Ребека Занети
Преследван (16)

Глава 16

Мойра махна с ръка, карайки синьото плюшено мече да затанцува около главата на Джейни.

— Тогава ирландската принцеса изскочила от морето със смарагдите и крал Мълът затанцувал по пясъка от истинска радост.

Джейни се изкикоти, пресегна се и хвана играчката за краката.

— Мистър Мълът ще бъде добър крал. — Тя обви и двете си ръце около мечето. — Много обичам ирландските ти приказки, лельо Мойра.

Огромният вампир облегнат на врата на стаята кимна. Макс, бодигардът на Джейни, бе изключително търпелив по време на последните две приказки. Сега обаче прочисти гърлото си.

— Много добре. Сега, това беше последната приказка. Обещах на майка ти да те заведа при нея, Джейни.

— Добре, Макс. — Джени изтича напред и прегърна Мойра. — Ще се видим по-късно.

Мойра също я прегърна.

— Не се и съмнявай. — Тя гледаше как Макс отвежда Джейни, преди да въздъхне дълбоко и да излезе от стаята за игра. Беше очаквала Ема да се появи, но приятелката й явно се е забавила в лабораторията. През последните няколко месеца, Мойра бе спряла да се тревожи за времевата разлика, когато се обаждаше… Ема винаги работеше.

Завивайки зад ъгъла, Мойра намери компютърния център. Идеално. Тя се настани пред един компютър близо до прозореца и го включи. Не се изискваше парола и системата имаше възможност за видео конференция… както и много здрава система за сигурност. Никой нямаше да знае от къде се обажда. Пръстите й полетяха по клавишите и тя включи камерата.

— Мойра. — Красивото лице на Брена се появи на екрана, тъмната й коса бе вдигната на конска опашка. Точно както я носеше като хлапе, когато Мойра я учеше да се катери по дърветата. Зад нея се виждаше една от големите конферентни зали на Сбора на Деветимата. — Прави ли вече луд вампирски секс?

Лицето на Мойра пламна.

— Не. Господи.

Брена присви очи. Но маската й бе пропукана от широка усмивка и блестящи очи, въпреки че под тях имаше тъмни кръгове.

— Ъм. Добре. Ще говорим лично за това. Скоро.

— Какво правиш в офисите на Съвета? — Мойра се наведе по-близо до камерата. — И по-важното, какво не е наред, Брен?

— Тук съм, за да представя плана си за разчистването на Източната плажна ивица, и няма нищо нередно. — Брена прехапа долната си устна, сигурен знак, че лъже.

— Какво? — Мойра започна да рови в ума си. Ох. — Не трябва да се тревожиш за молбата си в Академията по Квантова физика. — Тя махна с ръка във въздуха — Ще те приемат.

— Не ме приеха. — Челюстта на Брена се стегна, точно както на баща й, когато се кани да съобщи лоша новина. — Но не е голяма работа. Наистина.

Огън пламна по тила на Мойра.

— Как така не са те приели? — Тя учеше Брена на магия откакто момичето започна да ходи. — Ти си невероятно добра с квантовата физика. — Ясно бе, че е станала грешка.

Брена насочи поглед към ъгъла на монитора.

— В писмото, което получих, пишеше, че има голяма конкуренция за това училище и… бля, бля, бля — тя потърка носа си. — Сериозно. Не е голяма работа.

Тялото на Мойра пламна от гняв.

— Тези копелета! Не се тревожи за това. В секундата, в която се върна…

— Не. — Брена я изгледа твърдо. — Няма да правиш нищо. Те не ме искат, Мойра. — Решителност премина през деликатните й черти. — Понякога всички ние забравяме. Но…

Тя бе осмата дъщеря. Нечувана аномалия… на която много хора гледаха със страх.

— Това е пълна идиотщина. Ще отворим собствен университет. — Всъщност, идеята не беше никак лоша. Мойра щеше да им изпрати оставката си с едно голямо „Майната ви“, в секундата, в която приключеше този разговор. Ако си мислеха, че ще им позволи да се отнасят така с малката й сестричка, значи бяха напълно побъркани.

Брена се засмя.

