Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джо Демарко (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Inside Ring, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2018)
Допълнителна корекция
Стаси 5 (2019)

Издание:

Автор: Майкъл Лосън

Заглавие: Вътрешният кръг

Преводач: Веселин Лаптев

Година на превод: 2005

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2005

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Абагар“ АД — Велико Търново

Редактор: Матуша Бенатова

Технически редактор: Людмил Томов

Художник: Николай Пекарев

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 954-769-104-X

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6636

История

  1. — Добавяне

39

През пролуките между дъските на паянтовия обор нахлу розовата светлина на настъпващия ден. Главата продължаваше да го боли, но раздиращата болка от предишната вечер беше изчезнала. Погълна още три аспирина и довърши водата в каната.

Когато очите му се нагодиха към светлината, той съзря Морган, опрял гръб на двойната врата. Мускулестото му тяло беше абсолютно неподвижно, със скръстени на гърдите ръце. Палачът си почиваше. Но очите му бяха отворени и заковани в лицето на Демарко. Той извърна глава и потърси Джилиан Матис. Откри я легнала на една страна в по-близкия бокс. Искрено се надяваше, че горката жена е заспала.

Изпита нужда да се облекчи. През изтеклото денонощие бе преживял достатъчно унижения и никак не му се искаше да прибави към тях и едно позорно напикаване. Бавно стана, подпирайки се с ръка на стената. Очакваше болката в коленете да се завърне, но явно аспирините и няколкото часа сън бяха оказали своето благотворно въздействие. Отдалечи се колкото му позволяваше веригата, обърна се към стената и започна да уринира. После бавно се върна на мястото си и облегна гръб на стената.

За пръв път беше в състояние да направи реална оценка на ситуацията, в която се намираше. Обръчът на шията му беше ръждясал, но достатъчно солиден и здрав. Трябваше му оксижен, за да го пререже. Обръчът беше заключен с катинар, който усещаше, но не беше в състояние да види. Провери съдържанието на джобовете си, стараейки се да го направи незабележимо, но в тях нямаше инструмент, който би могъл да използва като шперц. Мобилният му телефон беше изчезнал, а единственият изход от обора беше двойната врата, на която се беше облегнал Морган.

Всъщност истинският проблем беше именно Морган. Даде си сметка, че дори да се освободи от нашийника, няма начин да мине покрай него, освен ако не докопа някакво оръжие, с което да му пръсне главата.

Очите им се срещнаха. На утринната светлина белегът върху лицето на индианеца излъчваше някакво странно неоново сияние. В ръката му се поклащаше тънката пръчка, която бе използвал снощи, и при вида й Демарко неволно потръпна. Даваше си сметка, че едва ли ще издържи, ако извергът реши да я използва пак. За негово облекчение Морган затвори очи и сякаш потъна в дрямка.

Господи, къде е Махоуни? За последен път го чу преди повече от трийсет и шест часа, когато му се обади от фермата на Хати Маккормак. Дали дебелият разбойник се беше разтревожил достатъчно, за да свика кавалерията? Съмняваше се, но дори и да го беше направил, едва ли щяха да го открият тук.

Един час по-късно слънцето изскочи на хоризонта. Джилиан Матис се размърда, вдигна глава и объркано се огледа. Голото й рамо се показваше от скъсаната рокля, а на него се виждаха белезите от изгаряне — две червени петна върху бледата кожа. Лявата й скула беше чудовищно подута, придавайки гротескна форма на лицето й. В центъра на подутината се виждаше грозен съсирек в жълто-червен цвят. Разкошната коса, на която Демарко се беше възхищавал предния ден, сега беше сплъстена и прилепнала към черепа. Всеки сантиметър от оголената й кожа беше покрит с дълбоки драскотини, получени от влаченето по грубата слама. До вчера беше сигурен, че не е на повече от четирийсет и осем, но след нощта в компанията на Морган беше остаряла с двайсет години.

