Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джо Демарко (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Inside Ring, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2018)
Допълнителна корекция
Стаси 5 (2019)

Издание:

Автор: Майкъл Лосън

Заглавие: Вътрешният кръг

Преводач: Веселин Лаптев

Година на превод: 2005

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2005

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Абагар“ АД — Велико Търново

Редактор: Матуша Бенатова

Технически редактор: Людмил Томов

Художник: Николай Пекарев

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 954-769-104-X

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6636

История

  1. — Добавяне

26

Старецът чу звънеца, изправи се от стола с пъшкане и бавно се затътри към верандата. През мрежестата врата се виждаше фигурата на някакъв мъж. Слънцето пречеше да улови чертите на лицето му. Пак някой досаден търговски пътник, който пренебрегва табелата НЕ КУПУВАМ, окачена на парапета, помисли си той. На метър от вратата изведнъж се закова на място и зяпна. Вдигна ръка да се прекръсти, но навреме се овладя.

— Джино, ти ли си?! — попита старецът и се засрами от треперещия си глас.

— Не, мистър Талиаферо — отвърна мъжът. — Аз съм синът му, Джо.

Смехът на стареца беше дрезгав, но изпълнен с облекчение.

— Мамка му! Изкара ми акъла бе, момче! Взех те за призрак, дявол го взел! Слава Богу, че имам рак, а не болно сърце!

— Може ли да вляза, мистър Талиаферо? — попита Демарко.

— Да влезеш ли? — промърмори Кармине Талиаферо, все още стреснат от появата на мъртвец на верандата му. — Ама разбира се, заповядай. — Пръстите му объркано заопипваха резето на мрежестата врата. — Влизай, влизай.

Демарко не беше виждал стария мафиот от погребението на баща си. Тогава Кармине Талиаферо беше доста пълен и едър мъж, който шеговито винеше за състоянието си хубавите спагети на жена си. Но сега пред него стоеше жив скелет. Само очите му бяха същите — най-студените и жестоки очи, които Демарко бе виждал в живота си и които навремето ярко контрастираха с тлъстото и усмихнато лице. Ракът не беше успял да ги промени вероятно защото винаги бяха принадлежали на труп.

Талиаферо носеше синя риза с къс ръкав и отворена яка и сив панталон, вероятно част от стар костюм. Задната му част беше излъскана, а крачолите се влачеха по пода. Краката му бяха обути в кафяви чехли. Черепът му беше съвсем гол, осеян със старчески петна, и само на тила му стърчаха като наелектризирани редки сиви косми. Трудно беше да се повярва, че преди години цял Куинс е треперел пред този човек.

— Вече съм в пенсия — промърмори Талиаферо, докато го водеше по зле осветения коридор.

— Така и предположих — кимна Демарко. — Навън не се виждат никакви бодигардове.

— Ами да — засмя се Талиаферо. — Кой ще си хаби куршумите за такъв като мен? Достатъчно е да почакат месец-два.

Влязоха във всекидневната, задръстена от тежки старомодни мебели в тъмен цвят. Стените и рафтовете над камината бяха отрупани с черно-бели фотографии на голямата фамилия Талиаферо. Телевизорът в ъгъла беше стар модел на „Сони“ с 19-инчов екран, а някогашният бежов килим на пода се беше превърнал в протъркана черга. Канапето, към което се насочи Демарко, имаше доста цепки в тапицерията си.

Самата къща беше скромна, с три спални, и се намираше в работнически квартал. Талиаферо живееше в нея от петдесет години и като всеки възрастен човек не виждаше смисъл да я сменя. Въпреки че притежаваше милиони.

Старецът се отпусна в кафяво кожено кресло, до което стърчеше зелена кислородна бутилка.

— Бих ти предложил кафе, но жена ми отиде на църква — промърмори той. — Пали свещи за мен, сякаш Господ не вижда в тъмното.

— Не се безпокойте, мистър Талиаферо, аз не пия кафе.

— Ама искаш нещо, нали? — втренчи се в него домакинът. — След толкова много време едва ли си се загрижил за здравето ми. Затова казвай какво има, сине на Джино!

Демарко кимна, доволен, че старият мръсник прескочи обичайното за такива като него отдаване на спомените.

— Искам да разбера…

— През цялото време те държа под око — прекъсна го Талиаферо. — Знам, че работиш за Конгреса, но си дребна риба. Моят месар печели повече от теб. А можеше да имаш истински добър живот, но не пожела. Не искаш да имаш нищо общо с нас, а?

— Не — призна Демарко.

— Също като твоя старец — дрезгаво се изсмя Талиаферо. — Не отстъпваше нито един сантиметър дори когато той молеше за услуга!

— В случая може би аз ще ви направя услуга — подхвърли Демарко и се помоли да е прав.

— Казвай да чуем за какво става въпрос.

— Трябват ми сведения за Джон Палмери.

