Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джо Демарко (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Inside Ring, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2018)
Допълнителна корекция
Стаси 5 (2019)

Издание:

Автор: Майкъл Лосън

Заглавие: Вътрешният кръг

Преводач: Веселин Лаптев

Година на превод: 2005

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2005

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Абагар“ АД — Велико Търново

Редактор: Матуша Бенатова

Технически редактор: Людмил Томов

Художник: Николай Пекарев

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 954-769-104-X

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6636

История

  1. — Добавяне

8

„Монокъл“ е името на историческото заведение, разположено в сенатската част на Капитолия, само на една пресечка от Юниън Стейшън. По стените са окачени снимки на ухилени политици със стъклени погледи, сред които личеше тази на Махоуни, поставена на почетно място близо до вратата. На нея мечокът бе преметнал лапа през раменете на някакъв съперник, който очевидно не се чувстваше много удобно в прегръдката му.

Демарко харесваше тази кръчма. Кухнята предлагаше сравнително качествена храна, а от постоянното си място на бара той имаше възможност да наблюдава младите дами, работещи на Капитолийския хълм, които бързаха да хванат метрото от Юниън Стейшън. Излишно бе да се добавя, че същият този бар предлагаше отлично мартини.

Чашата му беше поднесена от мистър Уилям, който по традиция обслужваше бара в следобедните часове. Физиономията му беше толкова сериозна, сякаш сервираше не мартини, а вино за причастие.

Мистър Уилям беше чернокож, прехвърлил шейсет, висок над метър и деветдесет, сух и костелив. От предците си беше наследил печалната физиономия на погребален агент, но зад нея се криеше мръсното въображение на хлапак.

— Снощи гледа ли мача на птичките срещу Сиатъл, Джо? — подхвърли той.

— Вижте, сър, вече обсъдихме тази тема и вие прекрасно знаете мнението ми — парира го веднага Демарко. — Ще гледам „Ориълс“ едва когато сенаторите се върнат във Вашингтон.

За несведущите трябва да се обясни, че през 1971 г. отборът на „Уошингтън Сенаторс“ напусна окръг Колумбия и се премести в Тексас, приемайки името „Тексас Рейнджърс“. Това потопи в дълбока скръб всички истински фенове на бейзбола във Вашингтон, които страдаха така, сякаш собствените им майки бяха предали богу дух. В продължение на четири години те лобираха за връщането в столицата на отбор от мейджър лигата, но собственикът на „Балтимор Ориълс“ упорито се противопоставяше на тези идеи, заключавайки съвсем правилно, че отбор от мейджър лигата в окръг Колумбия ще опразни седалките на стадиона „Кемдън Ярдс“. Имаше основания да се вярва, че през следващата година Вашингтон най-после ще получи това, което иска, макар и на прекалено високата цена, обявена от собственика на „Ориълс“. Демарко страстно ненавиждаше този човек, а чувствата му можеха да бъдат разбрани единствено от заклетите бейзболни фенове.

— Значи не видя забележителната тройна комбинация на Родригес, завършила с великолепен вътрешен хоумрън, така ли? — подхвърли мистър Уилям.

Мамка му! Да видиш тройна комбинация, завършила с вътрешен хоумрън, беше все едно да се натъкнеш на лайно от динозавър! А той беше пропуснал и двете! Шибаните „Ориълс“! Собственикът им беше невероятен сребролюбец и скръндза, главната му трибуна приличаше на обор, а питчърите му — невероятни леваци, които нямаше да намерят място дори в ученически отбор. Но с тях играеше невероятният Алонзо Родригес, най-добрият в страната. Разбира се, това не можеше да накара Демарко да вдигне ембаргото си. Никога!

— Да вървят по дяволите и Родригес, и тройната му комбинация — отсече с категоричен тон той.

— Ти си голям инат, Джо — кротко отбеляза мистър Уилям.

И това си беше чистата истина. Демарко отпи глътка мартини и одобрително кимна на създателя на напитката.

— Отлично, мистър Уилям. Мога ли да използвам телефона ви, моля?

— Нямаш ли си мобилен като останалите баровци, дето идват тук?