— Естествено. Когато не си Страж, прилагащ законите ни, или не правиш луд вампиро-маймунски секс… разбира се, че ще намериш време да отворим колеж.

— Вампиро-маймунски секс? — изсумтя Мойра.

— Дам. Точно така си го представям. — Брена повдигна няколко пъти веждите си и посегна към купчина документи сложени пред камерата. — Имам план за помагане на бездомните на север. Ще ти изпратя всичко… Съветът вече получи първата част.

— Благодаря. — Сестра й винаги планираше няколко хода напред — Ъм, как вървят нещата с Деветимата?

Задоволство блесна в очите на Брена.

— Имаш предвид откакто пристигна доклада ти, че Треван е в Ню Йорк със Симон?

— Да. Как минаха нещата?

— Като пръдня в църква — захили се Брена. — Пичът е хилав. Имам предвид, бляк. — Тя се поизправи и се огледа. — Знаеше ли, че Симон е правила джиджи-биджи с демон? Преди векове?

Интересно.

— Не съм сигурна, но мисля, че той се появи в апартамента й. — Макар да имаше крехък алианс между демоните и вещиците, обикновено те стояха далеч едни от други. — Или поне демонът, който пристигна, изглежда я познаваше.

— Много странно. — Очите на Брен блестяха от вълнението заради клюката. — Чух мама да казва на леля Вив, че поне сега Симон не е с демона. Вероятно това е било преди да се родиш, нали?

Мойра сви рамене.

— За пръв път чувам за това. — Симон определено обичаше да минава от тъмната страна. — Какво е станало със Симон и демона? Имам предвид, Ник Веис ли е?

— Не знам. Леля Вив каза нещо за това, че Симон има една много емоционална страна що се отнася до мъжете, които избира. — Брен застина и завъртя глава настрани. — Та, ами, това е статусът на бездомните.

Зад нея се чуха женски гласове и майка им застана пред камерата.

— На Съвета ли се обаждаш или на майка си? — широка усмивка изви устните й, но тъмните кръгове под очите й бяха същите като на Брена.

Грейс Садлър избута Брена с лакът.

— Здравей, Мойра. Как върви с вампира? — Тя вдигна, на докоснатата си от слънцето коса, очила с формата на котешки очи и изви вежда. — Някъде на топло ли се припичате? — Макар да бе на няколкостотин години, Грейс можеше да си съперничи с всеки високоплатен модел. Беше се срещала с доста вампири, но още не се бе установила.

Бриджит избута Грейс настрани.

— Спри да подкачаш дъщеря ми, Грейс. Трябва да проверим няколко пъти сървъра, преди Мойра да може да ни каже къде е. — Очите й бяха по-тъмно зелени от тези на Мойра и блестяха загрижено.

— Защо? — Мойра нагласи камерата, за да вижда по-добре двете жени.

Бриджит сви рамене.

— За да е по-безопасно. Който и да отвлича хора през порталите, явно знае къде е точното им местонахождение. Подобно на телепортирането на вампирите… поне на някои от тях. Трябва да знаят първо къде отиват. Не се изстрелват просто на другия край на света.

Осъзнаването се стовари върху Мойра.

— Значи затова искаше да напусна страната… знаела си, че Конн ще ме скрие. — Гняв и болка се доловиха в гласа й.

Майка й се изчерви.

— Да, в началото това бе планът ми. Знам, че си много добър Страж, но все още си моя дъщеря. — Тя потърка ръка през очите си, след това се наведе и написа нещо на клавиатурата — Добре… тази линия е сигурна… можем да говорим. Семейството е в безопасност, но ти си Седмата. Който и да ни е вдигнал мерника, вече е тръгнал след теб.

— Имам работа за вършене. — Поне докато не дойде ужасният ден да стане част от Съвета. Защо никой не разбираше този факт?

— Да. — Бриджит въздъхна. — Без значение дали ти харесва или не, точно сега за Съвета е приоритет да бъдеш в безопасност. А и в допълнение, искам да пратя Брена при теб, за да я пазиш.

Сърцето на Мойра спря. Тя отвори уста, но от нея не излезе нито звук. Странен шум изпълни ушите й.

