Ребека Занети
Преследван (23)

Глава 23

Келан занесе содата си на износеното сепаре в закусвалнята за бързо хранене, настанявайки се облечен с новото си пилотско яке. Едва успя да се прибори с нуждата да почеше лицето си. Гримът, който добавяше по-тъмен цвят на кожата му, бе дразнещ. Наоколо се мотаеха ученици от гимназията, някои играеха на билярд, а други дартс. Готина сбирка, макар че не сервираха кръв.

Но дори там му бе студено. Веднага щом учените намереха генна терапия, която да позволява на хората му да излизат на слънце, Келан щеше да отиде някъде, където е много топло и да се научи да сърфира… докато превзема света, разбира се.

Трио кикотещи се момичета на масата в ъгъла, му мятаха флиртуващи погледи. Второкурснички с изрязани блузки, които вероятно прикриваха под суитчъри, когато напускаха безопасността на дома си. Блестящ грим покриваше лицата им. Едната можеше да мине за клоун. Той едва не се ухили. Ако малките глупачки само имаха идея какво може да им направи. Какво искаше да им направи.

Миризма на загорял хамбургер остави лош вкус в устата му. Защо някой би ял подобно нещо бе извън разбиранията му.

Стъклените врати се отвориха, разклащайки малкото звънче над прага. Пеги се плъзна вътре, отмятайки косата си. И някак стаята стана по-топла. Той се поизправи на мястото си, изпъвайки гърди напред.

Тя го забеляза, махна му и премина през тълпата момчета хвърлящи стрелички дартс, за да се отпусне на пейката пред него. Повечето хора, дори тези, които бяха векове по-възрастни от него, трепереха и събираха силите си, когато той ги приближеше. Но не и Пеги. Тя пристъпи към него, сякаш нямаше нищо, от което да се бои, сякаш е в безопасност. Идеята да я защитава от жестокостите на света сгорещи кожата му.

Уникалният й аромат на рози се понесе към него, карайки сърцето му да затупти по-бързо. Тя се усмихна.

— Здрасти. Извинявай, че закъснях. Трябваше да помогна да затворим магазина. — Тя работеше на половин работен ден в магазин за лов и риболов, собственост на родителите й, и знаеше всичко за мухите за риболов.

— Здрасти. — Погледът му се насочи към синьото спортно яке, обгръщащо дребното й тяло. Миризмата на мъжка пот и силен одеколон прониза сетивата му. Напрежение стегна задната част на тила му. — На кого е якето?

Тя се изчерви и прокара ръка по износената яка.

— На Джо Нелсън. Сещаш ли се, куотърбекът, за когото ти разказах? — усмивката й разкри идеални бели зъби, блестящи и еднакви като перли. — Най-после ме покани да излезем на среща.

Огън лумна в тялото на Келан толкова бързо, че чак дъхът заседна в гърлото му. Беше споменала момчето само между другото. Беше неин приятел, с когото учила понякога.

— Не осъзнавах, че го харесваш. — Какво, по дяволите, правеше Келан тук? Искаше да я ухажва бавно.

Тя сви рамене, а сините й очи проблеснаха.

— От известно време си падам по него. — Сякаш усетила безпокойството му, тя се пресегна и сложи ръка върху неговата. — Толкова се радвам, че сме приятели, Келан. Макар че си две години по-млад, ти значиш много за мен. — Тя погали кокалчетата на ръката му, а светът се озари с усмивката й. — И впрочем, помагам с домашните на една второкурсничка и мисля, че може да я харесаш.

Той беше тъмно момче, прекалено младо, и все пак заради него Джо я бе забелязал. Келан показа острите си зъби.

Пеги отскочи назад, а зениците й се разшириха. Той затвори уста и тя се изкикоти нервно. Поклащайки глава, тя очевидно игнорира инстинктите, които боговете й бяха дали.

— Добре ли си?

— Да. — Той се облегна назад, потискайки една усмивка. Реалността застана на мястото си с шумно щракване. Предателството накара гръбнака му да се изпъне, но по някакъв начин беше утешително. О, болеше. Темпераментът му го умоляваше да отвори широко уста и да избие всички присъстващи наоколо, но… той успя да се спре. Сякаш отново беше в собствената си кожа.

— Всъщност, по-рано тази вечер говорих по телефона с момиче, за което мисля, че може би е моето бъдеще.

