Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тъмни пазители (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hunted, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 47 гласа)

Информация

Издание:

Автор: Ребека Занети

Заглавие: Преследван

Преводач: Ralna

Година на превод: 2018

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: sladcheto; galileo414; desi7y

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10161

История

  1. — Добавяне

Глава 26

— Отрязал си му главата. — Конн почеса брадичката си, а погледът му не се откъсваше от мъртвия върколак. Много мъртвия върколак.

Дейдж бе сложил главата близо до тялото на масата за аутопсии, преди да отиде да вземе половинката си. Сега той стоеше до нея, подавайки й спринцовка със зловещо остра игла. Тя я взе с ръка, със синя силиконова ръкавица, и заби иглата в ръката на звяра.

Джордан сви рамене, а позата му бе отпусната. Дълга назъбена драскотина маркираше дясната страна на лицето му. Очевидно борбата е била жестока.

— Талън го обезглави, не аз. Кейти го усети. Тя знаеше, че е там, и заяви, че когато звярът умря, нещо е преминало през нея.

Конн усети как ледена тръпка минава през него от тези думи. Може би студът идваше от хладилните камери в стаята за аутопсии. Чудовището лежеше на масата. Цялото му тяло бе покрито с черна козина. Устата му бе по-плоска от обикновено, не чак толкова като на вълк. Под тежката козина се очертаваха мощни мускули, показвайки силата му.

Конн погледна към Ема, която изтегляше със спринцовка кръв от косматата му ръка.

— Колко време ще отнеме да получиш резултатите?

Тя спря и почука с пръст по тъмночервената кръв в спринцовката.

— С новото оборудване, което взе Кейн, би трябвало да получим отговорите до няколко часа. — Тя се намръщи, а сините й очи блеснаха. — Ако споделим технологията с хората, няколко болести ще могат да бъдат излекувани. — Отмятайки коса от лицето си, тя поклати глава и се насочи към вратата. — Нещо, което ще обсъдим в детайли, след като разберем дали този върколак е бил човек или шифтър.

Дейдж тръгна след нея.

— Очаквам с нетърпение тази дискусия, любов. — След като отметна глава, за да отпие от гроздовата си енергийна напитка, той погледна през рамо — Конн, Талън иска да се срещнем след петнадесет минути в конферентната зала на третия етаж. Джордан, ела и ти. — С тези думи, той се отдалечи надолу по коридора.

Джордан кимна. Кафявите му очи се насочиха към върколака на масата.

— Той искаше Кейти. Усети я. — Само заради това от самото начало бе гарантирано, че звярът ще си изгуби главата.

Понякога Конн забравяше за убиеца, който се спотайваше зад спокойната усмивка на Джордан.

— Върколакът се е бил доста. — Дейдж бе докладвал, че животното се е било интелигентно, различно от нормалните върколаци.

— Да. — Джордан погледна надолу и се намръщи на дълбоката драскотина на ръката си. Той протегна ръка напред, разтваряйки пръсти, позволявайки на ноктите му да се удължат. — Не се извиних за случилото се с Маркъс. Мои хора, моя вина.

— Не. — Зъбите на Конн се удължиха, порязвайки устната му. — Те ме заловиха. Не бях съсредоточен… по очевидни причини. — В гърдите му се надигна ръмжене, което той успя да потисне, поемайки контрола върху звяра в него, поне за момент. Той бе по-добър от обезглавеното чудовище на масата. Можеше да мисли и планира.

— Жени… — Ноктите на Джордан се прибраха, а спокойният му тон бе в пълен контраст с разяреното ми изражение… мощно и животинско, дори в човешката му форма. — Какво ще правиш с твоята?

Конн искаше да отговори на това със смях. Опита, но нещо се свиваше в стомаха му, пречейки му да го направи.

— Не знам. Тя е надарена… и решителна. Дори с нейните сили, тя не е… ами…

— Една от нас. — Джордан пъхна ръце в джобовете на дънките си. — Тя може да се бие, дори да убива по време на битка. Но нещата, които правим, дори в името на едно по-добро бъдеще…

— Да — каза Конн меко, откъсвайки поглед от разбирането и знанието, което виждаше в лицето на Джордан. — Ние сме във война и правим каквото трябва да се направи. — Мантра, която не спираше да си повтаря в не една тъмна нощ. — Някога питал ли си се, дали резултатът оправдава средствата?

