Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джо Демарко (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Inside Ring, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2018)
Допълнителна корекция
Стаси 5 (2019)

Издание:

Автор: Майкъл Лосън

Заглавие: Вътрешният кръг

Преводач: Веселин Лаптев

Година на превод: 2005

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2005

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Абагар“ АД — Велико Търново

Редактор: Матуша Бенатова

Технически редактор: Людмил Томов

Художник: Николай Пекарев

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 954-769-104-X

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6636

История

  1. — Добавяне

12

Женският глас насреща не беше на Ема. Въпреки че бе приглушен и хаплив като нейния и говореше по нейния телефон. След това непознатата предаде слушалката на самата Ема, която обяви:

— Ако си рекламен агент на Телемаркет, ще те издиря, ще ти запаля къщата и ще убия кучето ти!

Гласът й звучеше абсолютно сериозно.

— Джо съм, Ема. Не е ли по-лесно да се включиш в онези списъци, които забраняват набирането на номера ти?

— Те са противоконституционни.

— А палежите и кучешките убийства не са, така ли?

— Защо ми звъниш по никое време?

— Стига, Ема, часът е едва девет.

— А, така ли? Казвай какво искаш.

— Току-що ме посети Патрик Донъли и ме засипа с открити заплахи. Вчера, докато се наслаждавахме на изпълнението на твоята приятелка с челото, аз останах с впечатлението, че разполагаш с информация за него. Искам да я чуя.

— Дойде у дома ти?

— Аха.

— Добре, идвай — каза след известно колебание Ема.

Гласът й прозвуча странно, сякаш беше разтревожена.

Състояние, което до този момент изглеждаше абсолютно непознато за нея.

Отвори му самата тя. Беше по джинси и бяла тениска, над която се поклащаше синя, изцапана с боя престилка. Не беше подозирал, че тази жена рисува, но очевидно това беше една от поредните изненади, които му поднасяше. Въведе го в хол, достоен за корицата на „Красив дом“, отвори барчето и сипа уиски в две широки чаши. Глътна своето наведнъж и отново си наля.

После, още преди Демарко да отвори уста, в хола се появи млада жена, която страшно много приличаше на Ема. Беше висока колкото нея, имаше нейните нос и брадичка. Разликата се състоеше в тъмната коса и кафявите очи. В погледа, който му отправи, имаше загриженост.

— Джули, запознай се с Джо Демарко, мой приятел.

Ема беше необичайно кротка, изоставила типичната си язвителност. Явно тази вечер беше решила да се държи прилично.

Младата жена му кимна леко, обърна се към Ема и обяви:

— Уморена съм, вероятно от полета. Мисля да си легна.

Уморена съм, мамо, допълни наум Демарко. Беше абсолютно убеден, че момичето е дъщеря на Ема.

— Хубаво, скъпа. Утре сутринта ще довършим.

Това също му прозвуча майчински. Представата за Ема в ролята на майка му се струваше по-странна дори от представата за змии, които се гушкат.

— Всичко ли е наред, Ема? — попита той, след като Джули напусна стаята.

Ема само поклати глава.

— Казвай сега каква е тая работа с посещението на Донъли.

Демарко й предаде накратко почти едностранния си разговор с шефа на Сикрет Сървис.

— И аз знам за баща ти — каза Ема.

Демарко кимна, сякаш това беше най-нормалното нещо на света.

— Може и да ти прозвучи странно, но той не беше лош човек.

Ема не отговори, но в очите й за миг проблесна смайване.

— Знам какво си мислиш — въздъхна Демарко. — Един убиец не може да е добър човек. Но от моята гледна точка си беше съвсем истински баща. Никакво перчене, никакви надувки като разни други мафиоти. Когато… хм… не беше на работа, ние вечеряхме заедно като всяко нормално семейство, разговаряхме предимно за мен — единственото му дете. Как я карам в училището и спорта, защо не нося по-добри оценки. Такива неща. Той се отнасяше добре с мама, с мен също. Почти не пропускахме съботните мачове на „Янките“, а в неделя винаги правеше закуската — палачинки с кренвирши.