— Имам, но си пестя минутите. Хайде, подай ми апарата! Нали не плащаш сметката?

Набра номера, чу гласа на Ема и се представи:

— Аз съм.

— Не може да бъде, Джо.

— Звучиш ми доста жизнерадостно — отбеляза той.

— Че какво ми е? Аз съм здрава, умна и богата. И водя активен полов живот, за разлика от теб. Защо да не бъда жизнерадостна? Казвай какво искаш, защото си правя ноктите!

— Искам да ми дадеш назаем някой от сътрудниците си. Ще го използвам за наблюдение.

— По случая „Матис“?

— Да.

— Значи включваш на пълни обороти, а?

— Какво е разследване без наблюдение, Ем? Ще пусна човека да върви ден-два подир Били, а след това ще докладвам на Банкс, че момчето е чисто като първия сняг.

— Първият сняг бързо почернява от мръсотия, Джо. А я ми кажи, ти какво ще правиш, докато моят човек следи Били?

Демарко й каза.

— Мисля, че Майк е свободен в момента — светкавично се съгласи Ема. — Ще му кажа да ти звънне.

— Това да не е онзи Майк, дето ми го даде назаем през февруари?

— Същият.

— Добре. Момчето си го бива. Между другото, дай ми някакви сведения за миналото му. — Извъртя очи едновременно с молбата, защото беше сигурен, че си губи времето. Но, както правилно беше отбелязал мистър Уилям, той си беше инат.

— О, обичайните неща — отговори Ема. — Бивш „тюлен“ с лиценз да убива.

Слушалката онемя.

Това като нищо може да се окаже истина, помисли си Демарко. Познаваше Ема достатъчно дълго, за да знае, че тази жена поддържа контакти с всякакви таланти: бивши ченгета, бивши войници, а много вероятно и бивши престъпници. Познаваше експерти по подслушвателна апаратура, фалшификатори на документи и компютърни хакери. Всички те бяха висококомпетентни и по причини, които Демарко никога нямаше да разбере, безкрайно лоялни към Ема.

А той се запозна с нея на улицата. Беше оставил някакъв приятел пред летище „Рейгън Нашънъл“ и се готвеше да потегли от паркинга за таксита, когато дясната врата се отвори и в купето нахлу някаква жена. Привлекателна, на средна възраст, облечена в елегантен, леко измачкан бял костюм с панталон. Дишаше учестено и имаше вид на човек, който от доста време не си е лягал. Носеше само малка дамска чантичка.

— Хей, какво… — понечи да протестира Демарко, но жената вдигна ръка.

— След десет секунди от терминала ще излязат двама мъже, които са въоръжени, и ще се опитат да ме убият. По всяка вероятност ще убият и вас, защото сте с мен. А сега тръгвайте, ако обичате.

— Но, вижте…

— Разполагате с по-малко от пет секунди. Аз работя за правителството и не ви лъжа.

Демарко понечи да изтърси едно „това вече съм го чувал“, но навреме се въздържа. А и започна да го обзема страх. Очите му внимателно огледаха неканената гостенка. Би могла да бяга от полицията, или да е „муле“, натоварено с наркотици. Подозренията му бързо се стопиха. Лицето й не беше особено приятно, но внушаваше доверие.

Погледна в огледалото за обратно виждане тъкмо навреме, за да съзре двамата мургави мъже, които излетяха от терминала, огледаха тротоара в двете посоки, след което единият посочи колата му.

— Мамка му! — стресна се Демарко, даде газ и потегли, без да го е грижа за все така плътната редица от коли, които запълваха платното. — Защо не взехте някое проклето такси?

— Не видяхте ли опашката? — отвърна с въпрос жената, погледна назад и изпъшка: — Господи, чакала ги е кола!

Демарко механично премести очи към огледалото. Двамата мургави мъже се качваха в черен мерцедес.

— Но какво по дяволите… — нервно преглътна той, без да получи възможност да довърши изречението си.

— Карайте към Пентагона! — заповяда жената. — И не спирайте за нищо на света, дори пред пътната полиция!