Хората, които бе убил, хладнокръвно и без разкаяние… кърджани, шифтъри, вражески войници… те трябваше да умрат, за да се сложи край на войната преди триста години. Беше убивал студено и без милост, подсигурявайки се, че Дейдж ще може да осъществи примирието. Подсигурявайки се, че хората, които искаха войната да продължи, няма да бъдат на масата за преговори.

— Не. — Ниският глас на Джордан подсказваше, че той залъгва и двама им. — Прекалено късно е за този въпрос. — Повечето хора не осъзнаваха, че сегашният лидер на котешката нация през последната война бе също толкова безпощаден и бърз убиец, какъвто беше и Конн.

— Прав си. — Студът в стаята идваше от смъртта, а не от хладилните камери. И тази дискусия нямаше място в този век, всичко бе минало. — Какво смяташ да правиш с Кейти?

Лъвът изръмжа раздразнено.

— Тя е толкова млада.

Конн се засмя, макар в смеха му да липсваше хумор.

— Вече бях там. Но те съветвам да не чакаш цял век, приятелю. Прекалено много е. — Той погледна мъжа, с когото от много дълго време бе обвързан с дълг и бойни тактики. Не бяха братя, но бяха адски близо до това. — Тя те обича.

— Тя е дете с увлечение. — Раздразнение изопна лицето му. — Надявах се по някое време да се откаже, но сега тя е толкова уязвима… и отново сме във война.

Значи това беше.

— Не е нужно половинките ни да виждат какво правим, Джордан. — На Конн не му бе наредено да убива. Все още. Но когато се случеше, Мойра щеше да остане у дома. — Товарът е на нашите рамене. Не на техните.

— Може би. — Джордан разтри тила си. — Кейти трябва да остане тук, докато Ема намери начин да изолира катализатора от кръвта й. — Думите му се превърнаха в ръмжене. — Бих останал, но имам цяла нация за разчистване. Маркъс беше само началото.

Да. Джордан трябваше да обуздае хората си.

— Колкото по-скоро хората ти се солидаризират, толкова по-добре. Или поне докато Бейн Консулите не дойдат за главите ни. — Бейн консулите преследваха и убиваха върколаци, а вампирите не ги бяха уведомили за заразения вълчи шифтър, който се криеше в ранчото на Джордан.

— Знам. Досега мислех, че ще съм открил хората на Маги, но нямам успех. Може би е била сама. — Джордан сви рамене, насочвайки се към вратата. — Но за мен тя е вълк, а не върколак.

Бейн консулите нямаше да видят нещата по този начин.

Когато лъвът излезе, в стаята настана тишина. Конн пое дълбоко дъх, изпълвайки дробовете си с въздух. Миризмата на белина и смърт изпълваше помещението, пълзейки като паяци по кожата му. Нуждата да се бие, да защитава живота, който иска, закипя в кръвта му, карайки го да изпъне рамене. Чудовището на масата за аутопсии бе само началото и той го знаеше. Освен това знаеше, без никакво съмнение, какво ще покажат тестовете на Ема. Беше усетил истината.

Това не беше обикновен върколак. Краката му стърчаха през металния край на масата, мускулите му бяха повече отколкото на обикновено животно. Над два метра и половина, дори в смъртта, от него се излъчваше мощ. След като Ема приключи с тестовете си, той щеше да уведоми Бейн консулите. Правилно или грешно, щеше да оповести съществуването на Маги.

Конн пристъпи напред, поглеждайки надолу към животното.

— Единственият въпрос е дали си лъв, вълк или мулти. — Чакай. Имаше и още един въпрос. Как, по дяволите, Кейти бе усетила звяра?

Умът му на войник на мига се зае да прави бойни планове. Ако Кейти имаше тази дарба, той щеше да я използва. Дори ако му се наложеше да мине през Джордан Прайд.

Войната беше гадно нещо.

 

 

Мойра се насочи надолу по коридора към залата за развлечение, в срещуположната страна на асансьора. Отчаяно имаше нужда от чаша ирландско уиски. Завивайки зад ъгъла, тя се закова на място, когато видя Кейти сгушена в един от големите фотьойли. Погледът й бе насочен към телевизора, на чийто екран се виждаха само черно-бели снежинки. Леко жужене изпълваше стаята, заедно с опушения аромат на отчаянието.