Замълча, сякаш за да си спомни баща си, седнал на трибуната на „Янки Стейдиъм“ с избеляла шапка на главата и незапалена пура в уста. Не се вживяваше прекалено, предпочитайки да гледа как синчето му се забавлява. След мача майка му вдигаше неизбежния скандал, защото е давал на детето да се тъпче с прекалено много боклуци. А баща му стоеше пред нея и мълчеше, безсилно отпуснал огромните си лапи, с които сякаш можеше да огъне и най-дебелото арматурно желязо. Мълчеше и я гледаше изпод нахлупената си шапка, а в очите му се четеше задоволство. Едно беше сигурно: майка му изобщо не се страхуваше от него.

— Докато не навърших петнайсет, изобщо нямах идея с какво се занимава — продължи той. — А когато го чух за пръв път, не повярвах. Просто не можех да си представя, че ще изкара някой нещастник в блатата край Джърси и ще му пусне куршум в тила.

— Говорили ли сте някога за работата му? — попита с необичайно мек глас Ема.

— Веднъж опитах, бях вече на шестнайсет. Зададох му невинен въпрос, от сорта на: „Вярно ли е, че работиш за мистър Талиаферо, татко?“ Той веднага разбра какво имам предвид, но предпочете да не отговаря. Рядко говореше за себе си.

— Това ми напомня за един мой познат — подкачи го Ема.

— Както и да е — отвърна с крива усмивка Демарко. — Баща ми промърмори нещо от сорта „човек не всякога може да избира живота си“, после заговори за друго. И толкоз. Никога повече не засегнахме тази тема.

— Семейни истории — промърмори Ема, вероятно имайки предвид и своя случай.

Демарко отпи глътка уиски, а мислите му все още бягаха назад, в миналото.

— Той ме убеди да постъпя в юридическия факултет. — На лицето му се появи бегла усмивка. — Според мен си въобразяваше, че ще изкарвам добри пари от защитата на колегите му.

— Значи затова Махоуни те нае веднага след като се дипломира — подхвърли Ема.

Демарко се засмя.

— Заради кръстницата ми — една приятелка на мама, която наричах леля Кони. В момента живее в Олбъни и работи в някакъв профсъюз, но на младини работеше във Вашингтон. Днес леля Кони едва си мъкне задника, има мустаци и лице на тъжен кон. Но навремето беше копие на София Лорен, абсолютна красавица.

— Мисля, че виждам накъде биеш — промърмори Ема.

— Бас държа, че е така. Но както и да е. Леля Кони има син, макар че никога не се е омъжвала. Преуспяващ човек, който работи в голяма банка. Поразително прилича на един мой познат — едър като мечка ирландец, въпреки че самата леля Кони е от италиански произход.

— Ясно — кимна Ема.

— Дипломирах се горе-долу по времето, когато убиха баща ми. Благодарение на мама, а със сигурност и на баща ми, нямах абсолютно никакви контакти с мафията. Никога не съм бил арестуван, да не говорим за повдигнати обвинения. И до днес досието ми е абсолютно чисто. Но заради баща ми не можех да си намеря работа дори като разносвач на призовки и съдебни книжа. Нито една юридическа фирма в Западното полукълбо не би наела синчето на Джино Демарко. В резултат мама се оплакала на кръстницата ми, а тя си поговорила с… ти знаеш с кого. Може би го е заплашила с кръвна проба за доказване на бащинството на един служител в голяма банка. Сама разбираш, че този човек — щастливо женен мъж и баща на три законни деца, няма как да не е отстъпил пред атаката на леля Кони и е намерил работа на нейния нещастен безработен кръщелник.

— Сиреч го е изнудила.

— Не знам, може би. Махоуни или се е чувствал задължен заради детето, или все още е бил достатъчно привързан към нея, за да ми помогне. Наистина не мога да кажа. Но нито той, нито леля Кони потвърдиха някога дори думичка от това, което ти казах. Един ден телефонът иззвъня и насреща се оказа председателят. Каза, че има работа за мен, и затвори. Ей така, изневиделица.

— Работа, която ще се наложи да напуснеш.

— И какво ще правя след това, Ема?

Този въпрос го бяха дискутирали неведнъж.

— О, за момента няма значение. По-важно е как ще реагира Махоуни на новината, че Донъли възнамерява да разкаже на медиите за баща ти.

— Не знам. Утре ще говоря с него. А сега ми разкажи за Донъли.

— О, Малкия Пат е голям чешит — неохотно отвърна Ема.

Според нейната информация Донъли работел в Сикрет Сървис цели четирийсет и една години, а през последните петнайсет бил директор. Репутацията му била близка до тази на легендарния Дж. Едгар Хувър. Управлявал службата с желязна ръка, по свои правила, наложени с царствена воля. И за него, по подобие на Хувър, се говорело, че използва служебното си положение, за да се рови в личния живот на гражданите.

