Ребека Занети
Преследван (10)

Глава 10

Понякога, да бъде наследник на Кърджанския трон беше толкова отегчително, че му идеше сам да си отреже главата. Келан, който се бе излегнал в офиса на Франко, насочи поглед към дълбините на океана, които се простираха зад огромните прозорци на едната стена. Колко дълбоко под земята бяха? Сребриста риба се приближаваше от време на време, привлечена от леката светлина. Тиха и мистериозна, рибата не спираше да се връща, сякаш търсеше вечерята си тук. Глупаво създание… неосъзнаващо хищника, който го наблюдаваше.

Кърджанският лидер затръшна телефона.

— По дяволите! — Франко замахна с ръка по повърхността на бюрото си, разпръсквайки документите по древния персийски килим. — Вещицата се е измъкнала. Отново. — Отмятайки червената си коса през рамо, той си пое дъх, очите му бяха тъмно лилави, а кожата тебеширено бяла. — Един от мъжете Кеърс се появил… източникът ми не можа да каже кой от всичките. — Той стана, правейки няколко крачки, за да се облегне на прозореца.

— Предполагам, че е бил Коннлин. Имайки предвид, че вещицата е половинката му. — Келан опъна дългите си крака. Той бе само на петнадесет, но много добре разбираше нуждата от жена. Изпитваше силно влечение към различна жена почти всяка седмица. Разбира се, накрая всяка от тях умираше.

— Много вероятно. — Кърджанският лидер седна на стола, опитвайки да възвърне контрола си. — Е, обещах на брат си да му намеря вещица, върху която да експериментира. И искам точно тази. Ако взема половинката на един Кеърс ще циментирам позициите ни. Дори сега съюзниците им се оттеглят от Реалм.

Келан се почеса по главата.

— Тази вещица е боец. Тя е Седмата. — Той оценяваше непокорните жени. Те бяха по-интересни за пречупване. — Демоните явно се интересуват от нея, повече отколкото ние.

— Да. И все пак, тя ги е усетила да идват. Освен това те не могат да блокират мозъчните си вълни от вещиците така, както можем ние. Би трябвало да успеем да се доберем до нея.

— Не. — Защо се бе насочил точно към тази вещица? Имаше много други, от които да избира. Келан изтупа невидима прашинка от дънките си. — Сега тя е с Кеърс. Това значи, че е под земята и е невъзможно да се доберем до нея.

— Не и ако тя е Страж. — Франко вдигна една папка и я разтвори на бюрото си. — Исках я по няколко причини, но си прав, всяка вещица ще свърши работа… без значение мъж или жена. Време е да тестваме вируса върху още някои експериментални животинки. — Жълтите му зъби се показаха в пародия на усмивка. — В допълнение, чичо ти, Ерик, има слабост към вещиците.

Ерик и Франко всъщност му бяха втори братовчеди, но обръщението „чичо“ правеше нещата много по-лесни, а Кърджаните обичаха всичко да е лесно.

— Какъв вид слабост?

— Все още не знам. — Франко сви рамене. — Но брат ми е много развълнуван. Знаеш какъв става, когато открие нещо ново. Науката е всичко за него.

— Аз предпочитам да съм воин — изсумтя Келан. — Странно е, че не сме заловили някоя вещица, върху която да изпробваме вируса.

Франко изсъска.

— Всички са се покрили. Честно казано, сега сме се концентрирали върху шифтърите, за да създадем идеалните върколаци, и върху вампирските половинки, за да… еми… за да ги чукаме.

— Да. Радвам се, че се наслаждаваш на играта. Имаш ли планове да се съюзяваме с демоните или с шифтърските кланове, които са вдигнали мерника на семейство Кеърс? — Всеки съюз трябваше да бъде временен. В крайна сметка Кърджаните щяха да управляват света.

— Не. — Франко скръсти ръце зад гърба си. — На демоните не може да им се вярва, а шифтърите са по-скоро войници от предните линии. Просто животни. Нямаме нужда от тях. — Той протегна врат и костите му изпукаха. — Може да стоим и да гледаме как демоните отслабват Реалм още повече, преди да направим своя ход… веднага щом поемем контрола над върколаците.