Поемайки си дълбоко дъх, Мойра завъртя китка и телевизорът се изключи. Пристъпвайки напред, тя седна на дълбокото кожено кресло, което беше с цвета на сивите очи на Брена. Странен цвят, имайки предвид, че всичките й останали сестри бяха със зелени очи. Очите на Брена бяха създали и семейна шега. Баща им винаги повдигаше вежди щом зърне мъж със сиви очи, което караше майка им да се привива от смях.

— Кейти. Мога ли да ти помогна с нещо?

Погледът на Кейти се насочи от изключения телевизор към Мойра.

— Не и ако не можеш да излекуваш вируса. — Червени и подути, очите й срещнаха тези на Мойра с празна реакция.

— Аз… не. Опитваме се през последните осем месеца. — Да създадат лек, с който да свържат нужните хромозоми бе възможно, но първо имаха нужда от физическа връзка. — Ема намери правилното количество лекарства, за да се прибори с катализатора при бременна половинка… и предполагам, че ще започне да търси начин да го обезвреди и в твоята кръв. Ако й позволиш.

— Не. Взех решение.

Да. И Мойра бе чула така.

— Е, тогава тя ще намери лек или лекарства, които да се преборят с вируса като цяло някой ден, с упорита работа и… късмет.

Кейти въздъхна.

— Кога? Имам предвид вид колко дълго болестите на хората не могат да се излекуват напълно. Те не могат да намерят лек.

Мойра присви очи, претърсвайки разхвърляните мозъчни вълни, които се изливаха от Кейти. Тъмни и небалансирани, те променяха непрестанно ритъма и честотата си.

— Уау. Доста се случва в главата ти. — Мозъчните вълни имаха определени форми… които тя обикновено можеше да променя, за да постигне точно определен резултат. Но при Кейти нямаше идея какво може да направи.

— Да не би да проверяваш прецаканата ми аура?

— Нещо подобно. — Мойра се наведе по-близо, мръщейки се на различните нюанси на кафяво и сиво във вълните й. — Искаш ли да опитам да разпозная вълните? — Подобен опит може да бъде наистина лоша идея… понякога вълни или частици експлодираха. — Но има известен риск.

Кейти сви рамене с празен поглед.

— Действай. Не ме е грижа.

— Добре.

Мойра опря ръце на коленете си, с дланите нагоре. Тя премина през пластовете кафяво, доволна, че намира искрящи зелени вълни.

— Е, кажи ми за Джордан. — Зеленото блесна за живот, но след миг се разпръсна.

— Той ме спаси, докато бягах от приемния си баща, който ме гонеше с пушка в ръка. Джим Боб. Тъпанар. — Кейти се намести на мястото си, карайки частиците да се завихрят. — Бях на четири и се преобразих, без да искам за пръв път. Нямах идея, че съм шифтър. Джим Боб ме преследваше през гората. Джордан го спря.

Мойра имаше нужда зеленото отново да се появи. Смарагдовите тонове изглежда бяха най-естествените за Кейти.

— Значи той те спаси. Наистина е герой. — И ето ги отново. Тя сграбчи зелената вълна, опитвайки се да я разпростре върху останалите, както постилаше зеления дебел юрган, който Дарси бе направила за леглото в колибата й у дома.

— Да. Оказа се, че родителите ми са били от неговия прайд, но са отишли в града и са изгубили връзка. Умряха в автомобилна катастрофа. Не ги помня. — Тъга премина през думите й, а през вълните на Кейти проблесна една бебешко синя… нормалния цвят на съжалението.

— И Джордан те отгледа? — Всеки път щом Мойра изречеше името му, естествените цветове на Кейти светваха по-ярко, но сивото и кафявото продължаваха да доминират.

— Не. Майка ми е част от прайда му. Тя ме осинови. — Любов изпълни въздуха. Яркочервено и розово се смесиха със зеленото. Кафявото обаче не помръдна.

Тихо жужене на болка премина през сетивата на Мойра. Предупреждение. Въздухът изпука.

— Сега не е времето. — Тя се отдръпна, освобождавайки субатомните частици. — Съжалявам. Силите вилнеещи в теб трябва да се преборят една с друга сами… след това може да опитаме да променим енергията.

Кейти кимна, а спокойното й изражение не се промени.

— И аз така помислих. Когато луната се издигне, състезанието започва… все едно мозъкът ми се разделя на две отделни части. Процесът не е болезнен, което е странно. — Тя сви крака под себе си. — Знаеш ли какво ми липсва? — Тихо попита тя, говорейки така, сякаш е сама в стаята.

— Какво?

