Майк Лосън
Вътрешният кръг (12)

11

Мъжът на автобусната спирка срещу сградата на Сикрет Сървис беше облечен с памучен панталон и синя фланелка с якичка, а на краката си имаше сандали и бели чорапи. Беше прехвърлил шейсет, със стоманеносива коса и решително лице, което, кой знае защо, Демарко си представяше скрито зад прозрачния шлем на каска — от онези, които полицаите използват при масовите безредици. Това беше Майк, човекът на Ема с неизвестна фамилия.

— Здрасти — поздрави Демарко и седна на дървената пейка до него.

— Здрасти, Джо — отвърна белокосият, без да го поглежда. Очите му продължаваха да изследват сградата насреща, местейки се от вход на вход, без да пропускат и служебния паркинг. Когато Ема ти праща човек, той винаги е професионалист.

— Как е работата? — подхвърли Демарко.

— Все едно че гледам как расте тревата — отвърна Майк. — Излиза от дома си в шест и половина, а тук е някъде около осем. Тази сутрин шибаната 395-а беше по-задръстена и от паркинг. Влиза направо в сградата и до обяд не мърда оттам. Нямам идея какво прави вътре. Излиза точно в дванайсет, купува си хотдог от уличния продавач, прави една обиколка на търговския център и отново се прибира.

— Забеляза ли, че го следиш?

Майк най-сетне го удостои с поглед — толкова леден, че думите бяха излишни.

— Да разбирам ли, че по време на обедната почивка никой не се доближава до него?

— Никой — отвърна Майк.

Поседяха известно време, без да разговарят. Майк продължаваше да наблюдава сградата, а Демарко оглеждаше минувачите от женски пол и си мислеше за брифинга на човека от ФБР. Беше дълбоко впечатлен от поведението на Едуардс. Не можеше да си представи, че човек ще лежи цели два дни в някаква тъмна дупка, да дочака благоприятната възможност за стрелба и ще има куража да остане в прикритието си, докато агентите на ФБР изследват всеки квадратен сантиметър скала над главата му.

Което повдигна друг въпрос: защо бе избрал именно това време и място? Със сигурност бе имал и други възможности да се прицели в президента по време на риболова, но бе чакал до деня на заминаването, когато държавният глава бе обграден от охраната си. После си спомни думите на Прудъм, според който охраната бе огледала скалата още по време на риболова — факт, който по всяка вероятност бе попречил на Едуардс да стреля по-рано.

Забележително беше и умението, с което този човек се бе промъкнал до скривалището си и след това го беше напуснал. Преди покушението той бе успял да проникне през охранителния кордон и да стигне до предварително изкопаното укритие. А в деня след него криминалистите на ФБР бяха оглеждали скалата в продължение на цели шестнайсет часа. През останалото време районът бе блокиран от патрулите на Сикрет Сървис, които спираха любопитните туристи. Това обаче не бе попречило на убиеца да се измъкне от укритието, вероятно на следващия ден, като преди това не бе забравил да го замаскира добре. Пътят на бягството му бе или нагоре, към върха на скалата, или надолу — в ледените води на планинската река. Със себе си бе взел както цялото оборудване, така и торбата с отпадъци. После бе успял да се промъкне покрай всички патрули и секретни постове и да изчезне в нощта.

Интерес представляваше и пушката. Защо Едуардс бе прибрал оръжието на престъплението у дома си? Защо просто не го бе захвърлил някъде? Тук имаше нещо, което почти го караше да…

— Виждал ли си някога снимки на Мики Мантъл, Джо? — прекъсна хода на мислите му Майк. — Не онези непосредствено преди да го отнесе ракът, а другите — от състезателната му кариера.

— Разбира се — кимна Демарко.

— Е, точно на него прилича това хлапе. Съвсем като Мик, когато играеше с номер седем. Я ми кажи, Джо, защо следя агент на Сикрет Сървис, който си прилича като две капки вода с Мики Мантъл?