— Мисля, че съм готов да отида на една или две битки. — Да залови шифтъри за експериментите им можеше да е добро съботно забавление. Преди да се прехвърли на вампирите и демоните. — Да докопам вещица в ръцете си, може да се окаже доста интересно.

Лидерът го погледна внимателно.

— Добре. Следващия път щом тръгнем да търсим шифтъри, ще дойдеш с нас. Но трябва да стоиш далеч от вещиците, докато не приключиш обучението си. Те имат оръжия, от които не може да се защитиш.

Предупреждението само засили любопитството на Келан да намери вещица, с която да си поиграе. Той се изправи на крака, проверявайки джобовете си, преди да закопчае коженото си яке. Усещаше портфейла си доста лек. Налагаше се да мине през сейфа, преди да излезе.

— Нощта най-после се спусна… излизам за малко.

— Не. — Франко изпъна рамене. — Самолетът е в хангара за диагностика, а не позволявам да си играеш в задния ми двор. Харесва ми да управлявам от това място, поради което не бива да повдигаме подозренията на местните. Вярвам, че бях повече от ясен по този въпрос.

— Беше. — Келан ловуваше жени само далеч от дома. Макар че какво харесваше Франко в пещерите на остров Бафин в Канада, Келан не можеше да разбере. Районът бе рядко заселен и с доста студен климат.

— Имам нужда да изляза навън. Не се тревожи, тази нощ няма да ловувам. — Вероятно.

— Добре. — Франко въздъхна. — Но ако ловуваш, привилегиите ти със самолета ще изчезнат.

— Все тая. — Келан се озъби, показвайки острите си резци. Със същата лекота можеше да изчезне и лидера им. Той изхвърча от офиса, премина през подземната крепост и взе асансьора към гаража, където новият му пикап Шевролет Ф-10 Екстенд само чакаше да полети по мокрия път. Никой не го обезпокои по пътя му.

Гръмотевици разтърсиха нощта, докато влизаше в малкото съседно градче, за да паркира пред бензиностанцията. Той грабна бейзболната шапка от седалката до себе си и я нахлупи на главата си. Цветните контактни лещи не бяха нужни, тъй като очите му, макар и странни, имаха зелен цвят, но вероятно трябваше да потъмни малко кожата си. Щеше да му се наложи да се придържа към места с кофти осветление.

Той излезе от колата и дръпна ниско шапката, за да прикрие лицето си.

Тротоарът бе пуст. Небесата се разтвориха и започнаха да изсипват проливен дъжд, блъскайки по коженото му яке. Той мина надолу по улицата, насочвайки се към киното. Единственото му намерение бе да гледа новата комедия, но обичаше да изправя на нокти Франко, като го оставя да се чуди какво е намислил.

Той плати за билета, придържайки погледа си към пода, и си взе сода, преди да влезе. Залата за прожекцията бе почти празна. Имаше сгушена двойка на предния ред, ръката на мъжа бе пъхната под полата на блондинката… вероятно си мислеха, че никой няма да ги види в тъмното. Келан се обърна да потърси мястото си и издаде приглушено „уф“, когато нечий лакът се заби в стомаха му. Наоколо се разпиляха пуканки.

Рози. Ароматът на свежи рози се понесе във въздуха, преди към него да погледнат чифт невероятно сини очи.

Тийнейджърка.

— Извинявай. Не виждам нищо.

Тя се пресегна и хвана ръката му със своята.

— Добре ли си? — Нежният тон на гласа й обля кожата му като лосион.

Тя едва стигаше до рамото му. Как, по дяволите, бе решила, че може да го нарани?

— Да. Ъм. Ти добре ли си?

— Да. — Тя се огледа наоколо. — Но не мога да видя нищо.

