Ребека Занети
Преследван (27)

Глава 27

Мойра изпищя силно за помощ… крещейки името на Конн. Да се фокусира. Налагаше се да се фокусира, за да спаси Кара. Взимайки възглавница тя я метна към портала. В отговор се чу мъжки смях, дълбок и зловещ.

Мойра се наведе, опитвайки да задържи Кара на пода. Обгради я ревящия звук на портала, обгради и двете им, пращейки от енергията си.

Всичко потъмня. Тишината прогони всички звуци.

Болка премина през нервните окончания на Мойра.

Силата щеше да убие и двете им. Съсредоточавайки се, Мойра фокусира спирала от енергия през тялото си. Призова мощни защитни клетки, извивайки ги като чадър и разтваряйки ги широко, надявайки се да успее да улови в тях и Кара. Енергията й щеше да спре невидимите ножове, които се опитваха да ги разкъсат на парчета.

Клаустрофобията примесена с паника стегнаха гърлото й. Нямаше нищо около тях само пълна тъмнина. Във вакуум ли се намираше? Къде бе Кара? Господи. Бебето.

Тя опита да се протегне напред. Опита да изкрещи.

Нищо.

Много скоро звуците се завърнаха. Шумни, прекалено остри. Мъжки глас изкрещя триумфиращо. Женско мърморене повтаряше тихо едни и същи фрази. Светлината се завърна с агонизираща острота… прекалено много, прекалено бързо.

И сякаш мозъкът й бе под мощна електрическа атака, той се изключи. Статичен шум зашумя в ушите й.

И скоро спокойствието на тъмнината я погълна изцяло.

 

 

Конн стигна до вратата в същото време, в което и Талън, и двамата блъскайки рамене в калената стомана. Парчета метал се разхвърчаха от удара, рикоширайки в масата и падайки на земята покрита със счупени чинии. На пода бе пълно с пръст, счупени стъкла, разкъсани възглавници и разпиляна хартия.

Талън изтича през унищожената дневна, към спалнята крещейки името на половинката си.

Конн огледа пораженията, докато ритъмът на пулса му отекваше в ушите му. Той вдигна нос и подуши въздуха. Никаква кръв. Не миришеше на кръв. Как са открили Мойра?

Талън се върна от спалнята, а гневните му очи бяха зелени, без нито точица златисто.

— Какво се случи? Как са ни открили, по дяволите? Кой ги е отвлякъл? — Сурова ярост изкривяваше чертите на лицето му.

Дейдж нахълта в стаята.

— Чалтън каза, че Мойра приела обаждане от Келл. Опитваме се да се свържем с него.

Конн се обърна, почти като на бавен кадър към брат си.

— Мойра извика за помощ почти в последната секунда. — Изпълненият с ужас вик, който бе отекнал в мозъка му, едва не го бе свалил на колене.

Дейдж повдигна вежди, докато вдигаше телефона към ухото си.

— Келл. Дейдж е. Мойра и Кара току-що бяха отвлечени от щаба ни. — Челюстта му се стегна — Как? — Гласът му се снижи — Очевидно, като си се обадил, са проследили обаждането ти.

В другия край на линията се чуха думи.

— Не знам как. Но искам да знаеш едно. Ако не ги намерим, идвам за теб. — Той се заслуша — Добре. Имаш час да ги откриеш. Това е дело на вещица… измисли как да се справиш.

Той затвори телефона.

— Брена е била отвлечена снощи. Затова се е обадил.

Конн се бореше със звяра вътре в него, за да остане спокоен. Имаше нужда от план.

— Добре. Ако са ги телепортирали далеч от тук, който и да дърпа конците трябва да знае точното им местонахождение, нали?

Дейдж кимна.

— Без съмнение. Аз мога само да се телепортирам на определено място, затова ако търся някой, трябва да знам къде е. Това ново умение да телепортираш хора против волята им, трябва да работи по същия начин. Не можеш просто така да намираш хора навсякъде във вселената. Трябва ти местонахождение. И някак, този задник е открил нашето.