— Наистина ли? — Пеги помаха на момичетата от съседната маса. Една вена затуптя на шията й, доказвайки, че не е наистина така уверена. Жертвите винаги имаха първични инстинкти за самосъхранение. — Как е името й?

— Джейни. — Достатъчно с това. Той се отпусна и усети, че странната тежест, която усещаше напоследък, вече не го притиска. — Късно тази вечер заминаваш за онова твое пътуване, нали?

— Да. — Пеги заподскача щастливо на мястото си, а усмивката й беше спокойна, когато се обърна към него. Беше се успокоила, че е в безопасност.

Глупаво човешко момиче.

— Ще посетя чичо и леля в Омаха… взимам нощния автобус. Ще са забавни две седмици на почивка и помагане във фермата им. Обичам фермата. — Тя се намръщи, а между очите й се появи лека сладка линия. — Обаче ще ми липсваш.

Но не достатъчно колкото ще й липсва Джо, очевидно.

— И ти ще ми липсваш. — Мозъкът на Келан започна да съставя план.

Тя погледна към часовника си.

— О! Трябва да се срещна с Джо, за да хапнем йогурт. — Сега смръщването й не беше сладко. — Искаш ли, ами, да дойдеш?

— Не. — Келан се изправи, протягайки ръка, за да й помогне. Кожата й бе гладка в дланта му. Дали навсякъде бе така гладка? — Трябва да се прибирам у дома. Весело изкарване.

Той я придружи навън и се насочи в противоположната на нейната посока, скачайки в пикапа си. Гневът имаше вкус на киселина в гърлото му. Нещо под ребрата му изгаряше с болка, която не бе изпитвал никога до сега… тъпа и унищожителна. Телефонът му иззвъня, почти заледявайки ухото му, когато вдигна и изръмжа.

— Келан. Къде си? — попита Франко, а през линията се понесе шум на хартия.

— На път към дома. Искам веднага да приготвят самолета… отивам в Омаха. — Той затвори, а на лицето му се появи усмивка, изпращаща топлина през порите му. Джейни беше права. Пеги трябваше да се срещне с истинския Келан.

Краката на Мойра танцуваха по дебелите матраци покриващи, целия под на стаята, създадени специално за ритане на задници. В съседната стая имаше тежести, машини за упражнения и боксови круши. Ароматът на боров почистващ препарат и пот покриваше матраците. Тя се фокусира върху краля.

— Странно ми, че ще наритам краля на Реалм.

Усмивката му съдържаше прекалено много предизвикателство, че да е спокойна.

— Оценявам загрижеността. Никога преди не съм се бил с жена. — Тъмната тениска не можеше да прикрие твърдите мускули на гърдите му, а широкият спортен панталон само подчертаваше мощните му крака. — За мен ще е чест, ако не се въздържаш. Покажи ми на какво си способна.

Добър план. Тя имаше нужда да удря силно и бързо. Хвърли се към него, бедрата й обгърнаха главата му и стисвайки здраво тя отхвърли торса си надолу между краката му, удряйки задната част на коленете му. Гравитацията й помогна да събори краля на матрака с лицето напред. Тя подскочи и се приземи на гърба му, притискайки коляно към тила му.

Той се засмя, устата и дланите му бяха опрени в матрака.

— Това беше супер.

Мощните му мускули се стегнаха. Дейдж се надигна, заставайки на ръце, с крака във въздуха. Движението отхвърли Мойра от гърба му и тя полетя през стаята, като сладолед в лъжица, по време на бой с храна.

Тя се претърколи и се приземи до стената, преди да скочи на крака.

— Добър ход.

— Мерси. — Той погледна към коленете й, приближавайки се към нея. — Е, когато с Конн се бием, обикновено говорим за разни неща. Като например, защо сме ядосани на живота.

— Не съм ядосана на живота — каза тя и приклекна завъртайки се и поваляйки го на пода.

Той скочи, събори я на пода и се приземи, стъпвайки от двете страни на бедрата й. След това се спусна на колене и притисна с ръце раменете й.

— На кого си ядосана?

Завъртайки кръста си, тя вдигна крака и ги обви около тялото на краля, преди да го дръпне назад. Той се срина на пода с глухо тупване.

— На съдбата… на провидението. Адски изтощена съм да се боря с тях. — Пусна го и се изправи на крака.

Дейдж завъртя крака във въздуха и скочи, изправяйки се.

— Може би е време да спреш да се бориш срещу всичко и да започнеш да се бориш за нещо.

— Фукльо. Мислиш, че трябва да се боря за Конн.

