Майк Лосън
Вътрешният кръг (35)

34

Демарко последва колата на помощник-шерифа по дълга алея, покрита със ситен чакъл. Паркира под голяма плачеща върба редом с два пикапа последен модел. На фона на това, което знаеше за Тейлър, най-вече за богатството и влиянието му в района, домът му представляваше известна изненада. Очакваше да види нещо помпозно и огромно, но пред очите му се разкри обикновена бяла къща на два етажа със зелени капаци на прозорците. Беше доста просторна и солидна, но не се отличаваше по нищо от няколко подобни къщи, каквито вече беше виждал в околността.

На широката веранда имаше въжена люлка, а мрежестата врата на главния вход се поклащаше от поривите на лекия и така желан ветрец. Помощник-шерифът почтително почука на тази врата и на прага се появи едра чернокожа жена, препасала бяла престилка.

— О, здравей, Пат — усмихна се тя. — Дошъл си да видиш мистър Тейлър?

— Не, Тили, но водя един човек, който иска да го види. Всъщност мистър Тейлър помоли да го доведа.

Жената кимна на Демарко.

— Моля ви да изчакате за минутка, сър. Ще отида да предупредя мистър Тейлър. Как ви е името?

— Джо Демарко.

— Веднага се връщам, мистър Демарко.

Прислужницата изчезна във вътрешността на къщата, а помощник-шерифът докосна шапката си и промърмори:

— Пак ще се видим.

Думите му прозвучаха като заплаха.

Демарко крачеше напред-назад по верандата, очаквайки завръщането на прислужницата. Не беше сигурен каква трябва да бъде позицията му пред Тейлър: директна атака или обходни маневри. Прислужницата се появи, преди да беше взел решение.

— Първата врата вдясно по коридора — инструктира го Тили. — Мистър Тейлър ви очаква в кабинета си.

Демарко почука на посочената врата и влезе. В просторното помещение имаше двама души — млада жена и значително по-възрастен мъж, изправени пред огромен глобус на солидна махагонова поставка. Мъжът сочеше някаква точка на глобуса, чийто диаметър беше поне пет педи.

— Ето откъде идват всички те, скъпа — каза той.

Другата му ръка свойски докосна ханша на младата жена.

Пищна. Това беше думата, която изникна в съзнанието на Демарко, спрял поглед върху жената. Никога в живота си не беше виждал по-пищна жена. Беше боса, облечена в лека памучна рокля, която показваше много повече неща, отколкото скриваше. Материята едва удържаше едрите гърди и широкия й ханш и беше толкова тънка, че през нея прозираха тъмните зърна на гърдите и силните й бедра. Трите горни копчета бяха небрежно разкопчани, разкривайки вдлъбнатина, която не се нуждаеше от подкрепата на сутиен. Ръцете и краката й бяха с приятния загар, рекламиран върху плажното масло „Копъртън“, а чупливата руса коса свободно се спускаше до раменете и обрамчваше красиво лице с безупречни черти, което обаче беше лишено от всякаква интелигентност. Тя беше красива южнячка за разплод на не повече от петнайсет години.

Демарко с мъка откъсна очи от прекрасното създание и с неудоволствие установи, че Тейлър го изучава. От изражението на лицето му личеше, че се забавлява от реакциите на госта.

Тейлър беше прехвърлил шейсет, висок бе около метър и деветдесет, със стройна мускулеста фигура. Носеше нови работни ботуши, джинси и карирана риза с навити ръкави. Лицето му беше прорязано от дълбоки бръчки, най-отчетливи от двете страни на устата му. Косата му беше гъста и съвсем бяла, а дълбоко разположените очи под прошарените вежди блестяха със студен пламък. Изправен до русата жена-дете, той се нуждаеше само от бяла брада, за да заприлича на Господ, прогонил Адам от райската градина, задържайки Ева за себе си.

Тейлър остави момичето при глобуса и се насочи към масивното писалище, изработено от същия материал като стойката. Тя хвърли безразличен поглед към посетителя, после започна да върти огромното кълбо — сякаш беше някаква играчка, създадена специално за нея. Очите й обхождаха като хипнотизирани континентите и океаните, плъзгащи се под тънките й пръсти.

— Седнете — рече делово Тейлър и посочи един стол пред писалището. Не беше покана, а заповед. После се обърна към момичето и подхвърли: — Скъпа, бъди така добра да повикаш Морган.

Но тя сякаш не го чу и продължи да върти глобуса.

— На теб говоря, скъпа — леко повиши тон Тейлър.