— Но чакайте…

— Ако спрете, ще убият ченгето! А сега натиснете газта!

Мерцедесът бързо скъсяваше разстоянието помежду им. Жената бръкна в чантичката си и извади клетъчен телефон.

— Аз съм — рече в мембраната тя. — Току-що пристигам от Кайро. Нося и мострата, но те ме чакаха на лентата за багажа. Това не трябваше да се случи, кретен такъв! — Послуша за момент, после троснато отвърна: — Не, нямам оръжие. Нима си въобразяваш, че ще се кача в самолета с пистолет? Виж какво, млъкни! Слушай внимателно. Пътувам с един цивилен. Колата е… — Очите й въпросително се извъртяха към Демарко. — Кафяво волво, модел деветдесет и четвърта. Току-що напуснахме района на летището и се движим към Джордж Уошингтън Паркуей. Ще ни познаете лесно, защото ще караме със сто и шейсет, а зад нас се движи черен мерцедес. А сега викай помощ, бързо!

Изключи телефона и обърна глава.

— Как се казвате?

— Джо.

— Слушай ме внимателно, Джо. Трябва да натиснеш здраво педала. В такъв момент не бива да ти пука за бричката.

Мерцедесът беше точно зад тях, но не направи опит да ги засече или изпревари.

Жената хвърли бегъл поглед през рамо.

— Ще изчакат да излезеш на магистралата, след което някой от тези типове ще извади автомат и ще ти надупчи гумите.

— Исусе! — възкликна Демарко. — Защо просто не изхвърлиш през прозореца това, което търсят?

Вероятно решила, че се шегува, жената избухна в нервен смях.

Скоро излязоха на Джордж Уошингтън Паркуей. Мерцедесът беше петдесет метра зад тях. Демарко бързо стигна сто и петдесет и изпита задоволство от сравнително слабия трафик. В огледалцето видя как единият от мургавите се показва от десния преден прозорец, а от протегнатата му ръка излитат оранжеви пламъчета. Не чу изстрелите, но видя искрите, отхвърчащи от асфалта отстрани на волвото.

— Копеле гадно! — изрева той и рязко натисна педала на газта, но той не помръдна. Колата не можеше повече.

После всичко свърши.

Над мерцедеса изведнъж се появи огромното черно туловище на хеликоптер, от който блесна ослепителен лъч. Някакъв мъж с пушка в ръка беше увиснал от него. Един Господ знаеше откъде се появи тази машина. Мерцедесът леко намали, вероятно търсейки начин за измъкване — изход от магистралата или отклонение. Кракът на Демарко продължаваше да натиска педала докрай. Минута по-късно видя как пет-шест автомобила с включени червени и сини светлини заобиколиха колата на преследвачите им.

— Вече можеш да отбиеш — обади се жената.

Но Демарко продължаваше да фучи с пълна газ.

— Спокойно, всичко е наред — повтори жената. — Отбий и спри.

Демарко се подчини. Когато волвото най-сетне спря на банкета, той безсилно отпусна глава върху кормилото. Постоя известно време така, после прошепна:

— Би ли ми обяснила какво по дяволите…

— Не мога, Джо, съжалявам.

Проклетницата нито веднъж не му позволи да си довърши изречението.

Зад колата им спря бял микробус със служебни номера. Жената отвори вратата и слезе.

— Между другото, казвам се Ема — наведе се към купето тя. — Много ти благодаря, Джо.

След което се качи в микробуса и изчезна.

На следващата сутрин Демарко седеше в кабинета си и прелистваше вестника, търсейки някакво съобщение за инцидента от предишната вечер. Не откри нищо. Малко по-късно на вратата се почука и той изненадано вдигна глава. Тук посетители идваха изключително рядко. Стана да отвори. На прага стоеше Ема.

— Как успя да…

Понечи да попита как го е открила, но навреме осъзна, че въпросът му ще прозвучи глупаво.

— Искам просто да ти благодаря както подобава за всичко, което направи снощи — отвърна Ема, после влезе в кабинета, без да чака покана, и очите й критично огледаха вътрешността му.

