Майк Лосън
Вътрешният кръг (39)

38

Джилиан скочи от мястото си и уискито се разля по роклята й.

— О, Господи, мили Боже! — прошепна тя, приковала очи в двамата мъже на прага. Морган стоеше зад гърба на Тейлър, а едрото му тяло блокираше и последните остатъци от слабата светлина на настъпващата вечер. Той не каза нищо, лицето му беше сковано както винаги, но присъствието му в стаята се усещаше като миризмата на развалено месо.

— Скъпа, ти отлично знаеш, че съм наясно с всичко, което се случва тук — подхвърли Тейлър. — Не мога да ти опиша колко бях разочарован от теб, когато Морган ми съобщи, че колата на този човек е паркирана пред дома ти.

Джилиан стоеше пред него с притиснати към устата длани, прекалено уплашена, за да каже нещо.

Тейлър се завъртя и заби пръст в гърдите на Демарко.

— Ти! Какво се случи с Дейл?

— Не познавам никакъв Дейл — отвърна Демарко.

— Направо ми се повдига от тъпите ти лъжи! — изръмжа Тейлър. — Обещавам ти да разбера каквото ми трябва, а след това ти просто ще изчезнеш.

Демарко се облегна назад и преметна крак върху крак в знак на невъзмутимост.

— След грубото отношение на горилата ти към мен аз си направих труда да проведа няколко телефонни разговора, Тейлър — небрежно подхвърли той. — Губернаторът знае, че съм тук, федералните власти в Савана — също. Ако ми се случи нещо, те със сигурност ще ти потърсят отговорност.

— Аз пък си мисля, че пак сипеш лъжи — ухили се насреща му Тейлър. — Не че има някакво значение, защото имам предчувствието, че ще претърпиш лоша катастрофа. Разбира се, със съответния брой свидетели, които единодушно ще потвърдят, че става въпрос за нещастен случай. Бас държа, че мога да го уредя. Приемам всякакви залози. Но нека не избързваме. Първо трябва да разберем какво ти е разказала скъпата. — Главата му леко кимна по посока на Джилиан.

— Нищо, Макс! — уплашено извика жената. — Кълна се, че нищо не съм му разказала!

— Този човек ти влияе зле, скъпа — въздъхна Тейлър. — Не би трябвало да ме лъжеш, защото знаеш, че това много ме дразни.

— Моля те, Макс! — проплака Джилиан.

Тейлър пристъпи към нея, повдигна брадичката й и надникна в очите й. После заговори, бавно и отчетливо, като на непослушно дете.

— Толкова съм огорчен от теб, че мисля да те предам в ръцете на Морган.

— Недей, Макс! Обещавам, че…

— И аз така си помислих, скъпа — кимна с престорена загриженост Тейлър. — Знаех, че няма да ти хареса. Малко ти е дълъг езикът, но Морган не се притеснява от това. На него не му пука дали жената е стара или млада, дебела или слаба. Важното е да е жена, пък била тя беззъба и с опадала коса. Само това го интересува.

Демарко хвърли кос поглед към Морган. Лицето му си оставаше безстрастно, но в черните му очи се долавяше никакъв влажен блясък.

— Остави жената на мира, Тейлър! — процеди Демарко и бавно се изправи. — Ще ти разкажа за какво си говорихме, няма нужда да го изтръгваш насила.

Без да сваля поглед от уплашените очи на Джилиан, Тейлър просъска:

— Морган, искам да си поговоря със скъпата, без да бъда прекъсван от тоя задник! Потупай го по рамото, ако обичаш, просто защото не искам да го чувам, преди да му дойде времето.

Мамка му! Демарко се извърна към вратата, но вече беше късно. Морган се стрелна напред като черен вихър, насочил юмрук в лицето му. Демарко вдигна ръце и частично блокира удара, но това изобщо не беше достатъчно. На практика не усети съприкосновението, просто защото вселената се отвори и го погълна.