Брена извъртя очи.

— Няма да стане. — Тя започна да пише нещо. — Имам много добър боен план срещу демоните. Мислех, че няма да е зле да го дадеш на Дейдж. — Келтският й педантичен почерк изпълни монитора. — Разбира се, ако не влезем в съюз с демоните. — Усмивката й беше безрадостна, а очите й блестяха раздразнено — Пращам ти имейл.

Нямаше никакъв смисъл майка й да иска да изпрати Брена при нея. Деветима защитаваха хората си.

— Те не искат да те изпратят тук. — Умът на Мойра препускаше, докато гледаше майка си. — Нали?

Тъга изпълни погледа на Бриджит.

— Не.

— Каза това, защото искаш да знаеш къде се намирам — Гласът на Мойра се прекърши, когато най-после разбра. — Точно затова Съветът ме изпрати да взема Симон. Знаели сте, че Конн ще ме доведе тук — в щаба на краля. — Изпратили сте ме тук, с намерението да предам местонахождението им и дори нямахте смелостта да ми го кажете!

Брена седна, а очите й пламнаха.

— Какво става? — Погледът й стана твърд. — Целият ад се отприщи. Съветът е нападнат и членовете му изчезват, икономическият ни министър се чуди как да направи така, че хората да не гладуват, и нещо странно се случва в местните шифтъри. И все пак, никой от вас не се интересува от това.

Умът на Мойра започна да се върти.

— Деветимата се оттеглят от Реалм.

Сега имаше награда за главата на Конн. И по всички критерии, тя бе ловецът на глави за Сбора на Деветимата. Дългът щеше да я разкъса на парчета.

Грейс плъзна ръка около раменете на Бриджит.

— Засега само направихме предварително гласуване, Мойра. Официалното няма да се състои до довечера, затова още имаш време.

— Време за какво? — Да планира как да унищожи Реалм от вътре? Да планира как да отсече главата на Конн… ако въобще можеше да го направи?

Той се бе бил триста години повече от нея. Можеше да се каже, че опитът му надхвърля много нейния. Мъжът й имаше доверие. Е, вероятно й се доверяваше. Единственият път, когато сваляше напълно гарда си, бе… когато е гол. Можеше да направи това, което Деветимата изискват от нея, но тогава щеше да се откаже от душата си.

Тук ставаше въпрос за повече от това какво иска да работи. Решенията, които вземеше, щяха да определят човека, в който ще се превърне.

— Демоните ще искат Джейни. Както и Кърджаните, и всеки, който е в съюз с тях. — Тя погледна майка си, игнорирайки Грейс. — Поставяйки семейство Кеърс в опасност, заплашвате безопасността на едно малко момиченце, мамо.

— Знам. — Устните на Бриджит потрепериха. — Ще заседаваме тази вечер отново, Мойра. Правя всичко по силите си.

Майка й щеше да гласува против оттеглянето. По начина, по който Грейс сви устни, тя вероятно щеше да го подкрепи. Симон и Треван вероятно също щяха да подкрепят. Оставаха Питър и Вив. Ако те гласуваха против, щеше да има равенство.

— Ще се присъединя към Сбора на Деветимата, за да избегнем войната. — Погледна към мястото, на което седеше Брена със замръзнало изражение. — Прегледай законите и виж дали има начин да избегнем това.

Брена кимна.

— Ще го направя. Оттеглянето от Реалм ще е огромна грешка. — Тя се намръщи и размърда носа си. — Каква е тази миризма?

Грейс намести очилата на носа си и прехапа устна.

— Не знам. Да не гори нещо?

— Мирише на озон — промърмори Бриджит, оглеждайки се.

Озон? Паника премина през тялото на Мойра.

— Махайте се от там. Махате се, веднага! — Тя скочи на крака, събаряйки мишката на компютъра на пода.

— Какво… — започна Брена и възкликна. Погледът й се насочи към въздуха, който започна да се върти. Разхвърчаха се документи. Един стол се разби в стената.

— Залегнете! — изкрещя Бриджит и грабвайки Брена я дръпна от обхвата на камерата.

