Майк Лосън
Вътрешният кръг (3)

2

Шефът на новосъздаденото Министерство на вътрешната сигурност Андрю Банкс беше пенсиониран генерал от морската пехота. Петдесет и девет годишен, висок и строен, той носеше кафяв костюм и зелена вратовръзка, подобни на униформата, която бе носил в продължение на трийсет и три години. Беше с късо подстригана посребрена коса и издължен нос, а устата му приличаше на тясна цепка над волевата брадичка. Демарко забеляза, че очите му, леко уголемени от очилата с телена рамка, са стоманеносиви.

Зад гърба на Банкс беше окачена огромна снимка на Световния търговски център преди рухването му на 11 септември. Кулите близнаци, бели и блестящи, бяха заснети отдолу и изглеждаха безкрайни на фона на безоблачното небе. От двете страни на снимката имаше стойки с националното знаме. Красноречиво, макар и безмълвно напомняне за отговорностите му.

Демарко седна на един от трите стола, подредени в полукръг пред писалището. Столът се оказа толкова неудобен, че той неволно се запита дали не са го докарали тук от някоя килия за разпити в базата „Гуантанамо“.

— За вас научих от конгресмена Джон Хейстингс — започна без предисловия Банкс. — Спомена, че някои хора са му оказвали натиск относно определен вот, без да се впуска в подробности. Поискал помощта на Махоуни и той му изпратил вас. Много е доволен от начина, по който сте се справили с проблемите му. Убеден е, че сте роден за посредник.

Генералът направи малка пауза, сякаш очакваше някаква реакция от страна на госта си. Но Демарко запази мълчание, възприемайки поведението на свидетел в съда, който отговаря само на поставените въпроси.

— Имам един проблем — въздъхна след паузата Банкс. — Вероятно сериозен проблем, за който не искам да се разчува. Снощи срещнах Махоуни на прием и му поисках сведения за този Демарко, за когото вече бях чувал. И знаете ли какво ми отговори старият негодник? „Не познавам никакъв Демарко, но утре сутрин го чакай в кабинета си!“ След което най-спокойно ми обърна гръб и се лепна за някаква дама, поне два пъти по-млада от него.

Вероятно не два, а три пъти, отбеляза наум Демарко.

— Проблемът е, че не знам нищо за вас. Абсолютно нищо.

— Аз съм адвокат.

— Адвокат? — вдигна вежди Банкс. Познатите му вашингтонски адвокати изглеждаха загладени и изтънчени, способни да се плъзнат дори под блиндирани врати. А човекът пред него приличаше по-скоро на бияч, нает от някой италиански букмейкър, който обича да троши колена и други части на човешката анатомия.

— Но сте и детектив, нали?

— Понякога — кимна Демарко, размърда се на неудобния стол и вдигна глава. — Генерале, няма ли да престанете да увъртате? Кажете какъв ви е проблемът, а аз ще ви кажа дали мога да ви помогна или не.

На лицето на Банкс изплува усмивка, от която съвсем ясно личеше, че с огромно удоволствие би го извел на паркинга, за да го пребие със собствените си юмруци и ритници.

— Опитвам се да преценя дали да ви наема, сър. А вие изобщо не ми помагате с мълчанието си.

— Не съм дошъл на интервю за работа, генерале — хладно отвърна Демарко. — А вие не можете да ме наемете, защото получавам заплата от федералното правителство. Тук съм по нареждане на председателя.

Банкс отвори уста да го наругае така, както някога сигурно беше ругал новобранците на остров Парис, но навреме се овладя и горчиво поклати глава.

— Какъв шибан град, господи!

Демарко съчувствено кимна, просто защото и той не си падаше по Вашингтон.

Генералът стана и пристъпи към прозореца. Постоя малко там с ръце в джобовете, загледан в трафика по Небраска авеню. По военному прецени шансовете си за около трийсет секунди, после отново се обърна с лице към Демарко.

— По дяволите, трябва да се оправям някак си! — промърмори той. — Прекалено много ми се е струпало на главата, няма кога да търся друг. А и Хейстингс ви препоръча. Сигурно знаете, че той беше в Корпуса.

Не може да бъде, понечи да се ухили Демарко, но навреме се спря.

— Не знаех — подхвърли той и отново се размърда на неудобния стол. Проклетото нещо явно беше изработено от най-твърдото дърво на света, скрито за камуфлаж под тънко парче плат. А може би изобщо не беше изработено от дърво, а от желязо или от рога на носорог.