— Опитали се да го изритат през осемдесет и първа, непосредствено след опита за покушение срещу Рейгън — продължи Ема. — По онова време бил заместник-директор и вече започнал да си показва рогата. Но Донъли се запънал и заплашил, че ако го уволнят, веднага ще изпее всичко на папараците. Номерът минал и ето че той надживя двата мандата на Рейгън. Но след инцидента на река Чатуга главата му отново е на дръвника.

— Кой я иска и защо? — вдигна вежди Демарко.

— Всички с по-дълъг стаж в оная къща, чието мазе обитаваш. Донъли е подло копеленце, което не се колебае да изнудва политиците, за да получи каквото иска.

— Но какво иска? Пари?

— Не. Доколкото ми е известно, той е доста богат. Иска власт. Над политиците и институциите. Иска да остане на поста си, докато умре.

— Но след като е богат, защо просто не се оттегли? — попита Демарко. Не можеше да си представи държавен чиновник да работи, след като е навършил годините за пенсия.

— Нали ти казах? Той си обича службата. Сикрет Сървис е неговата частна армия, а той се държи като диктатор на някоя бананова република. И като нищо ще запази поста си колкото желае, стига да е вярно това, което се говори за него.

— Как е спечелил парите си?

Ема озадачено се намръщи, после поклати глава.

— Не знам.

Изглеждаше дълбоко смаяна от този факт, но смайването й не продължи дълго. Стана, отиде до телефона и набра някакъв номер.

— Здрасти, Джордж, обажда се Ема. Благодаря, добре съм. Ти как си?

Двамата с Джордж, който и да беше той, побъбриха цели пет минути, преди тя да премине по същество. Попита го какво знае за финансовото състояние на Патрик Донъли, а после млъкна и започна да слуша, като от време на време подхвърляше по някое „аха, ясно“ или „о, така ли“. Преди да затвори, увери Джордж, че тези дни с удоволствие ще обядва с него.

— Джордж каза, че…

— Кой е Джордж? — прекъсна я Демарко.

— Джордж каза, че не знае откъде са парите на Донъли — направи се, че не чува въпроса Ема. — А след като той не знае, значи никой не може да ни осветли по този въпрос. Сигурен е, че нашият човек е имал бедно детство в Пенсилвания и едва ли е получил наследство. Никога не се е женил, следователно богатството му не идва и по тази линия. Освен това никога не е работил в частния сектор. Утре ще звънна на един познат, който се рови в подобни неща.

Вероятно хакер, светкавично съобрази Демарко, но не си направи труда да пита.

Ема опразни чашата си и отново тръгна към барчето. Никога не я беше виждал да гълта с такава скорост.

— Донъли не се държи рационално — отбеляза Ема, след като се върна на мястото си с питие в ръка.

— Какво искаш да кажеш?

— Той е опитен бюрократ, а опитните бюрократи не рискуват. Нещата са такива, каквито ги вижда Банкс: получавайки предупредителното писмо, Донъли би трябвало моментално да изтегли вътрешния кръг. Без да му пука, че разваля излета на президента и неговия приятел Монтгомъри. Въпросът е защо не е постъпил по този очевидно благоразумен начин.

— Може би защото…

— И защо лично се мъкне в къщата ти? — не му даде да се изкаже Ема. — Хората с неговото положение избягват да отправят директни заплахи. Той не само проявява необичаен интерес към Били Матис, но и сам се излага на течение. Какво, по дяволите, го е принудило да се държи по този начин, Джо? И каква връзка може да съществува между един скромен агент и директора на Сикрет Сървис, който заема този пост по-дълго от самия Господ Бог? Донъли се държи като…

Ема не завърши, тъй като от вътрешните помещения долетя приглушен вик. Сякаш Джули проплака в съня си.

Ема се изправи, на лицето й се изписа загриженост.

— Трябва да тръгваш, Джо. Искам да се погрижа за нещо.

— Какво й е на Джули, Ема? — съчувствено попита Демарко. — Знаеш, че ако съм в състояние да помогна с нещо, можеш да разчиташ на мен.

Ема, хладната, ловка и сдържана Ема, тази вечер просто не приличаше на себе си. Изглеждаше като притиснат в ъгъла опасен звяр.

— Благодаря ти, Джо — поклати глава тя. — Лека нощ.