Сърцето на Мойра започна да блъска срещу ребрата й. Тя стисна с всичка сила бюрото.

— Грейс, залегни!

Грейс се обърна, а очилата й полетяха във въздуха. Тя опита да бяга, но въртящия се портал се насочи към нея, обгръщайки я като зимно палто. Крещейки, с разширени от ужас очи, тя посегна към компютъра. Сякаш въздуха имаше уста и просто я погълна.

Грейс изчезна.

Мойра вдигна ръка към устните си. О, Господи. Трябваше да се прибере у дома.

— Мамо! Брена? — Тя се наведе към компютъра, опитвайки се да ги види. По цялото бюро бяха разпилени документи.

Брена се изправи, издърпвайки Бриджит със себе си. Пред камерата се появиха въоръжени охранители. Бриджит се наведе към камерата, лицето й бе бледо, а зениците разширени.

— Стой, където си, Мойра. Деветимата трябва да се погрижим за това. Не прави нищо докато не се свържа с теб. Ще поддържаме връзка. — Екранът потъмня.

Мойра направи крачка назад. Деветимата? В момента по-скоро бяха петимата. Тя трябваше да се върне у дома и да помогне. Тя се обърна, когато вратата се отвори и Конн влезе вътре.

— Трябва да се махна от тук.

Той посегна към нея, плъзгайки длани по ръцете й, и топлината му премина по кожата й. Конн срещна погледа й, а тревогата изкривяваше чертите му.

— Какво се е случило?

— Провеждах видео разговор с майка ми. Те отвлякоха Грейс. — Страх експлодира в гърдите на Мойра. Стаята започна да се върти и тя се олюля. Конн продължи да я държи, нежно, но здраво. В следващия миг, пред очите й падна червена пелена от гняв. Един по един те отвличаха членовете на Съвета. Майка й и леля й можеше да са следващите.

— Копелета. — Темпераментът експлодира в нея, карайки я да изпъне гръбнак и да свие пръсти. Електричество премина през кожата й със скоростта, с която огънят се разпространява по бензина.

Конн изсъска и я пусна, свивайки и разтваряйки изгорените си ръце.

— Контролирай се, любима.

Мъглата пред погледа й изчезна. Бяха взели още един член на Деветимата… през един проклет портал. Земята потрепери от гнева й. Тя вдигна ръце с дланите напред.

— Трябва да вървя. Веднага.

— Не. — Конн я сграбчи отново, задържайки я на място. — Точно сега си в безопасност. И ще останеш така.

Тя го блъсна. Силно. Но той не помръдна.

— Аз съм Страж. Някой току-що отвлече член на Сбора на Деветимата. — Но те искаха нея. Тя знаеше, че е така. По-важното бе, че ако напуснеше сега щаба, Конн можеше да премести семейството си другаде без тя да знае къде. Ако я отвлекат, без значение какво ще се случи, семейство Кеърс щеше да бъде в безопасност. Тогава нямаше да й се налага да избира между лоялността й към семейството и тази към Конн. Освен това, тя имаше работа за вършене. — Няма да ти позволя да ме държиш тук, когато мога да участвам в търсенето на копелетата, които отвличат хората ми.

— Ще изпратим най-добрите си войни. Дори ако искаш аз ще отида. Но имам нужда да останеш в безопасност.

— Не ме слушаш. — Мойра се бореше с желанието отново да изгори Конн.

Той я погледна в лицето с твърдо изражение.

— Слушам те. Просто не се съгласявам с теб. Примири се. — Телефонът му извибрира и той плъзна пръст по екрана, чатейки съобщението. Повдигайки вежди, той изключи устройството и го пъхна с джоба си.

Мойра погледна към вратата.

— Трябва да се върна у дома и да помогна на Съвета, Конн. — Ако се налагаше да го изгори, за да го постигне, щеше да го направи.

Той затвори очи за един кратък миг, стискайки зъби.

— Няма да ходиш никъде, Мойра. Съобщението беше от Дейдж. Леля ти, току-що е поискала съдействието на Реалм за защитата ти. — Чиста решителност стягаше чертите му — И това е добра новина, тъй като така или иначе нямаше да те пусна да отидеш където и да е, докато не се справим с тази заплаха.