— Цветовете. — Кейти погледна нагоре и погледите им се срещнаха. — Когато се преобразя. Всичко става по-яко и блестящо… и мога да видя цветовете в самите цветове. Точно както правиш ти.

— Да. — Мойра кимна, а сърцето й се сви. Да изгуби тази способност щеше да я съкруши. — Много съжалявам, Кейти. — Единственото решение бе да намери лек.

Дълбока въздишка излезе от гърдите на Кейти. Погледът й се избистри.

— Да, ами… Навън, където се спотайват зверовете, мога да ги усетя. Знам, че са там навън. — Тя сви рамене и тъмна усмивка изви устните й, разкривайки равните й зъби. — Подобно знание може да е от полза.

Мойра се облегна назад. Яростното очакване в погледа на лъвицата накара по гръбнака й да премине ледена тръпка.

— Може би. — Тя се изправи. Ема бе заета да се занимава с върколака, но Мойра се надяваше, че Кара има време за една проверка на мозъчните вълни. — Ще се справим с това. — Кейти кимна леко, а Мойра се обърна и излезе от стаята. Нещо й казваше, че в момента бяга от новата си приятелка.

Тя мина през подземното убежище, стигайки до стаята на Кара и почука на желязната врата толкова силно, че кокалчетата я заболяха. Бомба не би могла да отвори вратата. Но една много бременна и поруменяла жена го направи.

Изненадата накара Мойра да затаи дъх.

— Добре ли се чувстваш? — Тя хвана ръката на Кара, отвеждайки я до дивана. Ароматът на гардении бе невероятно успокоителен, а цветята бяха наредени на един рафт в другия край на стаята. Брена обичаше гардении. Кога, по дяволите, щеше да може да отведе сестра си някъде в безопасност?

— Добре съм. — Кара потърка корема си, сядайки на дивана. — Просто бебето играе футбол в корема ми. — Тя замасажира тила си и пое дъх, отмятайки косата от лицето си. — Талън каза, че са хванали върколак?

— Да. Конн изхвърча навън, за да помогне. Кейти го е усетила.

Лицето на Кара пребледня.

— Иска ми се да не се бе заразявала с катализатора. — Очите й се разшириха. — Хей, мислиш ли, че можеш да създадеш магия, с която да спреш прогресията му?

Мойра сви рамене, настанявайки се на коженото кресло. Цветът бе същият като на дивана й в Дъблин и я прободе носталгия към дома.

— Съмнявам се. С теб и магията ти, комбинирана с лекарството на Ема, трикът се получи, но не можем да гарантираме дали ще стане така и при Кейти. — Хормоните в тялото на Кара заради бременността бяха изиграли сериозна роля… може би единствената роля, която бе от значение. Лицето на Мойра изразяваше загриженост.

Кара извъртя очи.

— Моля те, не играй покер с Кейти. — Тя въздъхна, извивайки гръб. — Това дете има доста силен ритник. — Тя се намръщи. — Знам, че хормоните от вампирското ми бебе ме защитават вируса да не прогресира прекалено бързо.

— Какво ще стане, когато се роди? — Мойра не искаше да пита, но очевидно жените Кеърс бяха учени. Със сигурност бяха мислили за това.

— Не знаем. — Кара прехапа устната си. — Традиционната медицина изглежда помага, но с тази нова болест сме на проба-грешка.

Според Мойра, това бе всичко, което имаха в живота си. Тя се огледа из малкия апартамент, усмихвайки се заради голямото количество стайни растения. Имаше всякакви разновидности на тънки листа, дебели листа, дори пухкави листа.

— Талън е подготвил мястото, мислейки за теб.

Кара се усмихна и на бузите й се показаха две трапчинки и посочи към красивата рисунка на Джейни висяща на стената.

— Да, а Дейдж скицира картините за стените… Кралят има сериозен талант. Трябва да видиш рисунките му на Ема.

Мойра отвърна на усмивката й.

— Знам. От години той ми праща скици на семейството.

Писукане се чу от лаптопа в другия край на стаята. Кара се изправи на крака и отиде до него, натискайки няколко бутона.

— Какво става, Чалтън?

Появи се лицето на един мъжки вампир. Войник.

— Имам обаждане по подсигурената линия за Мойра, ако е при теб. — Дори докато говореше, той пишеше скоростно на клавиатурата си, а зад него се чуваше жужене на машини.

Мойра се изправи, а адреналинът я накара да се изстреля към лаптопа.

— Тук съм. — Кой я търсеше? Никой, освен Деветимата не знаеше къде е. Дори на Брена не бе казала.