Вместо отговор Демарко стана от пейката и промърмори:

— Утре пак ще се видим, Майк. Благодаря за добрата работа.

— За нищо, Джо. Но ако още един ден се наложи да клеча на някоя пейка под слънцето, направо ще превъртя. А стане ли това, ти ще си първият, на когото ще видя сметката!

 

 

Демарко обитаваше малка къщичка на Пи стрийт в Джорджтаун, която приличаше страхотно на още няколко такива в квартала — двуетажна, с бяла тухлена фасада. На прозорците имаше решетки от ковано желязо, по стените пълзеше бръшлян, а в градината имаше леха с азалии, които напролет цъфтяха с приказни цветове. Беше удобно място за живеене, а и той като съседите си предпочиташе да представя красиво извитите решетки на прозорците като произведение на изкуството, монтирани единствено по естетически причини. Беше купил къщата в годината, в която се ожени.

Вътре домът му изглеждаше така, сякаш банда крадци бяха прекарали камиона си пред входната врата и бяха изнесли всичко, което има някаква стойност. Всъщност нещата се бяха развили горе-долу по този начин. Някога пълна с хубави мебели, персийски килими и ценни произведения на изкуството, днес тя съдържаше съвсем оскъдно обзавеждане, купено на една-две градински разпродажби. Домашното кино в хола беше заменено от телевизор с 24-инчов екран, поставен върху евтина метална масичка. На метър-два от него имаше кресло с подвижна облегалка и хлътнала тапицерия, а на пода до него — малък касетофон, който изпълняваше двойното предназначение на радио и масичка за напитки.

Демарко хвърли сакото си на креслото (старинната дъбова закачалка до вратата отдавна беше изчезнала) и се насочи към кухнята. Стъпките му ехтяха необичайно силно по голите дъски, като пунктуация на някакъв странен сонет на самотата.

Когато го напусна, жена му реши да не взема къщата, защото любовникът й си имаше по-хубава. Но тя не одобряваше обзавеждането му и адвокатът й предложи сделка: ако Демарко приеме развод по взаимно съгласие, няма да плаща издръжка и ще може да задържи къщата заедно с голямата ипотека. В замяна жена му ще получи обзавеждането, всички пари в общата им сметка, паричната стойност на неговата застраховка „Живот“ и най-хубавата му кола.

Вечерята му се състоеше от две парчета студена пица, които погълна прав до хладилника. Снощната му вечеря беше абсолютно същата, с тази разлика, че пицата беше топла. Обичаше да готви и имаше добри попадения, но не виждаше смисъл да си прави труда за един човек.

Вечерята не му донесе очакваното успокоение вероятно, защото пицата натежа в стомаха му като камък. Навлече къси гащета, потник с емблемата на „Редскинс“ и чифт стари маратонки, след което бавно пое към горния етаж. За кратък период бившата му съпруга бе използвала едната от двете спални за ателие, съсипвайки десетки метри отлично платно с оправданието, че през северните прозорци не влиза достатъчно светлина. Това хоби, подобно на много други, продължи кратко. След което тя се завърна към дейностите, които умееше най-добре: безразборното пазаруване и изневерите.

Сега спалните бяха абсолютно празни, ако не се броеше поизносеният боксов чувал, който висеше от подпокривната греда и приличаше на дебело джудже, решило да сложи край на живота си. Когато го питаха защо е монтирал това трийсеткилограмово чудовище, той свиваше рамене и отговаряше, че го използва само за физически упражнения, но истината беше друга: понякога просто му харесваше да млати до забрава тежкия неодушевен предмет.

Сложи си ръкавиците, загря малко с каскада от финтове и атакува чувала. Коженото джудже понесе достойно първия рунд, но при втория нещата се развиха другояче. Облян в пот, Демарко го засипваше с яростни удари, представяйки си как ребрата на любовника се огъват и пропукват. Любовникът на жена му беше собственият му братовчед. Потънал в яростта на отмъщението, Демарко почти не чу звънеца на входната врата.