— Разбира се. Насочи се към живота, който искаш да имаш с него. — Металическите очи на Дейдж бяха изпълнени с разбиране. — Войната се влошава. Имаме врагове на всеки фронт… дори някои, които ни бяха приятели. Избери пътя си, Мойра.

Пътят си?

— Караш го да звучи толкова лесно. — Раздразнението формира пукаща топка от енергия пред тялото й и тя я улови с лявата си ръка.

Той повдигна вежда.

— Всъщност, адски гадно е да следваш дълга си. Мразя да бъда тук, да слагам маска на спокойствие на лицето си, когато предпочитам да съм на фронтовата линия. — Тенис обувките му оставиха дълбоко следи в матрака, когато той разкрачи крака и разтвори широко ръце. — Освен това знам какъв трън в задника може да е Конн. Винаги мисли, че трябва да скача пред нас и да ни защитава на всяка цена.

Зениците й се разшириха, а очите й блеснаха в силно смарагдов цвят.

— Именно. Аз съм добре обучена. Нямам нужда някой да се хвърля пред мен на пътя на куршума.

— Той те обича, Мойра. — Дълбок и сигурен, гласът на краля нанесе последния удар.

Тя трепна. Енергийната топка подскочи в ръката й.

— Не. Маркирането изненада и двама ни. Аз съм само задължение за него.

Дейдж отметна глава назад и се разсмя.

— Не, скъпа. Ти си трън в задника. Конн може да се справя със задълженията си. А ти… ти си съвсем друга история. Той иска да бъдеш щастлива. Иска да си в безопасност. Силно ти препоръчвам да му помогнеш да направи и двете… докато продължаваш да следваш пътя, който си избрала в живота си.

Енергията запулсира в яркосиньо, изпращайки вълни от адреналин през тялото й. Защо всички си мислеха, че притежава дарбата да прави компромиси? Защото е Седмата ли?

— Нямам нито търпението, нито желанието да направя това.

— Тогава ще изгубиш. — Дейдж сви рамене. — Което е глупаво… имайки предвид, че го обичаш с цялото си същество. — Краката му заподскачаха, танцувайки по матрака. — И двамата сте твърдоглави, умни и дяволски добри в работата си. Или ще станете страхотен екип, или ще се избиете.

Кралят не пропускаше абсолютно нищо.

— Такъв си задник. — Тя си пое дълбоко дъх. Вероятно това не беше нещо, което може да казва на краля на Реалм.

Той кимна, а усмивката му стана по-широка.

— Не за пръв път ме наричат така, Мойра. — Той потърка тила си. — Аз, ами, не мисля, че можеш да го видиш. Не истински.

Какво, по дяволите, имаше предвид?

— Виждам го. — Будна или заспала, тя винаги виждаше Конн.

— Не. — Дейдж въздъхна, а погледът му се насочи към енергийната топка. — Не мисля, че разбираш значението на последния век. Колко трудно му бе да остане тук, да стои далеч от жената създадена единствено за него. Да стои далеч… от теб.

— Той подписа договора. — Дори докато изричаше думите осъзнаваше колко абсурдно звучат. Коннлин Кеърс почти не се интересуваше от договори… дори въобще. — Имах нужда от време. — Тя трябваше да се обучава на земята на дедите й.

— Знам — каза меко Дейдж. — Но Конн имаше нужда от теб. Той е най-добрият войник… и не можеше да защитава и пази жената, която обича… сто години. Той спеше много рядко, а през последната седмица съм виждал усмивката му повече пъти, отколкото през последните пет десетилетия. Въпреки че бе изтезаван до степен, в която органите му трябва да пораснат наново.

Сърцето й потрепери. Силно. Ярка светлина премина през синята енергия в ръката й. Истина.

— Знам това.

Дейдж изпука кокалчетата си.

— Аз не бих могъл да го направя. Не бих могъл да остана далеч толкова дълго. Но Конн… той жертва всичко, за да ти даде времето, от което имаше нужда. — Кралят се наведе и взе една кърпа от пода, за да подсуши челото си.

Да. Но сега какво?

Тя се опита да не се обижда, задето краля обърна гръб на нея и на енергийното й оръжие. Това значеше, че той й вярва, че ще играе по правилата. Тя се опита да се фокусира върху дискусията.

— Ако Конн бе научил, че тренирам за Страж, нямаше да чака толкова дълго. — Той щеше да нахълта в Ирландия и да я замъкне някъде в безопасност. Разбира се, ето я къде бе сега, в безопасност под земята.

