Ребека Занети
Преследван (22)

Глава 22

— Кой, по дяволите, си мислиш, че си? — Конн грабна краля на Реалм и го притисна към стената на стаята за стратегии в щаба в Орегон. Яростта гореше в него със силата на клада. Миризмата на опърлена коса изпълваше ноздрите му. Едва бяха успели да се измъкнат.

Дейдж го избута назад, а обикновено бронзовото му лице бе пребледняло.

— Махни се от мен. Тежеше цял тон, докато те телепортирах. — Той се облегна назад на стената и се плъзна по нея. Огънят бе прогорил част от ризата му, а на едно място ръката му бе толкова изгорена, че под червената плът се виждаше ясно бялата кост на ръката му. Очите му блестяха в опасно синьо. Много лош знак.

— Ти си Кралят! — Кога, по дяволите, брат му щеше да осъзнае това? Сърцето на Конн заби в нормалния си ритъм. Болката обхвана отново тялото му. Той прехвърли теглото си на здравия си крак, борейки се да изглежда безразличен.

Талън свали бронежилетката от гърдите си, пускайки я на масата покрита в бойни планове.

— И двамата имате нужда от вена. — Челюстта му бе стегната, а косата вързана на тила. По-големият му брат се бе готвил за бой.

— Моята кръв е по-добра. — Джейс спусна предпазителя на пистолета си, оставяйки оръжието на масата. След това вдигна ръкава си, разголвайки китката си.

Кейн изсумтя.

— Не, не е.

Конн задържа погледа на Дейдж, а в тялото му припламна гняв, когато брат му повдигна едната си вежда предизвикателно.

Кралят прочисти гърлото си.

— Искаш да се бием за това ли? — Нетърпение изви горната му устна. — Ще изчакам да се възстановиш, разбира се. — Той стрелна с поглед все още кървящия крак на Конн и огледа останалите му наранявания, докато вдигаше поглед към лицето му.

Задник. Кога щеше да осъзнае, че неговият живот бе много по-важен? Конн позволи на лека усмивка да извие устните му.

— Не, не искам да се бием. Но ще кажа на Ема какво направи.

Ноздрите на Дейдж пламнаха.

— Не би го направил.

— Напротив. — Конн отдели секунда да се наслади на паниката в очите на брат си, преди прашинките във въздуха да затанцуват пред погледа му. — Какво, по дяволите? — Той се олюля. — Мамка му! — И тъмнината го погълна.

 

 

Мойра седеше на пухеното кресло с поглед насочен към полуголия воин на леглото. Тяхното легло. В стаята се носеше ароматът на градински чай и барут, ръчно направеният ирландски килим бе в тон с покривката на леглото. Три картини с маслени бои висяха на стените, всички с гледки от дома, показвайки пълната луна. Той бе декорирал тази стая, мислейки за нея.

Бяха го наранили. Гневът започна да гори по кожата й, издавайки ясно доловимо пукане. Раните, пресичащи гърдите и корема му, вече не кървяха, но бяха подути и силно зачервени. Джейс бе набутал китката си в устата на изпадналия в безсъзнание Конн, затова поне бе получил някаква кръв, която да му помогне да се излекува.

— Мойра. — Гласът му изръмжа името й, а невероятните му очи се отвориха. — Загърби гнева, непослушнице. Имам нужда от щастливи мисли.

Тя не успя да спре усмивката си. Какъв умник.

— Сега вече си мислиш, че си в главата ми, така ли? — Той опита да се изправи и тя скочи към леглото, притискайки го с ръце към частите от гърдите му, на които нямаше рани — О, не. Няма да ставаш.

Ръцете му обгърнаха китките й. Странен блясък просветна в очите му. Дръпвайки я рязко, тя се приземи на гърдите му.

— Здрасти.

Тя опита да стане и да се отдръпне от раните му. Гняв пламна в нея, примесвайки се с желанието. Беше я изиграл.

— Ранен си, по дяволите.

Едната му тъмна вежда се повдигна на арогантното му лице.

— Каза ми, че мога да си хапна от теб.

Е, мъжът имаше нужда от кръв. Тя кимна и опита да разголи едната си китка.

— Не. — Стягайки хватката си, вдигайки ръцете й над главата си, той притисна гърди в нейните. — Хммм. Много хубаво.

Мойра опита да се бори с изчервяването, което се надигаше към лицето й, а зърната на гърдите й се втвърдиха срещу горещата му кожа. Топлина започна да се надига между бедрата й.

— Конн, ранен си. — Гласът й бе задъхан и прекалено слаб.