На верандата стоеше дребен мъж около трийсет, облечен в сив костюм. Демарко му обърна сериозно внимание едва когато зърна кобура, който се подаваше изпод сакото му. Зад гърба на непознатия се виждаше черна лимузина с правителствен номер.

— Вие ли сте Джоузеф Демарко? — попита мъжът.

— Аз съм — кимна Демарко, опитвайки се да успокои дишането си. — Какво обичате?

— Директорът на Сикрет Сървис мистър Патрик Донъли би искал да размени няколко думи с вас, сър. Бихте ли се присъединили към него, той чака в колата.

Мамка му, рече си Демарко. Работата става дебела. Едва от два дни работеше по случая, а тайните служби вече знаеха за това. Прииска му се да затръшне вратата под носа на агента и да се скрие под леглото.

— Моля ви, сър, последвайте ме — настоятелно се обади дребосъкът.

— Няма проблем — отвърна с прекалено бодър глас той, усетил как достойнството взема връх над щраусовия синдром.

Шофьорът на Донъли отвори задната врата на лимузината. Чувствайки се глупаво в шортите и потника на „Редскинс“, Демарко влезе и зае място на сгъваемата седалка, за да бъде с лице към Патрик Донъли. Дребосъкът с пищова затвори след него и се отдалечи на няколко крачки, вероятно по заповед на шефа си.

„Малкият“ Пат Донъли го дари с подчертано враждебен поглед. Беше на шейсет и седем-осем, не по-висок от метър и петдесет и пет. Боядисаната му в черно коса беше разделена на път отляво с такава прецизност, сякаш бе използвал линийка. Лицето му беше дребно, с плътно прилепнали уши и малки черни очички под увисналите клепачи. Устата му беше тънка цепка, издаваща жестокост, а изражението му беше мрачно. Прилича на фехтовач, помисли си Демарко. Слаб, жилав и гаден — от онези, които с удоволствие биха използвали истинска шпага, стига да им се удаде шанс.

Реши да не обръща внимание на гадния му поглед и небрежно огледа вътрешността на лимузината — кожената тапицерия, малкия телевизор и барчето, вградено в облегалката на предната седалка. Сгъваемата седалка беше значително по-удобна от креслото в хола му. Беше готов да се обзаложи, че телевизорчето на Донъли приема по-добре от онзи в къщата.

— Страхувам се, че съм потен и ще изцапам тапицерията — промърмори той. — Но в момента си правех гимнастиката. — Гаден плъх такъв! — добави мислено той.

— Я стига! — сряза го Донъли. — Днес си бил в Мидълбърг и си разпитвал един бивш агент на Сикрет Сървис! Кой ти е дал подобни права, да те вземат мътните?!

Демарко пусна в ход версията, която беше предложил и на Джон Енгълс.

— Конгресът на Съединените щати изпитва сериозна загриженост за безопасността на президента, мистър Донъли. А аз…

— Конгреса, друг път! — изфуча дребният гадняр. — Ходил си при Франк Енгълс, защото Барнс ти е напълнил главата с глупости за Били Матис!

Лицето на Демарко запази безизразното си изражение, но някъде дълбоко в него се разшава едно дребно и лудо животинче, което сякаш бе решило да закуси със стомаха му. Веднага разбра какво се беше случило. Енгълс, все още верен на службата, беше съобщил на някой от бившите си колеги за посещението и въпросите, които му беше задал. След което новината бе тръгнала по веригата, за да стигне в крайна сметка до ушите на Донъли. А той по-добре от всеки друг знаеше за безпокойството на Барнс по отношение на Били Матис. Разбира се, имаше и друга вероятност — Донъли да е накарал някого да провери календара със служебните срещи на Банкс, откъдето е изскочило името му. Едва сега си даде сметка, че би трябвало да се представи на Енгълс с фалшиво име.