— Обаждането на Келл. — Талън се наведе и вдигна малка саксия, слагайки растението върху масичката пред дивана, преди да се насочи към вратата. — Да се подготвяме.

 

 

Мойра се събуди със странно звънене в ушите. Спомените за случилото се се върнаха болезнено бързо, карайки я да скочи на крака. Болка прониза главата й. Тя стисна очи протестиращо. Залитайки, тя сложи ръка на челото си. Нямаше да си позволи да повърне.

Около нея бе напълно тихо. Ароматът на земя изпълни ноздрите й. Бавно тя отвори очи. Пред погледа й се появиха метални решетки.

А отвъд тях, празна стая.

Замаяна. Беше толкова замаяна. Объркана тя огледа килията, поглеждайки през рамо.

— Кара! — Мойра се хвърли напред стигайки до леглото и изпадналата в безсъзнание жена върху него. Тя отмести косата от лицето на Кара. Жената бе прекалено бледа. Бебето бе прекалено неподвижно.

Трябваше да се махнат оттук. Тя се огледа. Металните решетки заемаха цялата една стена на килията с размери шест на девет метра, в която имаше едно легло и това, което приличаше на свързана към нея баня. Стаята от другата страна на решетките бе с абсолютно същата големина. Подът бе покрит с чакъл, а стените бяха от пръст. Някакъв вид мазе.

Тя се фокусира върху решетките, търсейки субатомните частици и представяйки си как ги изменя.

Нищо не се случи. Частиците останаха в най-солидната си форма.

По дяволите. Транспортирането е отслабило силите й. Но може би имаше достатъчно сили да направи магия, с която да унищожи решетките. Или да ги отвори. Може би щеше да успее да разбере кой ги е отвлякъл, като анализира енергийните отпечатъци.

Визуализирайки енергийните отпечатъци тя разтвори длани към отсрещната стена. Кислородът се завъртя подобно на вятър. Индивидуалните енергийни молекули блестяха като злато. Тя се задъха, опитвайки да задържи магията. Усилието накара ръцете й да натежат. Дълбаейки по-дълбоко, борейки се да запази фокуса си, да принуди молекулите да приемат форма на мъж. Лицето му блесна за миг, преди да изчезне.

— Треван? — Тя отпусна ръце. Кучият му син. Бе видяла лицето на Треван.

Външната врата се отвори.

— Моето име ли извика? — Вещерът влезе в стаята, а огромна усмивка грееше на интелигентното му лице.

— Чул си ме? — прошепна тя.

— Разбира се. В стаята има микрофони, които предават навън. Просто за всеки случай. Много впечатляваща магия успя да направиш — Той наведе глава настрани, поглеждайки към Кара — Мисля, че тя е добре. Дори успя да я опазиш по време на телепортацията. Много добре, Седма.

Одобрението в гласа му я накара да се задави.

— Ако я нараниш, на света няма да има място, на което да се скриеш от Талън Кеърс — заяви му Мойра.

Треван сви рамене.

— Ако бях на твое място, щях да се тревожа за теб.

— Прав си. Аз ще съм тази, която ще те убие.

Той се облегна на стената с усмивка на лице, а ониксовият му пръстен блесна щом направи жест с ръка.

— Знаех си, че ти ще се справиш. Че ще оцелееш.

Думите му парализираха мозъка й.

Тя разклати глава срещу замайването. Кара имаше нужда от помощ. Мойра се фокусира отново на решетките, насочвайки цялата си енергия към тях.

Нищо не се случи.

— Разкриващата магия, която преди миг направи, ще бъде последната ти. Честно казано, не съм сигурен как въобще успя. — Треван изтупа невидима прашинка от копринената си риза. — Стените са от планакайт.

Страхът накара дъха да заседне в гърлото й, но тя се постара изражението й да остане неутрално.

— Много подходящо. — Планакайтът бе рядък минерал, взел името си от гръцката дума заблуждавам, тъй като много често бе бъркан за кварц. Освен това твърдият метал правеше манипулирането на квантовата физика напълно невъзможно. Факт, който народът й държеше в тайна от целия свят, през последните хиляда години. — Планираш напред, консул Демидов.