— Тогава гледай да си нежна с мен — промърмори той, а устните му се плъзнаха по челюстта, към ухото й. — Кожа по-мека от всичко на света. И гладка като ирландския порцелан на майка ми. — Той я захапа лекичко, възпламенявайки я. — И все пак, много по-красива. — Той отпусна глава назад и погледът му помилва нейния. — Ти си най-красивото нещо, което съм виждал в своя триста годишен живот, далтийн.

Нежността и силното му желание запалиха нуждата й. Емоции, които не искаше, от които се нуждаеше, напълниха очите й със сълзи.

— Мразя това, че те нараниха, Конн. — Докато тя се бореше със сълзите, те проличаваха в гласа и тембъра й.

Погледът му омекна.

— Ах, любима. Добре съм. — Той пусна китките й и отмести къдриците от лицето й.

— Не, не си. Лекарят те прегледа, докато беше в безсъзнание. — Отне му цял час. — Изгубил си голяма част от черния си дроб и двата бъбрека. — Колко силно трябва да са го удряли, за да нанесат толкова големи вътрешни наранявания. Гняв и безпомощност се бореха в нея, карайки я да се чувства нищожна. Толкова нищожна.

— Мойра. Дробовете и бъбреците ще пораснат отново. Дай ми няколко дни и ще съм като нов, готов да преследвам целия клан. Докато говорим в момента се лекувам.

Уязвимостта я задържа неподвижна. Той бе раненият и все пак тя имаше нужда от утеха.

— Това… ти… — Объркването я накара да прехапи устната си.

Разбиране проблесна в очите му.

— Всичко е наред. Не е нужно винаги да бъдеш толкова силна. — Широката му ръка започна да я милва нежно от рамото до бедрото. Утешително. Добротата и разбирането бяха толкова смъртоносна комбинация.

Сълзите победиха във вътрешната й борба и потекоха по лицето й. Тя не познаваше друг начин, освен истината. А истината я плашеше до смърт.

— Не съм слаба, Конн.

Той я повдигна, слагайки я да седне върху него, с крака около кръста му.

— Не, не си.

С леко плъзване, той я настани върху слабините си, на безопасно разстояние от раната на корема му. Тя изтри сълзите от бузите си, отказвайки да затвори очи. Безопасността не съществуваше, когато Коннлин Кеърс имаше план.

Пръстите му я стиснаха, задържайки я на място.

— От какво се боиш, Мойра?

— Да не изгубя себе си. — Думите се изстреляха от нея тихо и бързо, съдържайки толкова истина в себе си, че дъхът й секна.

— Може би, вместо това ще се преоткриеш. — Очите му се затвориха.

— Деветимата обмислят да се оттеглят от Реалм — Ето. Каза го.

— Знам. Имало е предварително гласуване преди Грейс да бъде отвлечена.

През нея премина вълна от изненада последвана от лек гняв.

— Звучиш така, сякаш обсъждаме времето. — Той е знаел. И не й бе казал нито дума.

— Това са просто факти.

— Е, тогава какъв е планът ти, Конн? Знаеш каква е работата ми.

— Няма план. Засега Деветимата са в неизгодна позиция и не могат да взема никакво решение.

Той грешеше. Съветът можеше да гласува оттеглянето си само с вота на присъстващите членове.

— Какво значи това?

— Ще се държим солидно, докато вземат решение. Щом го направят, ако се налага, ще те неутрализирам. — Гласът му стана по-твърд с второто изречение. — Не се заблуждавай, двамата с теб оставаме заедно, ако ще останалата част от света да експлодира. Започваме от точката, на която сме, и продължаваме напред. — Той вдиша дълбоко въздух през носа си. — Може би ще се наложи да отложим тази философска дискусия. — Прорезната рана на рамото му се затвори пред погледа й.

Щеше да му срита задника по-късно, задето си мислеше, че може да я неутрализира.

— Все още имаш нужда от кръв. — Носеше се слух, че нейната е магическа.

Лека усмивка изви устните му.

— Това покана ли е?

Тя се замисли за миг. Нуждата припламна във всичките й нервни окончания.

— Да.

Очите му се отвориха, а зеленото бе примесено със сребристо.

— Е, щом е така. — Бавен, като летен бриз, той плъзна едната си ръка зад тила. — Приемам.

Дори ранен, дори изтощен, този мъж притежаваше аура, която нашепваше, колко е опасен. Подобно на повечето хищници. Бедрата й пламнаха и тя приветстваше тази реакция по-лесно отколкото менгемето, което стягаше сърцето й.

— Искаш ли шията ми?

Клепачите му се притвориха лесно.

— Не — промърмори той нежно. — Искам те цялата, Мойра. — Тя си пое дълбоко дъх, надигайки се леко. — Но засега, шията ти ще е много приятна. — Двата му резеца се спуснаха ниско.