Тя направи крачка назад. Леля й искаше да остане със семейство Кеърс, в случай че Деветимата се оттеглят… за да е на подходящата позиция да ги предаде. Никой нямаше право да й нарежда да остане тук.

— Кой, по дяволите, си мислиш, че си ти? — Гневът й се надигна с такава бързина, че дъхът й секна. — И по-важното е коя, по дяволите, мислиш, че съм аз?

Той изпъна рамене.

— Ти си моята половинка.

Проклетият вампир наистина не я разбираше.

— И какво от това? Имам работа за вършене.

Триумф блесна в погледа му.

— Разбирам. Лидерът на Съвета, твоят шеф, ти нареди да останеш тук, докато разберем какво се случва.

— Не. — Тя поклати яростно глава. — Леля ми нареди на Седмата да остане тук в безопасност под юргана. — Или просто като троянски кон — Аз съм Страж.

Той наклони глава настрани.

— И в двата случая, работиш за Сбора на Деветимата, Мойра.

Мъжът имаше право. Тя кимна рязко.

— Напускам. Сега се разкарай от пътя ми, за да мога да отида до Ирландия и да го кажа лично на леля Вив. Избирам да продължа напред сама. — Да бъде Страж бе удобно за нея по много начини. Щеше да й липсва работата й, но нямаше начин да позволи, на който и да е било да взема решения вместо нея. Съдбата я бе направила седмата дъщеря на седмата дъщеря, което й даваше сили над тези, които споделяха членовете на Съвета. Тя дори все още не бе започнала да използва енергията, която е способна да произведе.

— Добре. Ще изпратим оставката ти по имейла. — Конн скръсти ръце.

Тя стисна толкова силно зъби, че челюстта я заболя.

— Точно както няма да отговарям пред Съвета, нямам намерение да отговарям и пред теб, Конн. Разкарай се от пътя ми.

Очите му блеснаха.

— Наистина ли си мислиш, че ще ти позволя да се изправиш пред опасност, която Съветът дори не може да идентифицира?

— Мислиш ли, че можеш да ме спреш? — Тя призова енергията си и се задъха от огъня, който премина през дробовете й. На лявата й длан започна да се оформя сфера от енергия.

По-бързо, отколкото би могла да си представи, че е възможно, Конн се изстреля напред, хвана я за лактите и я вдигна от земята, преди да я съботи по гръб на празната маса. Раменете й се удариха в повърхността с глух звук. Надигайки се над нея, той се настани върху тялото й, а горещия му дъх помилва устните й.

— Вече играхме тази игричка, далтийн. Предпочитам да не се стига отново до там.

Тялото й пламна от желание, въпреки че умът й бе изпълнен с ярост. Извика приглушено и вдигна крака, за да го изрита в стомаха. Той изохка подразнено, но не се помръдна, а очите му се изпълниха с мъжко намерение, а зениците му придобиха неестествено зелен цвят, който не бе виждала никога преди това. Той се наведе към нея, ръмжейки.

Плъзвайки се леко надолу по масата, тя насочи коляно към слабините му и лакът към югуларната му вена. Клавиатурата на компютъра се плъзна по масата, приземявайки се до него.

Той се ухили.

Тя застина.

Очите й се разшириха. Инстинктът я накара да притисне ръка по-силно към врата му. Той пъхна едната си ръка под коляното й, докато с другата посегна към ръката й. С плавно движение, той я вдигна нагоре.

— Който те е учил да се биеш, трябва да бъде застрелян.

Задникът й се удари в пода. Секунда по-късно, тялото му я покри от главата до петите.

Стражите я бяха обучавали.

— Аз съм добър боец, Конн. — Горещината от тялото му бе в такъв контраст с ледения дървен под, че сърцето й заби неравномерно. Тялото й я подканяше да обвие крака около кръста му, но чистото твърдоглавие я накара да удари с длани ушите му.

Той издиша рязко и грабна китките й, вдигайки ги над главата й.

— Ти си такава беля. — Той се притисна към нея. — Като боец си бърза и удряш добре. В мига, в който се поколебаеш, е най-добре да държиш оръжие в ръка.