— Палмери ли? Тоя гаден плъх? Какво искаш да знаеш за него?

Демарко беше изненадан от ненавистта на Талиаферо. Очевидно Палмери беше в немилост. Това може би улесняваше задачата му.

— Искам да разбера за кого работи напоследък.

— Ако знаех, изобщо нямаше да работи — изръмжа старецът. — Преди пет-шест години копелето взе, че стана свидетел на прокуратурата. Трима от хората ми влязоха в затвора. Помниш ли Шмид, оня кльощав шваба, който ми водеше сметките?

Демарко кимна.

— Той и още двама. Шмид пукна в дранголника. Аз се отървах само защото Палмери не знаеше достатъчно за мен. Копеленце мръсно! А после го скриха.

— Кой по-точно?

— Федералните, разбира се. Осигуриха му защита като свидетел и му отърваха кожата. Ако не бяха го направили, аз…

Талиаферо се овладя и млъкна. Дори на смъртния си одър не казваше нищо, което би го инкриминирало.

— Палмери използваше името Дейвид Робинсън и живееше в Уейкрос, щата Джорджия — подхвърли Демарко.

— Джорджия ли? През цялото време ли е бил там?

— Това не знам. Надявах се от вас да науча повече.

— Джооорджия — проточи старият мафиот. — Нищо чудно, че не успяхме да го открием. Все едно че е живял на луната. А защо се интересуваш от Палмери?

Демарко се поколеба. Фактът, че Палмери беше ликвидирал Били Матис, можеше да означава куп неща, включително и участие на мафията в опита за убийство на президента. Ако това се окажеше вярно, самият той имаше всички шансове да сподели съдбата на Били Матис.

Но той все пак знаеше нещо, което очевидно беше убягнало от вниманието на Оливър Стоун: хората като Кармине Талиаферо не убиваха дори обикновени ченгета, да не говорим за президенти. В последно време мафиотските фамилии бяха подложени на такъв натиск, че никога не биха извършили подобна глупост. Освен това мафията не си падаше по мащабните операции. Предпочиташе да си остане при лихварството и проституцията, а от време на време да отмъква по някой кашон от камионите — ей така, за разнообразие. Е, обичаше и наркотиците, разбира се. Но операциите й винаги бяха дребни, нищо особено. Едва когато се теглеше чертата, се получаваше нещо по-внушително. Но никога не биха планирали убийството на президента, независимо от проблемите, които им създаваше Белият дом. Така поне си мислеше той и дано Господ му се притечеше на помощ, ако не се окажеше прав.

— Палмери застреля един агент на Сикрет Сървис във Вашингтон, когото познавах — обясни той. — А аз се опитвам да разбера защо.

— Агент на Сикрет Сървис? Какъв идиот, Господи! А ти го търсиш, защото агентът ти е бил приятел?

— Не го търся, мистър Талиаферо — поклати глава Демарко. — Палмери е мъртъв. — Поколеба се за момент, после добави: — Аз го убих.

Никак не му се искаше да прави подобни признания, но беше наясно, че рано или късно Талиаферо ще разбере истината.

— Ти?! Шибаният господин държавен служител?! Убил си Джони Палмери? Ако не беше толкова рано, щях да налея по едно!

Демарко не каза нищо.

— И защо му видя сметката? — попита след известно време Талиаферо, а веселите искрици в мъртвешките му очи бързо се стопиха.

— Нямах друг избор — въздъхна Демарко. Прекрасно съзнаваше, че развалината насреща му ще се сдобие с полицейския доклад, а можеше дори да накара някого да си поговори с ченгетата, които го бяха разпитвали. Което означаваше, че няма да открие нищо повече от това, което вече им беше разказал.

— Не думай! — зяпна Талиаферо. — Как така си нямал друг избор?

Демарко остави без внимание недоверието на стария мафиот, тръсна глава и попита:

— Ще ми помогнете ли, или не?

— Как мога да ти помогна? Нали ти казах, че той ни издаде!

Демарко не реагира, заковал поглед в лицето на Талиаферо.

— А и защо да ти помагам? — добави след кратка пауза онзи. — Защото си ми направил куп услуги през всичките тези години? Или защото имаш чувството, че съм ти задължен заради баща ти?

— Нито едно от тези неща — поклати глава Демарко. — С нищо не сте ми задължен. Направете го просто защото така трябва да постъпите.

Талиаферо отново избухна в смях. Така трябвало! Боже, какви глупости. Изчака известно време просто, за да провери дали гостът няма да го удари на молба, макар силно да се съмняваше в това.

— Добре — въздъхна най-сетне той. — Ще завъртя един-два телефона. Остави ми номер, на който да те открия.

Демарко се насочи към вратата, а Талиаферо отново избухна в смях.

— Значи крушката все пак не пада по-далеч от дървото — подхвърли зад гърба му той.