Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джо Демарко (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Inside Ring, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2018)
Допълнителна корекция
Стаси 5 (2019)

Издание:

Автор: Майкъл Лосън

Заглавие: Вътрешният кръг

Преводач: Веселин Лаптев

Година на превод: 2005

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2005

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Абагар“ АД — Велико Търново

Редактор: Матуша Бенатова

Технически редактор: Людмил Томов

Художник: Николай Пекарев

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 954-769-104-X

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6636

История

  1. — Добавяне

9

Мидълбърг, щата Вирджиния, е живописно градче на осемдесет километра западно от столицата. Сгушено сред красивите зелени хълмове, между които е минавал фронтът по време на Гражданската война, днес то бе заобиколено от тучните пасища на скъпи конеферми с бели огради, където се отглеждаха едни от най-скъпите расови жребци в страната. Терените в околността отдавна бяха изкупени от богати жители на Вашингтон, които много обичаха да се правят на печени каубои и да наблюдават надбягванията, организирани всеки уикенд.

Франк Енгълс не беше печен каубой, а собственик на малко хотелче — романтична, обрасла с мъх викторианска постройка с прозорци от оловно стъкло и еркери на стръмния покрив. Ако имаше приятелка, Демарко с удоволствие би я завел на такова приятно място, особено през есента. Ако имаше…

Беше поискал от генерал Банкс да се срещне с човек, който познава както Били, така и системата за повишения в Сикрет Сървис. След съответния контакт с отдел „Човешки ресурси“ хората на генерала бяха получили името на Франк Енгълс. Хубавото в случая беше, че малко преди да се пенсионира, Енгълс бе пряк началник на Били.

Вратата отвори възпълна белокоса жена с набрашнена престилка. Насочи го към задния двор, където Енгълс поправял нещо. Демарко заобиколи къщата и видя един мъж да цепи дърва в близост до оградата. Беше с гръб, а в краката му лежеше куче.

По принцип обичаше кучетата, но само онези, които му стигаха до коляното. В случая обаче насреща му се беше проснала немска овчарка с размерите на шотландско пони и козина като на полярна мечка. Главата на звяра се извъртя към него като дулото на оръдие, а от устата му излетя кратко ръмжене. В следващия миг звярът скочи и се понесе към него. Демарко реагира по единствения начин, по който реагираше на всички шейсеткилограмови псета, хукнали с оголени зъби срещу него: закова се абсолютно неподвижно на място с максимално хрисимо изражение, а сърцето му се сви от мъка, че не носи пистолет.

Енгълс най-после забеляза ситуацията, която се разиграваше зад гърба му — замръзналия в крачка Демарко, правещ отчаяни усилия да не трепери като рибарска стръв по течението, и четирикракото чудовище, готвещо се за решителен скок. Пенсионираният агент побърза да застане между двамата и успокоително подхвърли репликата, използвана от всички кучкари:

— Спокойно, не се притеснявайте. Булит е много добро куче.

Беше прехвърлил шейсет, облечен в дънки и жълта тениска с надпис „Аз обичам Вирджиния“. Имаше неспокойни очи, изкривен от многобройни счупвания нос и кръгла плешивина на темето, наподобяваща тонзура. В комбинация със счупения нос тя му придаваше вид на свещеник, който не обича да подлага и другата си буза.

Демарко очакваше сътрудничество от негова страна и по тази причина не му каза, че трябва да държи домашния си вълк на верига и с намордник върху острите зъби. Вместо това направи опит да се усмихне и подхвърли:

— Да, да, той наистина изглежда добро кученце.

За негов ужас песът се приближи и започна да души чатала му.

— Аз съм Джо Демарко, мистър Енгълс — представи се той, опитвайки се да не обръща внимание на проклетия пес. — Работя в Конгреса.

Отвори портфейла си на отделението със служебния пропуск и го тикна под носа на домакина.

— Конгресът значи — промърмори Енгълс, хвърляйки бегъл поглед на документа. Демарко обаче остана с впечатлението, че е запаметил всяка буква и цифра от него.

— Да, сър — кимна той. — Идвам при вас във връзка с покушението, извършено наскоро срещу нашия президент. Вероятно вече сте научили, че е създадена специална комисия за разследване на охраната на държавния глава. В тази връзка бих искал да ви задам няколко въпроса.

— Мисля, че Конгресът трябва да си гледа шибаната работа, а охраната да остави на специалистите — неприязнено изръмжа Енгълс.

Демарко го възнагради с леко притеснена усмивка.