— Не харесвам Морган, чичо Макс — отвърна момичето, без да извръща глава.

Чичо Макс? Нима му е племенница?

Тейлър леко се усмихна, може би развеселен от детското й цупене или пък от отношението й към споменатата личност.

— Морган няма да ти направи нищо лошо, скъпа — меко подхвърли той. — Хайде, иди да го доведеш.

В гласа му се долови леко нетърпение. Очевидно беше свикнал заповедите му да се изпълняват на часа.

Момичето хвърли последен поглед към въртящия се глобус и неохотно му обърна гръб. Тейлър с видимо удоволствие проследи движението на стройните й прасци и добре оформеното дупе по посока на вратата. Сластта му беше очевидна и малко противна, ако се вземеше предвид възрастта на момичето.

Но когато отново се обърна към Демарко, в очите му нямаше следа от приятните усещания и мисли, които беше изпитвал допреди миг.

— Боб Сторч от местния вестник ме осведоми, че разпитвате за мен — започна без предисловие той. — И реших, че ще е по-добре да чуя от самия вас какво търсите.

В редакцията на вестника Демарко бе задал един-единствен въпрос — дали издателят познава Тейлър — и беше получил отрицателен отговор. Но очевидно този въпрос се беше оказал напълно достатъчен за вдигането на тревога. Мъжът насреща му очевидно разполагаше със система за ранно предупреждение, която по нищо не отстъпваше на НОРАД.

— Аз съм писател, мистър Тейлър — каза той. — Сътруднича на редица списания. Изчетох всичко, свързано с Били Матис — как е живял, как е умрял. И реших, че това е благодатна тема за статия. Затова дойдох тук, за да събера допълнителна информация.

— Имате ли някакъв документ? — остро попита Тейлър.

Мамка му, тоя не се шегуваше. Демарко извади шофьорската си книжка и мълчаливо му я подаде. Тейлър изчете съдържанието й, после взе една писалка и старателно си записа данните.

— Продължавайте — кратко нареди той.

— Всъщност това е всичко — сви рамене Демарко. — Аз съм просто човек, който събира материал за публикацията си.

Тейлър го дари с дълъг и подозрителен поглед, после пусна шофьорската книжка върху плота на писалището.

— А защо разпитвате за мен?

— Вие познавахте ли Били Матис, мистър Тейлър?

В очите на Тейлър проблесна раздразнение, а устата му се отвори, за да изстреля гневни думи в отговор: вместо да отговори, този тип си позволяваше да задава въпроси! Овладя се в последния момент, с видимо усилие. Устните му се разтеглиха във фалшива полуусмивка.

— Разбира се, че го познавах. Живея тук, откакто се помня и познавам почти всички в района. Ако не ме лъже паметта, Били беше най-добрият стопер в бейзболния отбор на гимназията. Със сигурност би могъл да вземе стипендия за университета, но избра армията. А сега отговорете на въпроса, който ви зададох. Защо разпитвате за мен?

— Просто се натъкнах на името ви — сви рамене Демарко. — Някой спомена, че сте имали близки контакти с Били.

— Кой? — попита с блеснали очи Тейлър.

— Не си спомням. Може да е била и съпругата му.

— Говорили сте със съпругата на Били?

— Разбира се. Наистина ли сте били близки с Били?

— Не, нищо подобно. Не желая да разпитвате хората зад гърба ми!

— Не разбирам защо се разстройвате, мистър Тейлър — невинно подхвърли Демарко. — Желанието ми е да напиша хубав материал за един местен герой, нищо повече. Мисля, че…

— Пет пари не давам какво мислите! — отсече Тейлър. — От опит знам, че вие, журналистите, никога не пишете нищо хубаво за когото и да било! Но това е отделен въпрос. Искам да ви е пределно ясно, че не обичам, когато някой разпитва за мен, и нямам никакво намерение да…

Тейлър изведнъж млъкна и закова очи в нещо над главата на Демарко. В същото време зад гърба му проскърцаха тежки обувки и той се обърна. На вратата се беше изправил човекът с конската опашка и големия белег от закусвалнята. Носеше стари каубойски ботуши, черни джинси и сива фланелка без ръкави, под която се движеха бицепси на щангист. Погледна Демарко точно по начина, по който го беше погледнал в онзи бар — с безизразно лице и лишен от емоция поглед, излъчващ мрачна заплаха.