Дойде на себе си в малкия обор зад къщата на Джилиан Матис. Единствената светлина идваше от петромаксовата лампа, окачена на една от гредите. В дъното имаше две клетки с прегради, вероятно зимни жилища за конете. На стената в близост до двойната врата бяха окачени хамути и едно седло с протъркана кожа. Отсреща бяха инструментите — гребло, две лопати и ръждясала вила, всичките висящи на железни куки. Стените бяха доста криви и това оставяше достатъчно големи пролуки между тях и носещите греди на покрива, през които нахлуваше свеж нощен въздух, наситен със сладкия аромат на цветя.

Лежеше по очи на пръстения под, покрит със слама. Железният обръч на шията му беше свързан с тежка верига, противоположният край на която свършваше в голяма, забита дълбоко в земята кука.

Морган също беше тук, небрежно облегнат на стената близо до двойната врата. Бейзболната шапка закриваше очите му. На два метра от него седеше Джилиан Матис. Едното й око беше полузатворено, а от разцепената й устна струеше кръв. Яката на роклята й беше раздрана и се показваше част от бялото й рамо. Върху ключицата й личаха две големи кървавочервени петна от изгаряне, причинено от цигара. Жената беше в шок. Макар и широко отворени, очите й не виждаха абсолютно нищо. Очевидно се беше затворила в някаква клетка на съзнанието си, до която никой нямаше достъп.

Демарко направи опит да се изправи, но всъщност успя само леко да помръдне глава. Ужасна болка прониза черепа му. Издаде дрезгав вик и се отпусна обратно върху мръсната слама. Явно „потупването по рамото“ от страна на Морган беше предизвикало някакво счупване. Нямаше представа за медицинското наименование на състоянието си, но независимо дали беше мозъчно сътресение, пукнат череп или комбинация между двете, то беше сериозно. Имаше чувството, че главата му е стегната в менгеме.

Вероятно отново беше изгубил съзнание, защото, когато отвори очи, Морган беше клекнал до него и го гледаше. Лицето му представляваше тъмно петно, вероятно защото Демарко беше почти ослепял от острата болка в главата си. Човекът на Тейлър стоеше кротко, с немигащи черни очи, в които нямаше нищо човешко. Ръката му рязко се стрелна напред, сграбчи го и залепи гърба му за стената. Това грубо действие задвижи стотици чукове в главата на Демарко, които твърдо бяха решили да пробият дупка в черепа му.

Морган го пусна и се изправи. В погледа му се четеше задоволство. Насочи се към подпряната на отсрещната стена Джилиан, сграбчи я и я помъкна към Демарко. Спря на метър от него и се наведе да провери дали е в съзнание. В очите му грееха сатанински пламъци.

Сграбчи Джилиан за косата, постави я на колене и смъкна ципа на панталоните си. Демарко се помъчи да каже нещо, да изрази протест, но от устата му не излезе нито звук. Трябваше да помогне на нещастницата независимо от състоянието си. Пренебрегвайки ужасната болка в главата си, той понечи да се изправи, без изобщо да е наясно какво иска да направи. Но десният крак на Морган се стрелна напред и нагоре; острият връх на каубойския ботуш се заби в брадичката му. Демарко се просна странично, повърна в сламата и изгуби съзнание.

Свести се бързо, може би след две-три минути. Ушите му доловиха странното гъргорене в гърлото на Джилиан, придружено от сумтенето на дивака, който очевидно се облекчаваше. Отвори очи, но веднага побърза да ги затвори, изпитал смущение и срам от това, което видя. Не знаеше с какво би могъл да помогне на бедната жена, но беше сигурен, че присъствието му значително допринася за дълбокото й унижение.

Морган грубо я бутна встрани и започна да се закопчава. Тя остана просната по очи, издавайки тихи ридания. Очите му добиха обичайното си изражение, напълно лишено от емоции, после бавно се извърнаха към Демарко и започнаха да търсят нещо в сламата около него. Пристъпи една крачка и хвана веригата, закачена за оглавника на шията му. С рязко движение го принуди да се изправи до седнало положение и да залепи гръб за стената. После вдигна късата пръчка, която бе взел от земята, приклекна и започна да чука с нея по разтворената си длан.