Чалтън изчезна и на екрана се появи лицето на Келл, а тъмните му очи блестяха гневно.

— Кога за последно говори с Брена?

Коленете на Мойра се подкосиха и тя се срина на офис стола пред бюрото. Картината с електрически синя фантастична сцена, която сестра й бе нарисувала висеше зад Келл. Той седеше в дневната на Брена.

— Защо? — прошепна тя, навеждайки се по-близо, за да види лицето му и да се убеди, че тя е добре.

Зад него отекнаха мъжки гласове.

— Дойдох да я взема. Тя не е тук.

Имаше и още. Трябваше да има.

— И?

Келл въздъхна и прокара ръка през гъстата си коса.

— Мястото е с краката нагоре. Има и кръв.

Звукът, който излезе от устните на Мойра, бе като стон. Тя едва забеляза ръката, която Кара сложи на рамото й.

— Колко кръв?

— Достатъчно. — Зад него се долови движение. — Когато опитаха да те отвлекат, помниш ли какво разрушение причиниха?

— Да — умът й се насочи към спомена за стъклата и хартията, които летяха от самата сила на портала. — Но нямаше кръв. Имам предвид, не се порязах или нещо такова. — Но стъклото може да рани Брена, преди да бъде погълната от портала. Ако Келл е обратно в Ирландия, значи целия ад се бе отприщил. — Защо си у дома?

Погледът на лицето му стана още по-твърд.

— Прибрах се миналата вечер, за да накарам Деветимата да гласуват. Без значение дали им харесва или не.

Мойра кимна. Стражите щяха да направят каквото е нужно, за да защитят Съвета, без значение какво искат самите те.

— Накара ли ги?

— Да. — Сивите очи на Келл станаха буреносни. — Усещам, че някой е бил тук. Дошли са да вземат Брена. — Челюстта му се стегна гневно.

Мойра се намръщи.

— Ако не е този, който отвлича членове на Деветимата, тогава кой? — може ли Кърджаните да са се добрали до Брена? Но защо?

Повечето мъже биха свили рамене. Келл остана неподвижен.

— Демони, Кърджани, шифтъри? Да принудят Деветимата да им се подчиняват. — Изражението му не се промени нито за миг. — Вампири?

Огън премина през тялото на Мойра.

— Реалм не играе мръсно, Келл.

Той изви устни.

— Реалм винаги играе мръсно, скъпа. За това са наши съюзници. — Той погледна покрай нея.

— Защо мислиш, че си при тях?

Та се намръщи.

— Знам защо съм тук. — Сега тя бе научила за проучванията, които Реалм правят на вируса, както и местонахождението на тайната им щабквартира.

Келл кимна.

— Именно. Нито за секунда някой не се е замислял, че Реалм ще отстрани една от половинките на Кеърс.

С други думи, тя бе в безопасност. Вампирите могат да опитат да задържат, но никога нямаше да я наранят. Тя с лекота можеше да съобщи местонахождението им на всички. Конн бе поел огромен риск, водейки я със себе си в дома си.

— Няма да предам Конн.

Очите на Келл блеснаха.

— Ще направиш каквото е нужно, за да защитиш Деветимата, Мойра.

Тя бе предупредена. В деня, в който стана част от стражите, Келл лично я бе предупредил за вероятността да се наложи да направи жертва. И имайки предвид погледа в очите му, той си го спомняше. Той я бе пазил през целия й живот.

— Ти наистина си задник, братовчеде.

В усмивката й липсваше всякакво веселие.

— Не си първата, която ми го казва.

— Конн не би отвлякъл Брена. — Не и без да й каже преди това.

— Сигурна ли си? — Съмнение изпълни очите на Келл.

Мойра се замисли. Сигурна ли бе? Позволявайки на Келл да задържи погледа й тя се съсредоточи. Животът бе изпълнен с избори и беше време тя да направи своя. Или вярваше на Конн или не.

— Сигурна съм. — Железни нотки изпълваха гласа й и тя изпъна гръбнак. Раменете й се стегнаха изтегляйки се назад. — Или ми имаш доверие или ми нямаш, Келл Гидиън.

Той повдигна вежди. Мъжът мразеше второто си име.

— Добре. — Той погледна надолу и се чу звук от писане на клавиатура. — Точно сега търся Симон и Треван. Вече не са в Ню Йорк, но мисля, че все още се намират в Щатите. Когато ги открия, трябва да отидеш и да ги вземеш. — Писането спря. — Отведи ги в щаба на Реалм щом вярваш толкова много на половинката си.