Зърната на гърдите й се втвърдиха срещу неговите.

— Прав си. — Когато в играта се включеше силата, тя нямаше никакъв шанс срещу някой с неговите размери. Енергията започна да пука по ръцете й. — И държа оръжие.

— Перфектно. — Той притисна твърдата си ерекция към нея.

Тя едва успя да устои на нуждата да се отърка в цялата му дължина.

— Слез от мен.

— Защо да правя подобно нещо? — Свободната му ръка се плъзна по тялото й и стисна задника й, притискайки я към себе си. — Точно тук ми харесва да те виждам.

Забравете за финеса или предложенията. Този мъж винаги казваше точно това, което иска.

— Е, много лошо.

Тъмният му поглед се стрелна нагоре.

— Обзалагам се, че мога да променя мнението ти.

Ако горещината, която я изпълваше, бе индикация, бе гарантирано, че може. Тялото й се намести срещу неговото. Маркерът над бедрото й започна да тупти с болезнена нужда. Но ситуацията изискваше да стигнат до някакъв вид разбирателство.

— Не съм жената, каквато си представяш, че трябва да е половинката ти, Конн. Аз съм Страж.

— И като такъв, трябва да следващ заповедите, които са ти дали. — Той се намръщи. — Понякога, задълженията ни изискват от нас, повече отколкото трябва. — Ръката му стисна дупето й. Твърда като скала ерекция се притискаше към плътта й и тя едва стържа стона си. — Повярвай ми, Мойра. Разбирам колко неприятно е да бъдеш набутана в безопасност под земята, когато навън има война. Разбирам нуждата ти да се биеш и да защитиш тези, които обичаш.

Той каза думата обичаш. Разбира се, говореше за братята си и все пак, сърцето й затуптя по-бързо.

— Справил си се много добре, защитавайки семейството си. Продължавай да го правиш, но аз имам нужда да замина.

— А какво смяташ, че си ти за мен? — Погледът му се спусна към устните й, които буквално потрепериха в отговор.

— Половинка.

— Това е семейство, любима. Харесва ли ти или не. — Той навлажни устните си и тя едва не простена. — Нашият свят започва точно от тук. От теб и мен. Всичко останало е навън… хората ми, твоите хора, приятелите и враговете.

— Караш го да звучи така просто. — Тя си пое дълбоко дъх. — Ами ако всичко се сведе до краля ти и мен? Ако трябва да избираш, само един от нас да оцелее?

— Избирам да не участвам в глупави гатанки, Мойра. Сами чертаем съдбата си и ще се постарая никога да не се налага да избирам между теб и краля си. Би трябвало да го знаеш. — Той буквално я вдигна от пода, докато я притискаше по цялата дължина на тялото си.

Зърната й настръхнаха. От вампира се излъчваше арогантност и вяра в собствените му способности. Обикновено тя харесваше тези качества, макар в същото време да я дразнеха неимоверно.

— Надявам се, да си прав.

Вероятно не биваше да се търкалят по пода на компютърната зала. Всеки момент някой можеше да влезе.

Нещо извибрира в джоба му и тя подскочи изненадано. Конн се засмя и пусна китките й, за да измъкне телефона си и да го притисне към бузата си.

— Зает съм. — Цялото му тяло застина докато слушаше… — Веднага идвам — Скачайки на крака, той вдигна Мойра от пода.

Нежни пръсти отместиха къдриците от лицето й. Той се наведе и я целуна силно.

— Демоните са нападнали клан от котешки шифтъри в Аляска и са взели заложници. Те са част от Реалм, затова трябва да отида там.

— Нека дойда и аз. — Никога не се бе била с демони. Магията можеше да е от полза.

— Не. — Конн отстъпи назад. — Дадох дума на леля ти, че ще те пазя, любима. Много приличаш на Дейдж. И той мрази позицията, в която се намира.

С две големи крачки Конн стигна до вратата и я отвори.

— След минута ще дойдат войници, които да те отведат в щаба. Когато сме на мисия, половинките ни са под земята. Може да огледаш мястото. Ще постоиш там известно време.

И след миг вече го нямаше.