къде съм, затова вероятно ще имам нужда от подкрепление. — Дори с кръвта на пантерата раната на крака му продължаваше да кърви. Не толкова лошо, както в началото, но определено не се затваряше. Зрението му започна да се замъглява. Може би не бе успял да неутрализира дрогата в кръвта си.

— В момента проследяваме линията. — Гласът на Дейдж стана по-висок и в далечината се чуха стъпки. — Щом те открием ще се телепортирам, а останалите ще ни настигнат по въздух. — Той млъкна за миг, а по линията се чу как катарамата на колана му падна на пода.

— Не. Нямам представа пред какво съм изправен. — Конн поклати глава. Дейдж можеше да се телепортира, но не можеше да донесе със себе си никакъв метал или оръжия. — Елате с хеликоптер. Обезопасете района. — Той хвана дръжката на вратата, натискайки я леко.

— Не. — Дейдж използваше кралския си глас — Налага ли се да доведа Талън?

— Не. — Ако телепортира и двама им, това щеше значително да намали силите на Дейдж. — Ако ще се появяваш тук, имам нужда да си в най-добрата възможна форма. — Конн не спори повече. Нищо на този свят нямаше да задържи брат му далеч от тук. Без значение дали бе крал или не.

Отваряйки леко вратата, Конн се наведе и огледа тихата стая навън.

По телефона се чу шум от движение и гласът на Талън се повиши над звуците от натискане на бутони. — Той е тук — още звук от писане по клавиатура. — Укритие в Роки Маунтин, на тридесет минути от Денвър — щракането на оръжие се чу по линията. — Има сграда издълбана в планината… пази се от трима мъже отвън.

Облекчение изпълни Конн. Поне вече знаеха къде е. Облекчението се замени със страх, когато огледа наоколо.

— Ах, най-добре стойте далеч от тук. — Зрението му се възстанови достатъчно, че да може да види лазерните датчици наоколо. Клавиатурата се появи на стената до главата му. Един заблуден куршум и цялото място щеше да се взриви. — Цялото място е опасано с експлозиви… Стаята, в която съм, а вероятно и навън. Кажете на Мойра…

— Ще й кажеш сам — изръмжа Дейдж — Талън донеси инфрачервения скенер за сгради.

Ах, новата играчка на Дейдж.

— На този етап това няма да ми е от полза. Смятам да взривя това място и да се надяваме, че експлозията ще ме изпрати далеч, а не в Ада. — Конн се опита да се свърже с Мойра, но не се получи нищо. Ако оживееше след това, двамата наистина трябваше да се научат да общуват телепатично.

— Това е адски тъпа идея — промърмори Дейдж зад гърба на Конн. Той се завъртя рязко с разширени очи.

— Ти тъп идиот такъв. Не може да се появяваш така в опасана от лазери зона.

Външната врата се отвори и дневната светлина накара лазерните лъчи да изчезнат. Вътре влезе шифтър и очите му се разшириха, когато видя Конн на вратата. Той изкрещя предупредително и се обърна, хуквайки да бяга докато крещеше.

— Взривете сградата! Взривете сградата!

Земята под тях потрепери.

Експлозията се детонира.

Топлина премина през пространството.

И светът изгоря.