Майк Лосън
Вътрешният кръг (6)

5

Филип Монтгомъри и президентът бяха състуденти от Харвард и бяха живели под един покрив в продължение на години. Монтгомъри бе кум на президента, който от своя страна му бе върнал жеста при два от трите му брака.

Президентът бе извървял обичайния път до Овалния кабинет: губернатор на родния си щат, сенатор и накрая — президент. Той бе умен, но съвсем не гениален човек и живееше с чувството, че занемарява задълженията си, ако не работи по шестнайсет часа на ден. Монтгомъри бе неговата противоположност: истински литературен гений, който пиеше като Тенеси Уилямс, а мърсуваше и се биеше като Хемингуей. Той бе автор на една епическа поема от сто и двайсет страници, в която действителността и художествената измислица се смесваха по невероятен начин. Читателите трудно се ориентираха в нея, но това изобщо не им пречеше да я превъзнасят.

В продължение на повече от двайсет години президентът и Монтгомъри се събираха за няколко дни, за да се отдадат на забавленията от младостта си — ски, лов и риболов, спускане с кану по водите на някой пенлив планински поток. Разбира се, обилно поливайки всичко това с отбрани напитки. Тези няколко дни в компанията на Монтгомъри — обект на повишено внимание от страна на медиите — бяха единственото време, през което президентът си позволяваше да ходи разрошен, без да го е грижа за външния си вид. Що се отнася до Монтгомъри, той винаги си беше рошав. И след избирането му на високия пост президентът държеше на тези излети, настоявайки охраната му да бъде сведена до минимум. Причината за това без съмнение трябваше да се търси в нежеланието му хората да стават свидетели на запоите му в компанията на носителя на наградата „Пулицър“. Като например онази нощ на брега на река Битъруд, когато хвърляха празните бутилки от уиски във водата, а след това ги целеха с разнокалибрено автоматично оръжие, взето назаем от охраната — една дейност, която едва ли бе подходяща за ушите на природозащитниците или за хилядите гласоподаватели, обявили се за контрол върху притежанието на огнестрелни оръжия.

Тази година двамата приятели бяха решили да отидат на риба в Джорджия, на река Чатуга. Датата на излета, от 14 до 17 юли, отдавна бе включена в натоварената програма на президента, но точното място според Банкс бе избрано доста по-късно — някъде в края на май. Разбира се, доста хора бяха осведомени за събитието, а това предлагаше почти неограничени възможности за изтичане на информация.

Банкс бе получил предупредителното писмо четири дни преди пътуването на президента до Джорджия и първата му работа бе да позвъни на директора на Сикрет Сървис Патрик Донъли. Донъли бе категоричен, че това не може да бъде дело на някой от агентите му, и дори се бе учудил, че Банкс обръща внимание на подобни анонимни послания. Отношението му определено не бе допаднало на генерала.

Той бе изтъкнал, че писмото е напечатано на бланка на Сикрет Сървис, поставено в официален плик на службата и — най-важното — изпратено със служебната поща. А служебната поща се пренасяше на ръка от въоръжени куриери, които използваха блиндиран автомобил за краткото разстояние между Ейч стрийт и министерството на Банкс на Небраска авеню. До торбата с пощата имаха достъп единствено специално оторизирани служители на Сикрет Сървис, а в министерството тя се приемаше от личния асистент на Банкс.

В допълнение текстът на писмото съдържаше и специализиран жаргон: „Игъл Уан“ и „вътрешен кръг“. Първото бе кодовото име на президента, а с второто се обозначаваха членовете на личната му охрана, които не се отделяха от него по време на пътуване. Съществуваше и външен кръг от агенти, които имаха задачата да охраняват съответния периметър — по покривите, сред тълпата, покривайки стратегическите точки за контрол. В случай че външният кръг бъдеше пробит, задачата на хората от вътрешния бе да защитят президента по всякакъв начин, включително и с цената на живота си.

Въпреки всичко Донъли продължаваше да твърди, че писмото е фалшификат. Може би наистина бе изпратено от агент на Сикрет Сървис — много от неговите служители не бяха доволни от реорганизациите, предприети от Банкс, — но това според него все още не означаваше, че съдържанието му е вярно. След което Донъли, признат майстор на бюрократичните хватки, бе предложил на Банкс лично да се обади на президента и да провали дългоочакваната му ваканция заради анонимно писмо, в което се твърдеше, че съществува риск по отношение на собствената му охрана. Банкс, разбира се, не бе вдигнал телефона, но бе решил да запази предупредителното писмо.

Седем дни по-късно Филип Монтгомъри и един агент на Сикрет Сървис бяха убити, а самият президент бе ранен. Банкс изпитваше ужас и чувство за вина от факта, че не бе реагирал на предупредителното писмо, което очевидно се бе оказало истинско. Той се бе обадил на Донъли, за да му съобщи, че му изпраща въпросното писмо. Настояваше за снемане на отпечатъци от него, за ДНК проба от евентуална слюнка върху плика, а също така и за спешно вътрешно разследване, което да разкрие автора.