— Не, нямаше да има сила, която да спре брат ми, ако бе научил каква е новата ти професия. — Очите на краля блеснаха. Той пусна кърпата на пода и се върна отново на мястото си. — Макар че доста си го впечатлила в Ню Йорк.

Мойра се ухили.

— Радвам се да го чуя. — Може би, след като Конн я бе видял в действие, щеше да разбере по-добре нуждата й да продължи да бъде Страж. — Значи предлагаш да направя, какво? Имам предвид, ще ми дадеш съвет, нали? — Мъжът изглеждаше мъдър. Би трябвало да има нещо полезно, което да й каже.

— Длъжница си на Конн.

Тя вдигна рязко глава.

— Моля?

— Длъжница си му. Той се жертва цял век, сега ти трябва да намериш начин да му позволиш да бъде тази половинка, която той иска да е… като същевременно следваш собствената си съдба — Дейдж застана с леко разкрачени крака. — Ти си умна жена, Мойра. Ще намериш начин.

Беше мислила, че е намерила просветения от братята Кеърс. Инстинктите й нашепваха, че кралят не би се спрял пред манипулация, ако това значи, че ще попречи на някой да навреди на семейството му. А сега тя бе част от това семейство.

— Всички сте заседнали в каменната ера.

— Звучиш като Ема.

— Половинката ти е умна жена. — Мойра пое дълбоко дъх, позволявайки на енергията да стане по-здрава. — Мислех, че ще искаш да обсъдим… ами… плановете на Деветимата да се оттеглят от Реалм. — Да се опита да я привлече на своя страна.

— По дяволите, не. — Усмивка разтегна пълните устни на Дейдж. — Ако Деветимата се оттеглят, ти ще си в ужасна позиция, скъпа. Но няма какво да направиш по въпроса.

— Но аз ще бъда заплаха за теб. — За целия му свят.

— Да, но си част от семейството. Никога не бих те наранил. — Дейдж омекна. — Освен това, Конн се справя с повечето заплахи за семейството. Той ще се погрижи никой от нас да не пострада, ако Деветимата се оттеглят.

— Какво, по дяволите, значи това? — Макар Конн никога да не би я наранил, той беше най-добрият воин. Какво би направил?

— Мисля, че ще е най-добре да не го притискаме до тази степен, Мойра. Само казвам. — Очите на краля заблестяха в сребристо. — Стига приказки. — Един мускул на шията му трепна и той погледна към топката в ръката й. — Хвърляй.

Нямаше нужда от втора молба. Отмятайки ръка назад, тя хвърли енергийната топка към Дейдж. Тя полетя и го удари в центъра на гърдите, карайки го да направи няколко крачки назад. Доволна усмивка озари лицето му, когато погледна надолу, а енергията се изпари. Във въздуха се разнесе миризма на изгорен плат.

Той въздъхна.

— Превъзходно. — Въздухът около него запука, сякаш от него бе изсмукан целия кислород. Блузата му падна на пода, прекалено увредена, за да остане на раменете и гърдите му, разголвайки интересна татуировка в лявата страна на гърдите му. Маркерът на Кеърс в увеличен вид.

— Това е наистина страхотно. Но не мога да ти позволя да ме изгориш. Ема ще се вбеси адски много. Той почеса замислено ребрата си. — Много готино.

Вратата се отвори и Кейти връхлетя в стаята, отмятайки косата от очите си. Виждайки ги, тя се закова на място.

— Ах, извинете. Дойдох да медитирам.

Джордан се появи зад нея с намръщено изражение на лицето си. Многоцветната му коса се спускаше в безпорядък около ъгловатото му лице. Мъжът дори приличаше на лъв в човешка форма, а по кожата му танцуваше гневна аура.

— Трябва да говорим. Веднага.

Дейдж погледна от единия към другия.

— Е, добре тогава. — Той пристъпи напред и хвана Мойра за ръката. — Ти давай. Със снаха ми ще минем в другата зала, за да си устроим състезание кой ще ритне повече пъти боксовата круша за пет минути. — Хватката му се стегна и тя реши да не спори.

 

 

Кейти изпръхтя.

— Мерси. — Нима кралят и половинката на Конн бяха участвали в спаринг? Никога не бе виждала как се бият вещиците. Тениската на Дейдж бе изгорена направо на тялото му. Може би, по-късно Мойра щеше да се съгласи да се поупражнява с нея.