— Да, така е. — Той отново сви рамене. — Като си помисля само, че за малко да провалиш доставката ми в Ню Йорк. Засрами се, Седма.

Интелигентността му се бе превърнала в истинска арогантност. Никой не бе очаквал това.

— Значи ти си копаел в Русия, не демоните? И си я доставял тук. — Да го нарече предател не бе достатъчно силна дума. Би трябвало да има нещо по-обидно.

— Да. Няма да повярваш колко трудно бе да добия материала… старата Вив е свършила добра работа, заравяйки мините. Но… аз съм по-добър от нея. — Той почеса рамото си с арогантно изражение на лице. — Надявах се да използвам планакайта, за да получа сътрудничество от членовете на Съвета. За нещастие, ти си първата, която оцеля пътуването през измеренията.

Болка прониза гърба й. Липсващите членове на Съвета са мъртви?

— Убил си ги?

— Не. — Той се оттласна от стената, като грациозна пума. — Липсата им на умения ги убиха. Можеше да оцелеят пътуването, но не се справиха.

Страх сви сърцето й. О, Господи.

— Брена? — Мойра направи крачка напред, обвивайки пръсти около железните решетки. Сестра й не може да е мъртва. Келл каза, че някой я е отвлякъл, не че е била транспортирана.

Усмивката на Треван бе като на анаконда.

— Сладката малка Брена. Толкова тъжно. — Пръстите му с маникюр полетяха по екрана на охранителната система. Ключалката се отвори с тихо щракване. Външната врата на стаята се плъзна настрани и той излезе навън.

След това вратата се затвори и ключалките щракнаха.

Всяка клетка в тялото на Мойра замръзна. Брена беше жива. Трябваше да е жива. Изчезването й не съвпадаше с начина, по който изчезваха членове на Съвета. Треван само си играеше с нея. Та опита да се свърже с половинката си. Конн?

Никакъв отговор. Не беше изненадана. Цялото й тяло бе като натъртено след пътуването до тук.

Зад Мойра се чу стон. Тя се обърна, бързайки към Кара.

Очите на Кара се отвориха рязко.

— Ауч.

— Добре ли си? — Мойра помогна на приятелката си да седне върху грубото одеяло.

— Не. — Кара се намръщи, облягайки гръб на стената зад нея. — Мамка му писна ми постоянно да бъда разнасяна през пространството.

— Аха… — Мойра погледна към огромния корем на Кара. — Не ти е за пръв път, а?

— Не — Кара потърка с ръка корема си. — Веднъж с Ема, и веднъж с Дейдж. Но тогава нищо не ме болеше.

— Да. Транспортирането против волята ти изглежда причинява болка. — Очите на Мойра се стрелнаха към вратата. — Можеш ли да се свържеш с Талън? Може да ни трябва помощ да избягаме от тук, където и да сме.

— Не. — Кара въздъхна. — Откакто се заразих с вируса не мога да се свързвам с него. Но ти можеш да направиш вещерските си работи, нали? Имам предвид да отключиш вратата или нещо такова?

— Вещерска работа? — устните на Мойра трепнаха.

— Да. Да промениш частиците или да замразиш ключалката. Нещо такова.

— Не. — Мойра погледна приятелката си. — Процесът по телепортиране е объркал енергийното ми поле. — Беше дала клетва да защитава тайната на вещиците на всяка цена. Без значение колко вярваше на Кара, Мойра не можеше да говори за минерала в стените.

— Има смисъл. — Кара се изправи нестабилно на крака. — Не се чувствам добре. — Изведнъж вода потече изпод полата й, изливайки се на пода. — Майко мила.

— О, Боже! — Мойра я сграбчи, настанявайки я обратно на леглото. — Добре. Какво значи това? Имам предвид, значи ли…

— Да. — Лицето на Кара се изкриви в болезнена гримаса, като стисна ръка корема си. — Разбира се, че ще се случи. Какво още може да се обърка? Със същия късмет можехме да сме заседнали в асансьор. Нали се сещаш… идеалното време за раждане. — Жената говореше несвързано.