Тихо ръмжене се изтръгна от него и тя потрепери. Борейки се с желанието да прочисти гърлото си, борейки се с желанието да бяга, тя внимателно сложи ръце от двете страни на раменете му и се наведе надолу. Той преплете свободната си ръка в косата й и стегна хватката си, накланяйки главата й настрани.

Нещо естествено, нещо женствено вътре в нея въздъхна и тя се успокои. Беше негова. И дълбоко в нея живееше твърдото уверение, че той никога нямаше да я пусне да си отиде.

Грапавият му език проследи контурите на ключицата й и нагоре до челюстта й. Кожата й настръхна, последвана от вълна горещина. Тя се притисна надолу към него, слабини срещу слабини, омекнала от милувката му. Той бе така твърд. За нея.

Мойра притвори очи, а от гърлото й се изтръгна лек стон.

— Моля те.

Сякаш бе чакал именно това, той се притисна към нея. Дълбоко и бързо, той не й даде време да пригоди, а запи жадно. Изискващ. Притежаващ. Ръцете му около нея се стегнаха. Животинско ръмжене се изтръгна от гърдите му.

Тя се изви, тялото й потрепери, а устата му се стегна върху шията й. Мислите блуждаеха като стари спомени, а тревогите й бяха прогонени от него. Нищо в реалността, нищо във въображението не можеше да се сравнява с чувствеността на това половинката й да пие кръвта й. Крайниците й омекнаха и все пак, тя споделяше с него мощта. Мощта, която го изпълваше, я обля. Енергия, сурова и чиста.

Елементарна.

Първобитна.

Вечна.

Острите му резци се отдръпнаха и той облиза раната, затваряйки малките дупчици. Дълбока въздишка се изтръгна от гърдите му.

— По дяволите, жено. — Клепачите му натежаха. Ръката в косата й се отпусна и той я притисна към себе си, обръщайки се настрани, за да се сгуши около тялото й. Дишането му стана равно и той заспа.

Тя си пое дълбоко дъх. Мъжът бе взел повече от кръвта й. Много малко, хора можеха да се справят с Коннлин Кеърс. И тя не бе един от тях. Гърбът й бе опрян в горещия му гръден кош, изкушавайки я да се потопи в нея, във видението му за един свят, който бе почти прекалено хубав, за да го откаже. Дори по-зле, част от нея, по-голяма отколкото й се искаше да признае, копнееше да му достави удоволствие. Искаше да направи така, че думите му да станат реалност.

Точно тази мисъл я накара да стане от леглото и буквално да изтича през вратата. Щом излезе в коридора, очите й се стрелнаха към най-близкия изход върху каменната стена. Трябваше да се махне от тук, да излезе на повърхността. Вероятно бе почти полунощ. Луната се бе издигнала високо в небето. Стъпките й отекваха по каменния под, докато бягаше, откривайки стълбището. Две стъпки навън и се блъсна в гърди, които с лекота можеше да са създадени от камък.

Приглушено „ОХ“ се изтръгна от нея и тя направи крачка назад. Само бързите рефлекси на краля, който я улови за ръцете, й попречиха да не се блъсне в металните врати зад нея.

Като заек приклещен от хищник, тя се задърпа задъхана.

Той я пусна и направи крачка назад.

— Мойра… — Приемане и разбиране преминаха през лицето на краля. — Чувстваш се уловена в капан, нали?

— Да. — Тя задиша тежко, опитвайки се да потисне паниката надигаща се под кожата й.

Дейдж я погледна внимателно и лека усмивка изви устните му.

— Искаш ли да се бием?

— Да се бием? — Кралят на Реалм искаше да се бие с нея?

— Да. — Усмивката му се отрази в блясъка в очите му. — Имаме най-добрите спаринг матраци наоколо. Келл те е обучавал, нали?

Да. Докато не започнеше да кърви от ушите.

— Може би малко.

Кралят имаше трапчинки.

Интересно.

Той хвана ръката й и буквално я задърпа по стълбите на следващия етаж, където отваряйки вратата се озоваха в огромна фитнес зала, пълна с дебели матраци. Той затвори вратата зад тях.

— Когато почувствам тежестта от живота, удрям нещо. Обикновено това нещо е Конн. — Веселие кънтеше в думите на краля. — Е? Ръкавици, ножове, какво да бъде?

Емоциите се надигнаха бързо и силно в нея.

— Нищо. Обичам ръкопашния бой. — Нуждата да удари нещо я заля. Той може и да се опитваше да помогне, но вампирът щеше да се окаже със сритан задник.