— Инцидентът край река Чатуга засяга единствено ФБР и Сикрет Сървис, господинчо! — изсъска Донъли. — Стой далеч от него, ясно ли е? Защото хората от тези институции не само разкриха виновника, но и продължават разследването. Ако не знаеш, ще ти кажа, че в него са ангажирани повече от триста агенти на ФБР! Не вярвам да си въобразяваш, че ще откриеш нещо повече от всичките тези специалисти, дори да имаш нужните пълномощия!

Демарко понечи да отговори, но Донъли гневно вдигна ръка.

— Аз съм директор на Сикрет Сървис, идиот такъв! Което означава, че знам всичко за всекиго! Например че си момче за поръчки на Джон Махоуни. Когато става въпрос за някой елементарен компромат, Махоуни го възлага на шефа на канцеларията си — онова дебело копеле, което носи тиранти. Но когато иска да го начука на някого, той изпраща теб!

— Аз не работя за председателя — поклати глава Демарко. — Аз съм независим юридически съ…

— Дрън-дрън. Няма те в официалните ведомости на Махоуни, но именно той те е назначил на този пост. Независим си друг път! Жалък тип! Отлично зная, че работиш за Махоуни!

Само че едва ли можеш да го докажеш, възрази наум Демарко.

— Знам и защо Махоуни не иска да бъде официално свързан с теб — продължи Донъли. — Баща ти е Джино Демарко, дребен престъпник, работил за Кармине Талиаферо. Преди петнайсет години татенцето ти похарчило трима от съперниците на Талиаферо, но четвъртият извадил късмет и му видял сметката. Вярно е, нали?

Демарко не отговори, но в душата му се появи непреодолимо желание да откъсне малките ушички на гадината, дръзнала да нарече баща му „дребен престъпник“.

— Най-странното е, че Махоуни те е наел веднага след като си завършил юридическия — продължи Донъли. — Не знам защо — това е единствената загадка, която все още не съм разрешил, — но знам, че го е направил. И именно заради баща ти те държи в онова мазе — за да не се налага да обяснява на когото и да било защо се нуждае от презрения ти жабарски задник!

Донъли заплашително се наведе напред.

— Нека ти задам един въпрос. Ти прекрасно знаеш какъв егоистичен тип е Махоуни, нали? Колко време ще запазиш службата си, в случай че медиите научат за баща ти и факта, че работиш за председателя?

— Лично вие ли назначихте Били Матис за персонален бодигард на президента, мистър Донъли? — отвърна с въпрос Демарко.

— А бе, ти какво… — яростно хлъцна директорът на тайните служби, след което все пак успя да се овладее. — Сега ме чуй какво ще ти кажа, но си отваряй ушите! Моите агенти са чисти. Всички, без изключение, имат безупречни досиета, особено Матис. Всички, без изключение, издържаха проверка с детектора на лъжата. Онзи глупак Банкс няма никакви основания да подозира Сикрет Сървис и прекрасно го знае!

— Защо тогава не сте анализирали предупредителното писмо?

— Ама ти наистина си гадно копеле! — просъска Донъли и лицето му се наля с кръв.

А така! — злорадо си рече Демарко. Дано те тресне инсулта!

Донъли отвори уста да каже нещо, но отново успя да овладее емоциите си. Палецът му рязко се стрелна към къщата.

— Съветвам те да я обявиш за продажба! — изсъска той. — Дните ти в този град са преброени!

— Не думай — рече Демарко.

Донъли се усмихна и показа два реда зъби — ситни и остри.

— Работата ти изисква периодични проверки от страна на тайните служби, умнико. Познай кой ги извършва и какви препоръки ще направи. А сега изчезвай!

Демарко излезе от лимузината и внимателно затвори вратата. Колата безшумно потегли, а той остана да гледа как червените светлини се отдалечават по улицата. Потта по ръцете и краката му бързо изстиваше.

Значи Донъли знае за баща ми, мрачно поклати глава той.