Мойра не знаеше абсолютно нищо за израждане на бебета. Особено докато са заключени в мазе. Или пещера. Или където и да са по дяволите.

— Дишай дълбоко. Поеми си дълбоко дъх.

Кара я избута от себе си.

— Върви намери начин да ни измъкнеш от тук. Мамка му, ти си Седмата.

Киселата жена, която бе на път да роди, имаше право. Ключалката на външната врата се отвори и Мойра се завъртя, за да прикрие Кара с тялото си. От вън се чу женски смях.

— Треван, какво правим тук долу? Ще закъснеем за резервацията си.

Симон. Огън изпълни тялото на Мойра. Няма начин Треван сам да успява да направи заклинанието за отвличане на хора без нейната помощ. Ако ще това да е последното нещо в живота й, тя щеше да убие братовчедка си.

Гласът на Симон стана по-силен.

— Какво криеш долу, че си го защитил с три кодирани ключалки.

Треван влезе, дърпайки я след себе си. Дългата пола на жената се влачеше по мръсния под. След миг се препъна, а усмивката й изчезна. Погледът й бе прикован към Мойра.

— Какво си направил? — възкликна тя.

Треван се ухили, като хлапак.

— Ами какво. Подсигурих Седмата, както и една от половинките на Кеърс. Казах ти, че умът, а не мускулите, ще управлява света, скъпа моя. Това е нашият шанс. — Той дръпна Симон към себе си, обгръщайки с ръка кръста й, преди да долепи устни до ухото й, докато не откъсваше поглед от Мойра — Това е нашият момент, Симон.

Порцелановата чиста кожа на Симон пребледня като пергамент. Погледът й срещна този на Мойра. Шок, разбиране и накрая приемане премина през черните й очи.

— Колко добре подсигурени са те?

— Много. Освен трите ключалки, в стените има планакайт — устните му се плъзнаха по шията на Симон с ласка на любовник.

Симон затвори очи, преглъщайки шумно.

— Значи са беззащитни.

— Да. — Треван се изправи и се усмихна широко. — Кърджаните ще дойдат по-късно за тях, така ще подсигурим алианса си.

Кърджаните се опитваха от година да заловят вещица, върху която да експериментират. Мойра се намръщи към братовчедка си.

— Не си ли осъзнала, че любовникът ти е убивал членове на Сбора на Деветимата?

Симон сви ръце в юмруци.

— Не. Мъртви ли са?

Треван сви рамене, завъртайки Симон.

— За нещастие. Никой от тях не бе достатъчно силен, че да оцелее пътуването до тук. Преди Мойра. — В гласа му се долавяше одобрение, когато кимна.

Кара простена тихо зад Мойра.

Очите на Треван се разшириха.

— Тя не може да ражда.

— Ражда. — Мойра вирна брадичка. — Наистина не искам да съм на твое място точно сега, Треван. — Талън щеше да разкъса мъжа с голи ръце. Е, щеше да го направи, ако успее да намери вещера. Тя погледна пребледнялата си братовчедка. Значи, Симон не е знаела. — Прости ми. Помислих, че работиш с него.

— Не — въздъхна Симон, поглеждайки надолу към дългите си поли и блестящата горна част на роклята си.

Треван дръпна ръката й към себе си.

— Исках да те изненадам, скъпа моя. Успях ли?

— Да — прошепна Симон.

— Искаш да управляваш, нали? Доволна си? — попита Треван.

Симон изпъна рамене.

— Разбира се, скъпи. Знаеш какво значи за мен да управлявам Съвета. — Тя погледна към вратата — Изглежда си помислил за всичко. Няма начин да избягат.

Треван потърка брадичката си.

— Знаех, че ще си доволна.

— О, доволна съм. — Симон се отпусна срещу любовника си, а гласът й бе тихо мъркане. — Макар че колкото по-скоро изчезнат, толкова по-добре. Ъм, кога ще се отървем от тях? — Макар да звучеше адски секси, лицето й бе безизразно, а погледът насочен към Мойра.