— Между нас казано, и аз съм на същото мнение, сър. Но когато шефът казва „скачай на седлото“, просто го правя.

Подходът „аз съм само един обикновен изпълнител“ даде резултат.

— Ясно, ясно — махна с ръка Енгълс. — Елате да влезем в къщата. Ще ви черпя едно кафе, а вие ще зададете въпросите си. Булит, махни се от костюма на човека! Това куче е толкова добро, че вероятно ще оближе приятелски дори и крадеца, проникнал в дома ми!

Още един кучкарски лаф.

Влязоха в кухнята, която ухаеше на ябълки и канела, а огнището спокойно можеше да побере коледното дърво. Беше просторно и удобно помещение, създадено да приютява няколко поколения едновременно, включително куп деца, блъскащи се да оближат крема от тортата. Булит доволно се излегна на пода, близо до стола на господаря си.

— И тъй, какво искате от мен? — попита Енгълс, докато прибавяше сметана в кафето си. — Нали знаете, че съм пенсионер.

— Интересуват ни процедурите по подбора на агентите, мистър Енгълс. Най-вече на онези, които влизат във вътрешния кръг. Нали знаете — изискванията по отношение на опита и квалификацията и други такива.

Единственото предназначение на множественото число беше да впечатли Енгълс. Демарко се надяваше, че то ще изгради в съзнанието му представа за армия облечени в сиво бюрократи, която авторитетно подкрепя мисията му.

— Какво става във Вашингтон? — озадачено го погледна Енгълс. — Нима не можете да получите сведенията от отдел „Човешки ресурси“? Там разполагат с всички програми за обучение, подбор, критерии по отношение на квалификацията и останалите глупости. Едва ли ще биете път дотук за такива неща, затова казвайте какво всъщност искате!

Толкоз по въпроса за авторитетната подкрепа на правителството.

— Да, прав сте — призна Демарко с чувството, че са го хванали в момента, в който се опитва да обере Дядо Коледа. — Имаме интерес към един от агентите, който е бил на река Чатуга. Вие сте били негов наблюдаващ, преди да излезете в пенсия.

— Кой?

— Били Рей Матис.

— Мислите, че Матис не е трябвало да участва в мисията? Това ли е цялата работа?

— Не съвсем. Но в онзи ден той е бил най-младият и неопитен агент от екипа.

Фактът, че Били е най-младият член на охранителния екип, Демарко научи от видеозаписа, а липсата на опит беше лично негово предположение.

— А вие там знаете ли, че в Индиана Матис спря с гърдите си куршум, предназначен за президента?

— Да, четох досието му. Индиана ли беше причината да го включите?

Енгълс замълча. Ръцете му нервно стискаха голямата чаша на масата пред него. Булит усети промяната в настроението на господаря си, извъртя мътните си очи към Демарко и в гърлото му заклокочи предупредително гъргорене. Енгълс протегна ръка и разроши козината по дебелия му врат, продължавайки да обмисля въпроса.

Демарко изчака още малко и подхвърли:

— Вижте, аз нямам никакво намерение да забивам флагчето върху името на Били Матис. Просто искам да разбера защо е бил избран за най-важната задача на службата.

— Може би искате да забиете флагчето върху мен — отбеляза домакинът.

— Не, мистър Енгълс. Вие сте излезли в пенсия преди покушението. Няма начин да ви се търси отговорност.

— Добре, ясно.

— Единствената ни цел е да осигурим на президента най-добрата възможна защита, сър — продължи с фалшива искреност Демарко. — Онази, която винаги сте му предлагали.

Силно се надяваше, че Булит няма да усети лайняната миризма, която се разнесе от тази декларация.

Енгълс го погледна, прочисти гърлото си и отмести очи.

— Не съм участвал в подбора на Матис — рече той. — Но всички останали под мое ръководство съм подбирал лично. Един ден просто ми съобщиха, че Били Матис минава под мое разпореждане. Когато попитах защо, ми казаха да не вдигам пара. Някой беше направил услуга на някого. Непрекъснато ставаха такива неща.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че Сикрет Сървис е голямо учреждение. Разместват се хора, шефовете сключват сделки с други шефове и уреждат свои хора. Когато някой агент има проблеми на мястото си, те го местят другаде и чакат да видят как ще се представи.

— И в този случай ли беше така?

— Не знам — сви рамене Енгълс.

— Кой го премести във вашата част?

Домакинът леко се поколеба, преди да отговори.

— Ами чух, че е работа на малкия Пат. Но не съм сигурен.