— Добре, но ще ми обещаете, че няма да споделяте с никого това, което ще ви кажа — въздъхна Банкс. — Обещавате ли?

— Да — тържествено кимна Демарко и изведнъж му се прииска да козирува.

Генералът надникна в очите му, сякаш търсеше издайническите пламъчета на лъжата. Но Демарко беше печен измамник и макар че току-що излъга, очите му не издадоха нищо.

— Дано да казваш истината, приятел — изръмжа старият воин. — Защото, ако ме подведеш, ще ти откъсна главата и ще се изпикая в дупката на мястото й!

Демарко погледна часовника си. Проблемът на генерала вероятно беше от личен характер — я някое от децата му бе загазило, я жена му имаше връзка с някой нормален мъж.

— Добре — повтори Банкс и пое въздух през широките си ноздри, сякаш се готвеше да скочи в дълбокото. — Искам да разследваш един агент на Сикрет Сървис, името му е Били Рей Матис.

— Агент ли?

— Да.

Името му беше странно познато.

— А как точно да го разследвам?

— Искам да го… — започна Банкс и отново спря.

— Да? — подкани го Демарко. Този човек се запъваше повече от девственица, на която се опитваш да смъкнеш гащите, помисли си с досада той. После бентът най-сетне се отприщи.

— Искам да разбереш дали Матис е замесен в покушението срещу президента.

— Ухааа! — възкликна Демарко и неволно се надигна от неудобния стол. — Спрете! Не казвайте нито дума повече! — Поклати глава, сякаш не вярваше на ушите си. — Нали беше обявено, че стрелецът е действал сам?

— Да — промърмори генералът. — И сигурно е било така.

Пълни глупости, рече си Демарко, после въздъхна и вдигна глава.

— Вижте какво, генерале. Нека ви дам информацията за себе си, която поискахте преди малко. Аз съм адвокат, който изпълнява деликатни поръчки за Конгреса. Това е всичко. Ако даден избирател стане твърде подозрителен, аз го поставям в ъгъла, където му е мястото. Ако хлапето на някой конгресмен посегне към наркотиците, аз се намесвам, преди да е станало късно. Ако някой политик подозира жена си в изневяра, отивам да се уверя, че тази жена не чука някой журналист. Ей с такива неща се занимавам, сър. Дребни и незначителни. Убийствата са извън моето поле на действие. Далеч извън него. Затова, ако наистина мислите, че този агент е замесен в покушението срещу президента, трябва да се обърнете към ФБР.

— Не искам — отвърна Банкс. — Поне засега.

— Защо?

Генералът не отговори. Стоеше изправен до прозореца и мълчеше, изглеждайки едновременно виновен, упорит и разгневен.

В тези четири дни след покушението Банкс и началникът на Сикрет Сървис Патрик Донъли бяха дали подробни показания пред следователите на ФБР, репортерите ги дебнеха пред къщите им и ги засипваха с въпроси, а Конгресът, проявил доста необичайна пъргавина за репутацията си, ги изправи пред една гневна комисия, която в продължение на часове ги пържи на темата „Как и защо е била пробита охраната на президента“. Което означаваше, че Банкс е имал многобройни възможности да сподели подозренията си за участие на агент от Сикрет Сървис в опита за убийство на президента. Но ето го тук — навел глава като бик, вика „не искам“.

Демарко съзнаваше, че трябва да стане и да си тръгне. Да си вдигне задника от шибания стол и да излезе, без да поглежда през рамо. Но съзнаваше и нещо друго: ако си тръгне, без да разбере за какво става въпрос, Махоуни ще му извади душата.

Но преди да избере едно от двете възможни решения, Банкс пристъпи към бюрото и взе някакво картонче. Държеше го безкрайно внимателно за ръбовете, сякаш беше посипано с антракс.

— От това започна всичко — рече той и му го подаде. — Не е оригиналът, но съдържанието му е идентично с него. Самият оригинал изпратих на… Всъщност няма значение. Хайде, прочети го.

„Игъл Уан е в опасност — прочете Демарко. — Отменете риболова на река Чатуга. Вътрешният кръг е компрометиран. Това не е шега.“

Подписът отдолу гласеше: „Агент, попаднал на неподходящо място“.