Треван завъртя глава, плъзгайки устни по лицето й със замислен поглед. Тя затвори очи, облягайки се на него, въздишайки. Той се засмя.

— Кърджаните ще пристигнат тази вечер.

Симон се усмихна.

— Идеално.

Мойра се намръщи. Може би Симон щеше да накара Треван да говори.

— Попитай го за Брена, Симон.

Очите й се отвориха рязко.

— Брена? — Тя застина. — Какво за Брена?

Треван я пусна, плъзвайки се към вратата.

— Ще обсъдим това горе, Симон.

Симон се обърна леко с ръце на кръста.

— Какво имаш предвид? Да не си се опитал да вземеш и Брена?

— Ами ако съм? — предизвика я той. — Понякога е нужно да се направят жертви, за да постигнем това, което желаем в живота си. Осъзнаваш това, нали?

— Да. Разбирам го. — Симон отпусна рамене.

— Обичаш ме, нали? — Триумф премина през лицето на Треван.

Симон въздъхна.

— Да. Обичам те. — Тя погледна към Мойра и после обратно. — Но очевидно, не те познавам добре.

Смехът му изпълни зловещо стаята.

— Ще поработим над това. Засега, трябва да ми покажеш, че разбираш и приемаш пътя си. — Макар и спокойни думите му определено бяха заплаха.

— Така е. — Симон изпъна рамене. — Винаги съм го правила. — Тя се обърна към Мойра. — Може би ще е добре да се подготвиш да се срещнеш със съдбата, с която толкова много се гордееш. — Елегантното й сумтене отекна в клетката.

Той се усмихна и се обърна, за да въведе кода.

По-тихо от дъх, Симон се хвърли към него. Тя го блъсна силно в гърба, забивайки лицето му във вратата. Чу се хрущене на кости. Разплиска се кръв. Голата й ръка се обви около гърлото му и тя го стисна силно, притискайки колене към ребрата му.

Треван се завъртя с мощен рев и се оттласна силно към стената зад себе си. Раменете на Симон се удариха силно в стената и тя едва не го пусна. С вик на болка, очите й светнаха опасно, докато се опитваше да го задържи.

— Забий по-силно коленете си, Симон — извика й Мойра. Дали братовчедка й можеше да се бие? Със сигурност Келл би трябвало да я е обучавал на някакъв етап, нали? — Добре. Сега прекъсни дихателните му пътища. Ако можеш строши адамовата му ябълка.

Кръв се стичаше по разяреното лице на Треван. Животински рев се изтръгна през стиснатите му зъби. Сграбчвайки косата на Симон, той я дръпна силно, премятайки я през рамото си. Тя скочи обратно на крака, залитайки. Симон се бореше безстрашно, но той замахна и я удари през лицето. Тя залитна назад, вдигайки немощно ръце.

Той я удари отново.

— Спри! — изсъска Мойра — Пусни я, задник такъв.

Той наведе лице към това на Симон, а очите му блестяха гневно.

— Ти, малка кучко. Наистина ли си мислеше, че можеш да ме победиш?

— Не ми се видя да имам избор — изсъска Симон. — Нямах достатъчно време да съставя план.

Стомахът на Мойра се сви. Симон бе права. Това беше последният им шанс да избягат, преди Треван да залости вратите.

— Пусни я, Треван. Ако навредиш на дъщерята на главата на Сбора на Деветимата, ще ти донесе само смърт. Леля Вив ще те одере жив и го знаеш много добре.

Треван преглътна, след това измъкна пистолет от панталона си.

— Е, добре. Предполагам, че Кърджаните ще се зарадват на две вещици и половинката на Кеърс. — Той опря дулото на пистолета в темето на Симон. — Отстъпи от решетките, Мойра.

Завличайки Симон през стаята, той изчака докато Мойра отстъпи назад. След това, държейки почти изпадналата в безсъзнание жена, той отключи вратата и хвърли Симон в килията.

Мойра улови братовчедка си и я спусна внимателно на пода.

— Съжалявам — прошепна Симон. И след това припадна.