— Два билета за мача на „Уизардс“ довечера — подаде му някакъв плик тя. — Точно зад скамейката на резервите. Чух, че си голям запалянко.

— Благодаря — смаяно промърмори Демарко. Билетите на такова място струваха най-малко петстотин долара. — Това наистина е приятна изненада, но все пак бих искал да узная какво се случи снощи.

— Не мога да ти кажа, Джо, съжалявам. Но, както се изразяват в официалните речи, имаш благодарността на цялата нация. Ето ти телефона ми. — На картичката, която му подаде, беше изписан само един номер, с код 703 пред него. — Ако имаш някакъв проблем, независимо какъв, обади ми се.

— Имам, и то голям — светкавично включи Демарко, спомнил си текущата задача, поставена му от Махоуни. — Случайно да познаваш човек, който може да отвори каса?

Така бе поставено началото на едно дълго и безкрайно странно приятелство, за което нито веднъж не му се наложи да съжалява.

Все пак успя да научи нещичко за нея. Това стана, след като помоли Махоуни да й направи малка служебна проверка. Отначало предполагаше, че Ема ще се окаже агент на ЦРУ — факт, който Махоуни би могъл да потвърди с лекота. Но нещата се оказаха по-различни.

— Бивша сътрудничка на ВРУ — смутено обяви при срещата им председателят, а Демарко си каза, че никога не го е виждал такъв.

Военното разузнавателно управление беше създадено от министъра на отбраната Робърт Макнамара през 1961 г., малко след кризата в Залива на прасетата. Според мнозина специалисти това бе организацията, в която мечтаеше да се превърне ЦРУ, когато пораснеше. Не само заради високата компетентност на нейните служители, които почти винаги оставаха далеч от вниманието на медиите, а и заради участието й в деликатни военни операции, които бяха от такова значение за страната, че никой политик не смееше да отвори уста за тях.

— Когато го помолих за информация за тази жена, моят източник обеща да ми се обади по-късно — продължи все така смутено Махоуни. — След което в кабинета ми се появиха двама юначаги с такива мутри, че замалко не подмокрих гащите. Попитаха ме откъде знам името й и защо се интересувам от нея. Мен! Председателят на Камарата! Както и да е. След като им разиграх един мюзикъл в стил шибаните Джинджър и Фред, юнаците най-сетне решиха да споделят, че въпросната дама е бивша агентка на ВРУ, но аз останах с впечатлението, че това „бивша“ май си е само заблуда.

Без майтап! — рече си Демарко.

— И това беше всичко, което ми казаха, Джо. И зъб не обелиха за задачите, които е изпълнявала, за положението й в организацията. Явно тези неща ще останат дълбоко погребани, докато Потомак не пресъхне.

Но това беше достатъчно за Демарко. Вече разбираше защо Ема никога нищо не обяснява.

От дълбокия унес го извади ръмженето на самосвал, който се освобождава от отпадъците в каросерията. Обърна се надясно и видя, че това не е боклукчийски камион, а дамската чанта на Алис, стоварила се на бара до него. Огромно чудовище от изкуствена кожа с обем около пет кубически метра, което вероятно побираше всичките й притежания на този свят.

Без да дава вид, че го е забелязала, Алис направи знак на мистър Уилям, който предпазливо се приближи. По принцип мистър Уилям беше общителен човек, който обичаше и уважаваше клиентите си. Но Алис беше едно от редките изключения.

— „Блек Джек“ с лед и сламка! — разпореди се тя. — И по-бързичко!

— Да, госпожо — покорно се поклони мистър Уилям. Беше невероятно, че един толкова висок и слаб човек като него изобщо е в състояние да се прегъне.

— Знаеш, че идвам, знаеш и какво пия! — просъска Алис, все още без да поглежда съседа си на бара. — Можеше да ми поръчаш!

— Знам и друго: ако обичайната ти доза закъснее дори с пет минути, черният ти дроб ще блокира! — не й остана длъжен Демарко.

— Я не се прави на умник!

Мистър Уилям постави чашата на бара пред нея и се оттегли с движенията на Майкъл Джексън, излязъл на редовната си лунна разходка.