— Аз мога. — Сякаш със собствен разум, ръката му хвана нейната. Малка и нежна в дланта му, кожата й бе по-мека и от масло. Той я задърпа към седалките и я сложи на втората, настанявайки се до нея.

Тя се отпусна с облекчена въздишка.

— Мерси, ъм…

— Келан. — Той погледна към вратата. — Чакаш ли някой?

— Не. Щях да се срещам с приятеля си, Джо, но той трябваше да отиде на работа. Аз съм Пеги. — Тя наклони кутията с пуканки към него. — Ти чакаш ли някой?

— Не. — Колко впечатляващо. Повечето тийнейджърки не биха отишли сами на кино. Той поклати глава, отказвайки пуканките, когато осъзна, че тя не може да го види. Лекото смущение направи гласа му по-дрезгав. — Не, благодаря. Не обичам пуканки.

Тя се ухили, а проблясващите светлини се отразиха в лицето й.

— Защото не ги ядеш по правилния начин. — Бъркайки в чантата си, тя извади кутия карамелени топчета залети с шоколад и ги изсипа в пуканките. — Пробвай сега.

Той го направи, наслаждавайки се на вкуса. Сладко-соленото лакомство се плъзна в гърлото му, затопляйки го. Най-после се чувстваше затоплен.

— Права си.

Екранът примигна, чу се странен звук и осветлението си включи. Келан примигна заради ярката светлина, преди да се обърне към седалката до себе си. Красива. Много красива. Кестенявата коса, сините очи и балансираната костна структура я правеха зашеметяваща. Той усети живия й дух.

— Здрасти.

Дори усмивката й бе сладка.

— Здрасти — Тогава тя се намръщи. — Тук ли живееш?

— Да. — Ами тя? Искаше му се филма да започне отново, за да може тя да не си тръгне.

— Ходиш ли в гимназията? — Погледът й проследи лицето му, почти като физическа ласка.

— Не. Аз… уча у дома. — Нещо запулсира в гърдите му. Тревога изпълни ума му. Той трябваше да се махне от тук. Но нещо го задържаше на място. Никога повече нямаше да помирише роза, без да си спомни за удивителната й усмивка… или за искрите в интелигентните й очи.

Тя го наблюдаваше, наклонила леко глава настрани.

Господи, надяваше се да мине за човек.

— Колко си голям? — Тя наблюдаваше лицето му, а розовите й устни бяха леко влажни.

— Петнадесет. — Искаше му се да я целуне. Нежно. Никога преди не бе мислил да целуне нежно някое момиче. — А ти?

— На седемнадесет. — Тя направи физиономия към потъмнелия екран. И в същия миг от високоговорителя се чу глас, който обяви, че имат технически проблем, и че на касата ще им върнат парите.

— Гадост. Ех, добре. — Тя се изправи и протегна ръка надолу, за да му помогне. По лицето й нямаше нито следа от страх. Момичето не се боеше от него, въпреки че бе два пъти по-едър и по-силен от нея. — Е, искаш ли да отидем на боулинг?

Сякаш несъзнателно, той кимна.

Излязоха навън, а Пеги бъбреше за часа си по математика.

Колко странно бе да се отнасят с него като с нормален човек и да го прави едно толкова крехко момиче. Дори собственият му народ се боеше от него, а въздухът около тях вонеше на сяра и ужас.

Тя потрепери от студа навън и той сложи якето си на раменете й, както правеха мъжете по телевизията. Усмивката й го накара да се почувства по-висок от Франко… което някой ден вероятно щеше да се случи.

Дъждът започна да вали по-силно. Тя хвана ръката му и го задърпа надолу по улицата.

— Нека тичаме.

Обгръщайки ръката й с длан, нещо в него се промени. Той отпусна леко захвата си, за да не я нарани. Никакъв аромат не се излъчваше от нея, който да му покаже, че тя има някакви способности или че е възможно да бъде нечия половинка. Нямаше никакъв шепот на психически умения. И все пак, тя обви по-здраво малките си пръсти около неговите и той се наведе леко над нея, за да я защити от дъжда. Бе готов да я последва до края на света.