— Не. — Това не бе дума, която братовчед й чуваше често… ако въобще я бе чувал. — Отивам да открия Брена. — Мойра се постара гласа й да е равен, макар вътрешно да крещеше. Идеята сестра й да е там навън, измъчвана, или дори по-лошо…

— Наистина? И как ще го направиш, братовчедке? — Както винаги Келл не показа никакви емоции. Дори не и любопитство.

Гняв примесен с тревога сви стомаха й.

— Все още нямам план. — Тя бе по-близка с Брена от който и да е било друг и трябваше да измисли нещо.

— Една от съседките й снощи е чула някакъв шум. Решила, че е телевизорът, защото много бързо всичко затихнало. — Келл погледна наляво и кимна кратко. — Което значи, че Брена я няма от вероятно осем-десет часа.

Досега можеше да е навсякъде по света.

— Брена е силна.

Огън блесна в очите му. Най-после. Емоция.

— Тя е двадесетгодишна, Мойра. Прекалено млада е, за да е силна.

— Подценяваш я. — Всички я подценяваха. Не просто защото бе бебето им, но и защото в повечето случаи я гледаха с подозрения. Осма сестра е нещо, напълно нечувано. По тази причина цялото семейство се бе събрало около нея, за да я защитава. — Всички сме я обучавали. Тя е умна — дори може би по-умна от всички останали.

— Да. Умна е. — Маската на Келл се върна на мястото си — Както и ти. Ще ти звънна в мига, в който напипам следа към сестра ти. Дотогава, трябва да подсигуриш Симон и шибаняка, с който се среща.

Уоу, виж ти.

— Какъв ти е проблемът с консул Демидов?

Очите на Келл блеснаха.

— Моят проблем с Демидов е, че се пази с хартии и статистики, напълно игнорирайки истинския свят. Не одобрявам братовчедка ми да се вижда с него. Симон има нужда от някой силен.

— Симон може сама да се грижи за себе си.

— Ти я познаваш само от век, Мойра. Може би не разбираш всичко… — Келл се изправи и светлината се отрази в оръжията закачени на колана му. Той се наведе напред. — Ще ти изпратя местонахождението им веднага щом го науча. Дотогава, свърши си работата.

Екранът потъмня.

Е! Това беше доста арогантно от негова страна. Нищо на света не можеше да накара Мойра да признае, че може да има проблем да напусне щаба. Тя бе Страж, мамка му.

Тя се изправи и се обърна към Кара.

— Когато получат информацията си, ще трябва да отида да взема братовчедка си. — И онзи задник. Но трябваше да се опита да открие сестра си веднага.

Кара сви устни.

— Най-добрият начин е да убедиш Конн да те вземе със себе си. Това може да е единственият начин да излезеш от тук.

— Права си. — Мойра прокара ръка през косата си. — Надявам се, че има стратегия, с която да намерим Брена. — Би приела всяка помощ, която й се предложи.

Кара потърка с длан ръката си.

— Сестра ти ще бъде добре, Мойра. — Тревога бе изкривила лицето на жената.

Мойра кимна.

— Трябва да бъде. — Изпълни я чувство за вина. Тя трябваше да принуди Брена да дойде с нея в Щатите… вампирите щяха да я опазят.

Кара се намръщи, насочила поглед над рамото на Мойра.

— Какво…

Енергията прониза гърба на Мойра. Горещина проникна през кожата й. Страхът я накара да се обърне рязко.

— О, Господи! — Страхът се превърна в ужас, когато се завъртя така, че да застане защитнически пред бременната жена. — Веднага залегни! Скрий се зад дивана.

Въздухът се завихри, отваряйки тъмен портал. Чу се оглушително пищене. Тя отстъпи назад разпервайки ръце, за да държи енергията далеч от Кара. Кухненските шкафчета се отвориха, сякаш издърпани с гневни ръце. Съдове се разхвърчаха във въздуха, разбивайки се с трясък на пода. От бюрото полетяха документи, удряйки се в гърдите й.

Как, по дяволите, я бяха намерили? Адреналинът започна да тупти във вените й.

— Бягай, Кара!

Кара я сграбчи откъм гърба, дърпайки я назад към вратата.

— И двете ще бягаме — изкрещя тя, надвиквайки шума.

С ужасяващ звук въртящия се портал тръгна напред към тях.