— Хей, а ядките? — изрева след него Алис. — Онези малки нещица със златиста коричка?

— Веднага, госпожо — отвърна с ледена физиономия мистър Уилям. Но стъкления блясък в очите му предупреждаваше, че съвсем скоро в бара ще се извърши убийство.

Алис беше петдесетгодишна, с дълга изрусена коса, тежък грим и поне десет кила над нормата. Имаше съпруг, когото наричаше „онзи задник“, и син, удостоен с титлата „гадно копеленце“. Животът й се подчиняваше на една-единствена цел: едноръките бандити в Атлантик Сити — комарджийската Мека, която посещаваше всеки уикенд. Иначе работеше в Ей Ти & Ти.

Глътна наведнъж половината от съдържанието в чашата си, след което завря глава в бездънния чувал, играещ ролята на дамска чанта.

— Дръж — изръмжа тя и тръсна на бара пред Демарко пет-шест смачкани листа хартия. Това бяха разпечатките от телефонните разговори на Били Матис за последните три месеца.

Без съучастник в лицето на стрелеца Били не би могъл да има нищо общо с покушението. Разбира се, ако се приемеше, че изобщо е бил замесен. А когато някой има съучастник, той се нуждае и от връзка с него. Ерго, Демарко трябваше да знае с кого си е бъбрил Били през последните три месеца.

Разбира се, той си даваше сметка, че ако Били Рей е професионален убиец или агент на чужда държава, със сигурност ще използва по-сложни средства за комуникация от телефона в кухнята си. Но един поглед в досието му беше достатъчен, за да е ясно, че той не е обучаван още от ранна възраст руски шпионин, когото са спуснали в парашут някъде в Джорджия със задачата да спечели доверието на американския елит.

— Да знаеш, че хич не беше лесно да докопам тези разпечатки — промърмори Алис, хвърли шепа фъстъци в устата си и изрева по посока на мистър Уилям: — Ей, кокил, я налей още едно!

— Кого будалкаш, Алис? — вдигна глава Демарко. — Достатъчно ти е било да натиснеш три клавиша на компютъра си!

— Откъде знаеш? — втренчи се в него изрусената фурия. — Да не би да си колега в телефонната компания? Както и да е. Трябва да ти кажа, че тоя месец малко съм го закъсала.

Всеки месец го беше малко закъсала. Демарко имаше сериозни основания да подозира, че коленете й все още не са влезли в съприкосновение с бухалките на лихварите единствено благодарение на сумите, с които я спонсорираше всеки месец.

Разгърна разпечатките и я остави да направи кратък анализ на икономическото състояние на страната, което оказвало негативно влияние и върху личните й финанси. Компютърът на Алис беше отбелязал имената и адресите на хора и фирми, с които Били Рей бе разговарял от домашния си телефон или с помощта на личната си фонокарта. Щеше да помоли Ема да ги провери един по един, но в момента не виждаше нищо подозрително. Като например някоя фирма, предлагаща снайпери или електронни мерници за тях. Но най-важното беше, че нямаше никакви разговори с покойния Харолд Едуардс.

Направи му впечатление само един факт — през юни, в рамките на две седмици, Били беше звънял двайсетина пъти на абоната Джилиан Матис. От служебното му досие беше известно, че Джилиан Матис е майка му. Прегледа сметките за предишните месеци и установи, че там са отбелязани едва четири такива разговора. Серията започваше две седмици, след като Били бе включен в личната охрана на президента. Разбира се, това явление можеше да се обясни по най-различни начини. Например че майка му се е разболяла и Били е проверявал състоянието й. Или че е планирал да я посети и е уточнявал програмата си. А може би просто бе любимото синче на мама.

— Е? — изръмжа Алис.

— Какво „е“? — вдигна глава Демарко. Не беше чул нито думичка от петминутната й тирада.

— Ще ми дадеш ли аванс, или не?

— Ще ти дам — въздъхна той. От опит знаеше, че това е единственият възможен начин за действие, когато ставаше въпрос за Алис. А парите, не ще и дума, щяха да потънат в ротативките.