Донъли направи всичко възможно да го разубеди. Каза му, че ако изпрати писмото в лаборатория и започне разпити, нещата светкавично ще стигнат до медиите. А това бе последното нещо, което желаеха да се случи, твърдеше той. То несъмнено щеше да даде храна на разни конспиративни теории, замесващи Сикрет Сървис в заговор срещу живота на президента. Но Банкс държеше на своето. Макар че бе назначен лично от президента, Донъли все пак бе негов подчинен.

На другия ден Донъли отиде при Банкс. Все така категоричен, че службата му няма нищо общо с покушението, той направи нови опити да убеди шефа си, че предупредителното писмо е фалшиво. Първата му работа, в съответствие с вътрешния правилник на Сикрет Сървис, бе да подложи на тест с детектора на лъжата всички агенти, участвали в охраната на президента край река Чатуга. Те го бяха издържали без никакви проблеми. След това бе изтъкнато времето, в което бе изпратено писмото, и връзката му с хората, определени да изпълняват задачата за осигуряване на вътрешния кръг.

Външният кръг в района на Чатуга се състоеше от около шейсет агенти. Хижата за нощуването на президента бе избрана не само защото се намираше близо до подходящи за риболов места, но и защото бе съвсем изолирана и трудна за достъп на външни лица. Три дни преди пристигането на президента в района бе дислоциран голям екип служители на Сикрет Сървис, които блокираха достъпа до хижата в радиус от осем километра. Последвало бе основно претърсване на терена, попадащ в тази зона, пеша и от въздуха. Откритите там лица бяха ескортирани извън района, а след пристигането на президента достъпът до него бе напълно прекратен. По време на престоя на държавния глава се осъществяваха периодични наблюдения с хеликоптери.

В съответствие с изискванията за сигурност и изричното желание на президента членовете на вътрешния кръг за охрана бяха сведени до абсолютния минимум от четирима агенти: Били Матис, Робърт Джеймс (човека, убит, докато бе прикривал президента с тялото си), Ричард Матюс и Стивън Престън.

Членовете на вътрешния кръг бяха определени на пети юли, а предупредителното писмо бе изпратено до Банкс пет дни по-късно — на десети. В този момент агентите Матюс и Престън още не бяха включени в охраната при река Чатуга. Това стана на 12 юли, когато титулярите катастрофираха на околовръстната магистрала и се наложи да бъдат заменени. Следователно в последния момент авторът на писмото не би могъл да има предвид нито Матюс, нито Престън, бе заключил Донъли. На което Банкс бе възразил, че един от двамата агенти може би бе компрометирал сигурността на президента преди пътното произшествие, а самото то — предизвикано нарочно, за да се избегне присъствието им на брега на Чатуга в деня на стрелбата. Донъли бе отхвърлил тази версия като малко вероятна просто, защото ставаше въпрос за челен удар в бетоновоз.

Третият агент бе убитият Джеймс. За него Донъли бе гарантирал с две ръце, тъй като той имаше безупречно досие и бе служил в Сикрет Сървис цели двайсет и пет години без нито едно провинение. Освен това бе жертвал живота си, за да спаси президента. Банкс бе изказал друго мнение, според което стрелецът бе убил агент Джеймс, за да му затвори устата. Донъли бе нарекъл това твърдение абсурдно и се бе позовал на видеозаписа, от който ясно личеше, че първият изстрел бе попаднал в главата на Монтгомъри случайно, вторият само бе одраскал президента, а третият — също, насочен в него, беше улучил агента. Банкс бе принуден да се съгласи.

В крайна сметка оставаше само един заподозрян: агент Били Рей Матис. Той също имаше впечатляващо досие, но за разлика от убития Джеймс и другите двама, които бяха получили назначение след предупредителното писмо, Донъли не можеше да го изключи напълно категорично. Но, както загрижено бе споделил Махоуни, основният проблем на Матис бе друг: на видеозаписа той изглеждаше някак вдървен. Вдървен и схванат. И доста подозрителен.

На следващия ден, докато Банкс все още се колебаеше как да постъпи с предупредителното писмо, полицията бе открила трупа на Харолд Едуардс. И предсмъртното му писмо, в което заявяваше, че е действал сам. Минути по-късно Донъли бе позвънил на Банкс и му бе съобщил, че писмото е чисто: без пръстови отпечатъци, власинки и слюнка. Бе допълнил, че е разговарял лично с куриера, пренесъл служебната поща до офиса на Банкс. Човекът нямал спомен някой от агентите да му е предавал писмо, предназначено за шефа на вътрешната сигурност.

Въпреки това в душата на Банкс бе останало съмнение.