Вратата се затвори зад краля и Кейти погледна към Джордан.

Ръмженето му бе доста реалистично.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш с това, че няма да се прибереш с мен утре у дома?

Думата дома почти накара коленете на Кейти да се подкосят. Нейният дом никога нямаше да бъде при лидера на лъвовете. Не и ако не си върне умението да се преобразява.

— Оставам тук. С Ема и Кара. — Налагаше се да остане близо до учения, който можеше да я излекува… особено сега.

— Защо? — Джордан подръпна тъмната си тениска, а дънките бяха опънати по силните му крака. Не бе бягал два дни и енергията се изливаше от него на талази. Както и ароматът му на канела и дъб. Див като самия мъж.

Макар и дълбоко под земята, тя знаеше, че луната вече се е издигнала високо в небето. Нещо вътре в нея крещеше. Мускулите й вибрираха, надолу по резците й, карайки дори дупето й да потреперва от силата в нея.

— Заразих се с катализатора.

Джордан пребледня.

— Какво. Си. Направила? — Той се препъна назад, чист шок изпълваше жълтите му очи.

Тя пое дълбоко дъх, изпълвайки дробовете си с кислород. В живота си не се плашеше от много неща. Лидерът на лъвските кланове стоеше половин метър по-висок от нея, с мускули изваяни от тичането и работата в ранчото му. Джордан в пристъп на изгарящ гняв бе способен да изплаши всеки.

— Чу ме.

Кръвта завря под кожата му, карайки скулите му да се обагрят в червено. Ревът му огласи всеки ъгъл в стаята.

— Защо? — Той стисна ръце от двете страни на тялото си, сякаш си нямаше доверие, че няма да я удуши.

Тя направи крачка назад. Макар да го познаваше през целия си живот, никога не бе виждала подобно изражение на лицето му.

— Имам нужда да се преобразя, Джордан. Не мога да живея така. Катализаторът е забързал прогреса в кръвта на Маги… и тя може да се преобразява.

Разноцветната му коса полетя около лицето му, когато поклати глава.

— Тя е вълчи шифтър. Мамка му, нямаме никаква шибана идея как ще подейства на теб. — С две крачки той се озова до нея, стисвайки с ръце горната част на ръцете й. — Казах, че ще се обвържа с теб.

Тя се отскубна от него, а гневът помете страха й.

— Благодаря за предложението от съжаление. Няма да се обвържа с теб, само от благотворителност, арогантен задник такъв. — Тя го обичаше през целия си живот. Но нямаше да му позволи да го направи по този начин. — Не съм тъпа. Знам за политическите проблеми, пред които се изправяш, защото клановете са наясно с мен и моето… състояние. — Болката накара думите да оставят неприятен вкус в устата й. — Освен това, няма гаранция, че ще се получи. Тогава ще се окаже, че си обвързан, с някой, когото не само не обичаш, но и който не може да се преобразява. Може дори да не мога да ти дам малките наследници, които искаш да отгледаш.

Тя си пое дъх. Нещо изискваше вниманието й. Незабавно. Агония прониза стомаха й. Обгръщайки корема си с ръце, тя се приви на две. Нужда. Заля я глад, толкова силен, че й отне дъха.

— Джордан.

Почувства успокоителна пулсация и нужда да се лекува. Луната. Но навън се спотайваше сянка… плътна сянка… тъмна и застрашителна. И тя я зовеше.

— Навън. Моля те, заведи ме навън.

— По дяволите. — Джордан прокара ръка през косата си, насочвайки се към стената. С котешки рефлекси той заби юмрук в подплатената стена. Посипа се защитна вата, а белите туфи полетяха из стаята.

Цветни точки се появиха пред очите й, смесвайки се със сълзите и създавайки странен калейдоскоп от цветове и проблясъци. Коленете й се огънаха и се удариха в пода. Каменният таван сякаш туптеше над нея. Луната. Имаше нужда от светлината й. Болка и остър писък прониза главата й. Тя падна напред, опирайки длани в матрака и навеждайки надолу глава. Агонията бе толкова силна, че не можеше да си поеме дъх.

— Моля те.

С две крачки, Джордан се оказа до нея, вдигайки я на ръце. След миг се оказаха в коридора и той се затича към стълбището водещо до горните нива на укритието. Ботушите му тропаха силно по пода, а звукът ехтеше в коридора. Колкото по-нагоре отиваха, толкова й бе по-лесно да диша.

— Как е възможно да мислиш, че не ме е грижа за теб?