Лично Патрик Донъли го е преместил при вас, така ли? — вдигна вежди Демарко, без да се опитва да скрие смайването си.

— Вече ви казах, че бяха само слухове.

— Защо директорът на Сикрет Сървис би проявил интерес към кариерата на Били Матис?

— Проклет да съм, ако знам. Но не виждам какво пък чак толкова е станало. Матис издържа всички квалификационни тестове, а след като го опознах, започнах да го харесвам. Тих човек, със сериозно отношение към работата. Мисли само за нея, без да се разсейва по разни фусти в тълпата.

— Значи не възразихте срещу назначението му, така ли?

— Не. Бях ядосан, че са ме прескочили, но нямах причини да го правя на въпрос. Ако беше някой лигльо, със сигурност щях да протестирам, но той не беше. — Помълча малко, после поклати глава. — Горкичкият Рейнолдс.

— Рейнолдс?

— Човекът, който ме замести. Вероятно и в момента му разказват играта, задето е допуснал оня Едуардс да застане на позиция. Вчера го даваха по телевизията как излиза от дома си, а репортерите му навират в носа шибаните си микрофони!

— Дааа — проточи Демарко, демонстрирайки фалшиво съчувствие към горкичкия Рейнолдс. — Но какво ще кажете за Матис? Дали в момента и на него не му разказват играта?

— За какво?

— Вероятно сте гледали записа на стрелбата и сте забелязали как той изпуска очилата си в същия момент.

— Охо, значи такава била работата! — гневно проблеснаха очите на Енгълс. — Вижте какво, всеки друг член на екипа би могъл да изпусне нещо, да се спъне или да направи крачка в погрешна посока. А че се е случило на Матис, няма абсолютно нищо общо с неговия подбор, квалификация или процедури по селекцията му!

— Вероятно сте прав — примирително промърмори Демарко, но от тона му пролича, че не е убеден. — Ще ви попитам нещо друго, мистър Енгълс. Вие лично правили ли сте служебна атестация на този човек, докато е бил под ваше ръководство?

Енгълс изпусна въздуха от гърдите си, за да се овладее.

— Нека ви отговоря така: под мое ръководство работеха два вида добри агенти. Разбира се, случвало се е да имам и некадърни подчинени, но за тях няма да говорим. Първият вид бяха онези, които се издигаха по нормалния път и преценяваха нещата лично за себе си. Те невинаги изпълняваха буквално нарежданията, но вършеха точно това, което се иска от тях. Разбирате ли какво имам предвид?

Демарко кимна.

— Били Матис беше от втория вид. От онези, които изпълняват заповедите точно, без никакви отклонения. Всяка организация се нуждае от хора като него. Хора, на които можете да разчитате за буквално изпълнение на всичко, което им наредите. Били е един от тях и винаги ще си остане такъв. Решителен боец, до мозъка на костите си.

— Да отбележите нещо за характера му?

— Нали ви казах? Тих, спокоен, сговорчив. Възпитан както трябва — да уважава майка си и да обича родината си. Нямаше близки приятели в отряда, но с всички поддържаше нормални отношения. Беше човек, който се харесва, включително и на мен.

— Политически предпочитания?

— Бог ми е свидетел, че не знам да е имал такива. Никога не е изразявал мнение по политически теми. Не мога да ви кажа дали е гласувал за републиканците, или за демократите, но се съмнявам, че изобщо гласува. — Енгълс се намръщи и сухо попита: — Защо питате за политическите предпочитания на Матис? Нима наистина подозирате, че той има нещо общо със стрелбата?

Внимавай със звяра, напомни си Демарко, изчака малко и отвърна:

— Не, разбира се.

— Надявам се, че наистина е така. Момчето може да има нещо общо с тази работа точно толкова, колкото са възможностите на това куче в краката ми да се превърне в котка. Нали така, Булит? — ръката му отново разроши козината на песа.

Демарко остана с впечатлението, че Булит се усмихна, макар че беше по-вероятно да се е задавил.

През следващия четвърт час продължи да подпитва Франк Енгълс за евентуалните прегрешения на Матис, но удряше на камък. Били Рей се оказа добряк, истински сладур, прекрасен във всяко отношение. И вероятно наистина беше такъв.

По обратния път към Вашингтон Демарко не престана да чисти кучешките косми от панталоните си. Не остана доволен от резултата, но жуженето на мобилния телефон го накара да забрави за Булит.

— В един часа те чакам в кабинета си — отсече с категоричен тон Банкс. — ФБР има нещо ново във връзка с покушението и изпраща специален човек да ме информира.