След това събитията се развиха мълниеносно. Морган протегна дясната си ръка и го ръгна с пръчката в челото — точно на мястото, където преди това го беше ударил с юмрук. Демарко изкрещя от непоносимата болка. Онзи отново зае очаквателна поза, гледайки го втренчено. Приличаше на дете със садистични наклонности, което се чуди как точно да разкъса нощната пеперуда в ръцете си.

Пръчката отново се стрелна напред, но този път към дълбоката драскотина върху лявата скула на пленника. Демарко направи опит да се защити, но движенията му бяха учудващо бавни. Морган сграбчи двете му ръце в лявата си шепа, а с дясната ръка започна да го чука по главата. Методично, на всеки три-четири секунди, като някакъв чудовищен метроном. Туп, туп, туп.

В един момент му се стори, че долавя някакъв страничен звук. Трябваха му няколко секунди, изпълнени с непоносима болка, за да установи, че звукът идва от самия него. Като дете беше станал свидетел на един потресаващ инцидент: малко кученце внезапно изскочи на платното и бе прегазено от кола. Гръбнакът и задните му крака бяха напълно смазани, но кученцето продължаваше да се влачи по асфалта, бягайки от смъртта. От устата му излитаха звуците, които издаваше в момента Демарко.

— Мътните те взели, Морган! Какви ги вършиш?

Появата на Максуел Тейлър принуди Морган да прекрати експеримента с пръчката и неохотно да се дръпне встрани. Тейлър зае мястото му.

— За бога, Морган! — отвратено изръмжа той. — Казах ти да поразмърдаш тоя глупак, а ти без малко да му откъснеш главата! Каква полза мога да имам от него в това състояние?

Остана известно време втренчен в Демарко, после подхвърли, без да извръща глава:

— Скъпа, иди да донесеш кана с вода и шишенце аспирин. Хайде, ставай! Нищо ти няма!

Джилиан се изправи бавно и с вдървена походка се насочи към къщата.

— По-бързо, скъпа — подвикна подире й Тейлър. — Иначе ще изпратя Морган да те придружи и със сигурност ще съжаляваш!

Обърна се отново към Демарко, извади кърпичка от джоба си и внимателно почисти лицето му.

— Тази нощ ще те оставя да поспиш, синко — промърмори той. — Силно се надявам да не изпаднеш в кома. Вероятно се питаш защо проявявам такива грижи за здравето ти, но отговорът е прост и едва ли ще те очарова: трябва да ти задам няколко важни въпроса, а в сегашното си състояние вероятно ще пукнеш, преди да получа отговорите.

Джилиан се върна с водата и аспирина. Тейлър внимателно повдигна брадичката на Демарко, сложи два аспирина в устата му, а след това му помогна да отпие няколко глътки от каната. Разбира се, Демарко се задави, но все пак успя да преглътне хапчетата, а Тейлър загрижено цъкна с език.

После се изправи, протегна се и лениво подхвърли.

— Морган, тази вечер ме мързи и няма да шофирам обратно до Фолкстън. Ще остана в къщата да погледам малко телевизия, а след това ще дремна в леглото на скъпата. Вие двамата с нея ще останете тук и ще държите глупака под око. Надявам се, че на разсъмване ще бъде достатъчно добре, за да може да говори.

Демарко направи отчаян опит да не заспи, но очите му просто отказваха да останат отворени. Изпита дълбоко отвращение от слабостта си, но не можеше да устои на желанието да се свие на топка и да заспи.

По някое време се събуди. Нощта беше непрогледна, а главата продължаваше да го боли, макар и малко по-слабо от преди. Опипа сламата около себе си и пръстите му докоснаха каната. Изпи няколко глътки вода и взе още един аспирин.

Имаше чувството, че се събуди още веднъж преди разсъмване, но не беше сигурен дали не е сънувал. Остана със смътното усещане, че в съседния бокс мърда някакво тежко животно, притиснало под себе си друго — по-малко, което отчаяно скимтеше.