Главата й се завъртя настрани, а нужда изпълни всяка нейна пора. Зовът стана по-силен. Нуждата се разпростря под кожата й, врязвайки се, сякаш изпълнена с отрова. Тя се сгърчи в ръцете на Джордан.

— Побързай.

Ръмженето му обещаваше, че по-късно щеше да я накара да си плати. Отваряйки рязко вратата на стълбището, той се затича към двамата пазачи, стоящи пред асансьора.

Единият вдигна ръка, за да го спре.

— Чакайте…

— Отворете проклетата врата — изрева бясно Джордан.

Другият мъж вдигна рязко глава, а зениците му се разшириха. Той кимна, натискайки бутоните. След това каза в слушалката си.

— Чалтън, доведи Дейдж.

Джордан скочи в кабината, а дишането му бе забързано и тежко до бузата на Кейти, която се опитваше да се фокусира. Имаше нужда от луната. Щеше ли да се преобрази във върколак? Ужасът я накара да скрие лице в гърдите на Джордан, търсейки силата му, докато тихи ридания се откъсваха от гърдите й. Крайниците й горяха.

— Ще се оправиш. — Джордан я прегърна по-силно, изхвърчайки от асансьора към назъбените скали над океана. Тъмната маса бучеше под тях, а във въздуха се носеше соления й вкус. Естествена гора осигуряваше защита зад тях. Той я положи на гладката скала, позволявайки на луната да я окъпе със светлината си. Прикляквайки до нея, той застана нащрек.

Спокойствие. Кейти се успокои, а тялото й се отпусна. Тя обърна лице към луната… нежната светлина създаваше лековита енергия. Частици светлина погалиха кожата й. Носейки утеха. Защита.

Тя затвори очи и потърси лъвицата вътре в себе си. Беше време да излезе отново. Пращене изпълни слуха й, подобно на двигател на кола, отказващ да запали. Тя опита по-силно. Раменете й се напрегнаха. Имаше ли все още лъвица в нея? Тя вдигна глава и изрева към безполезната луна.

Някъде високо, скрито зад короните на дърветата… нещо изрева в отговор.

Джордан скочи на крака.

— Какво, по дяволите, беше това?

Тя го почувства. Копнежът… нуждата. Тъмно, гладно и чакащо да се добере до нея. Ти копнееше и нуждата звучеше точно като името й. Тя се изправи.

— Той ме иска. — Тръпка разтърси цялото й тяло. Каквото и да бе отвърнало на вика й, не искаше да си приказват. Гладът бе всичко, което искаше да задоволи. Кръв. Той бе гладен за нейната кръв.

Асансьорът се отвори и Дейдж изтича навън.

— Ема ми каза. Катализаторът.

Кейти се надигна на колене, клепачите й бяха натежали от луната, която я обгръщаше в защитната си светлина. Главата й се наведе. Страх изпълни въздуха. Не нейният. Нито на Джордан. Съществото над тях… дори докато ловуваше, то се боеше.

От какво? От нея?

Джордан я хвана за раменете, вдигайки я на ръце. Тя се отпусна срещу него. Тъгата накара крайниците й да натежат.

— Не се получи. Нито върколак, нито лъвица. Същата съм си. — Тя отказваше да позволи на сълзите да потекат. По-късно, когато е сама в леглото си… щеше да плаче тогава. — Нека слезем отново долу. — Далеч от чудовището, което искаше да се добере до нея.

Воят се засили, карайки тръпки на страх да преминат по гръбнака й. Болка прониза мозъка й… някакво съобщение. Тъмнина, копнеж и настояване. Тя ги избута от главата си, затръшвайки умствените си щитове, за да защити мозъка си. Гъсти облаци преминаха по небето, а висок звук разцепи въздуха.

Дейдж погледна нагоре. Челюстта му се стегна, а в сребристите му очи проблесна синьо.

Кейти се облегна на Джордан, попивайки от силата му, докато гледаше краля. Понякога, забравяше, че той не е човек.

Той носеше дипломацията и добротата като щит. Но от време на време хищникът вътре в него надигаше глава, по-опасен от всичко друго, заради принудителното бездействие. Той игнорира погледа й.

— Въоръжавай се, Джордан. Изглежда ще ходим на лов.

Кейти, която вече беше в асансьора, се обърна.

— Той е върколак. Много силен. Усетих го. — Сега можеше да усеща зверовете. Макар да не бе една от тях.

Вече не бе нищо.