Демарко беше човек, който тренираше редовно и поддържаше относително добра физическа форма. Мъжът зад него беше малко по-висок и вероятно с десетина килограма по-тежък. Ала въпреки това Демарко изпита чувството, което го беше обзело преди време, когато се ръкува с централния полузащитник на „Уошингтън Редскинс“. И той не беше кой знае колко по-едър от него, но излъчваше дивата необуздана сила на същество, което несъмнено би управлявало света, ако нещата се свеждаха само до ръкопашни схватки.

Отново се обърна с лице към Тейлър, който очевидно усети колко му е неприятно зад гърба му да стои човек като Морган, и на устните му се появи лека усмивка, топла като зимна нощ.

— Тоя човек е от Вашингтон, окръг Колумбия, Морган — осведоми горилата Тейлър. — Твърди, че е писател и това му дава право да ходи и да разпитва за…

— Мистър Тейлър, аз изобщо не…

— Млъквай! — безцеремонно го сряза домакинът. — Не обичам да ме прекъсват!

Арогантността му можеше да се пипне с ръка. Беше онзи тип арогантност, която често се среща у влиятелните политици, свикнали да ги обслужват и убедени в своята мощ, изискващи безпрекословно подчинение. Хора, които дълбоко вярват, че са недосегаеми.

— Искам да разбереш нещо, драги, и да го разбереш добре — продължи Тейлър. — Тук не ти е шибаният Вашингтон и аз няма да търпя начина, по който се промъкваш в местното общество!

Вероятно сега беше моментът да се позове на Първата поправка и да заяви, че има право да върши каквото си пожелае.

— Няма да го търпите?

— Точно така. И ти предлагам да си вдигнеш чуковете от града още утре. Това е най-доброто, което можеш да направиш.

— Заплашвате ли ме, мистър Тейлър? — попита Демарко и почти се изсмя на тъпия си въпрос.

Тейлър му се усмихна и разкри два реда бели зъби, приличащи на малки надгробни камъни.

— Мога ли да си получа шофьорската книжка?

Тейлър небрежно му я подхвърли.

Демарко стана да си върви, но пътят му към вратата беше препречен от Морган.

— Извинете — промърмори той и направи опит да го заобиколи, но Морган не помръдна. Стоеше и го гледаше с очите на убиец по същия начин, по който го беше гледал в закусвалнята. Стана му ясно, че може да си тръгне само с разрешението на Тейлър.

По принцип не се плашеше лесно, но Морган накара косъмчетата на тила му да настръхнат. Инстинктивно усети, че вътре в този човек няма абсолютно нищо.

Обърна се и хвърли въпросителен поглед към Тейлър. Очите на домакина светеха от задоволство. Беше изразил отношението си с пределна яснота. Демарко беше на негов терен и трябваше да играе по неговите правила. Шерифската служба беше просто агенция, която му доставяше посетителите. Това тук наистина нямаше нищо общо с „шибания“ Вашингтон, както се бе изразил той.

— Искам утре да те няма на територията на окръг Чарлтън — процеди Тейлър. — Ясно ли е?

Демарко кимна.

— Пусни го, Морган.

Едрият мъж едва-едва се отмести. Направи го като боксьор, който обикаля около противника си: тялото му леко се завъртя надясно, ръцете му заеха позиция, а очите му останаха заковани в лицето на Демарко.

 

 

Изкара наетия мустанг от алеята на Тейлър, измина неколкостотин метра и отби на банкета. Небето беше доста мрачно, вероятно щеше да вали. Реши да вдигне гюрука. В момента, в който го затвори, очите му се извърнаха към къщата на Тейлър и се спряха върху фигурата на момичето, което тъкмо излизаше на верандата и се насочваше към люлката. В следващия миг краката й се вдигнаха на парапета, разкривайки дълги загорели бедра. Демарко позяпа известно време, после поклати глава, отвратен от себе си. Това момиче беше дете и човек трябваше да се съобразява с този факт. Морган се появи пред къщата в момента, в който се готвеше да завърти стартерния ключ. Той също забеляза момичето на верандата и се насочи натам, внимавайки да не вдига шум. Приличаше на пантера, дебнеща жертвата си. Спря на около метър от нея, полускрит зад висок рододендрон. Остана абсолютно неподвижен, с очи, заковани в оголените бедра на момичето. Сцената продължи само минута, но сякаш нямаше край. Демарко гледаше Морган, а Морган гледаше момичето. После тя усети чуждото присъствие и скочи от люлката. Размаха заканително пръст към неподвижната фигура сред цветята, после се обърна и изтича в къщата. Морган не помръдна, почти невидим сред гъстата зеленина.

Когато Демарко запали мотора и потегли, той все още беше там.