В същия миг Джилиан се събуди напълно, видя Морган и изведнъж си спомни къде се намира. Тя уплашено се дръпна към дъното на бокса, гърбът й опря в стената. Ръцете й обвиха коленете, а от устата й излетя скимтене на попаднало в капан животинче, което Демарко беше чул през нощта.

Вратата на обора се отвори. Тейлър изглеждаше свеж и отпочинал, сякаш току-що беше излязъл изпод душа. В бялата му коса проблясваха водни капчици. Пристъпи няколко крачки напред и сведе очи към пленника. Усмивката му излъчваше цялата топлина на коприната, с която се тапицират ковчезите.

— Как се чувствате в това прекрасно утро, мистър Демарко? — иронично подхвърли той, не дочака отговор и добави: — Според мен изглеждаш добре, синко. Сънят наистина помага.

Палецът му се стрелна по посока на Джилиан и той поклати глава.

— Страхувам се обаче, че тази жена изглежда ужасно. За да се оправи, ще й трябва нещо повече от спокоен сън. Виждаш каква болка й причини, нали?

Тук е прав, мрачно си каза Демарко. Ужасните страдания на Джилиан Матис бяха в резултат на посещението му тук. Беше успял да прецака всичко. Ема беше изчезнала и най-вероятно беше мъртва, а Джилиан Матис бе изнасилена и подложена на страшни мъчения. Самият той беше прикован с верига като животно и по всяка вероятност не му оставаше много време на този свят. И всичко това за нищо.

Тейлър клекна и хвана ръждясалата верига.

— Знаеш ли какво е това? Инструмент за наказание. Донесох го още през петдесетте от Тексас заедно с нашийника. Носеше ги един стар пандизчия в Хънтсвил. По онова време хората знаеха как да се отнасят с престъпниците. Но както виждаш, веригата все още върши работа — след повече от половин век. Малко са вещите, за които може да се каже такова нещо, нали?

Ръката му леко подръпна веригата и главата на Демарко подскочи.

— Но нека не се отклоняваме от основния въпрос. Тази сутрин ние с теб трябва да решим един малък проблем, синко. Да разберем какво точно знаеш и кой друг го знае. Снощи скъпата ми разказа какво знае и сам виждаш как й се отрази това.

— Защо синовете ти се опитаха да убият президента? — попита Демарко. Гласът му беше слаб, а думите малко неясни — като на човек, който наскоро е преживял удар.

Тейлър поклати глава и се усмихна, а в тъмните му очи проблеснаха подигравателни искрици.

— Убийство на президента! Господи! — промърмори той. — Аз съм примерен гражданин и имам страх от Бога!

— Знам, че Били и Естъп са били замесени — тръсна глава Демарко.

Тейлър понечи да отговори, после се усмихна и размаха пръст.

— Не те е срам! Опитваш се да ми отвлечеш вниманието.

Изправи се и потърка длани, вероятно за да свали от тях ръждата на веригата.

— Нека се залавяме за работа, сър. Искам да зная две съвсем прости неща. Първо — прегъна показалецът си той. — Имената на всички, с които си споделил глупавата си хипотеза, и второ — всичките ти доказателства в нейна подкрепа. Разбра ли въпросите? Дори да не си, няма страшно. По време на предстоящия разговор със сигурност ще ги повторя още няколко пъти.

Демарко беше наясно, че Тейлър ще го убие независимо дали ще отговори на въпросите му, или не. Следователно трябваше да му подхвърли нещо, което се нуждаеше от време за проверка, и така да удължи живота си. Протакането беше единственият му шанс.

— Виждам как малкото ти мозъче на янки започва да работи, синко — намигна Тейлър. — Но трябва да те предупредя, че е излишно, защото при всички случаи ще се добера до истината.

След тези думи седна на близкото трикрако столче, което някога вероятно е било използвано при доене. Помълча за момент, като преподавател в началото на лекция, после започна:

— Сигурно си мислиш, че снощи си бил подложен на ужасни мъчения, защото всичко те боли, нали? Но това не беше истинската болка, синко. Знаеш ли, че човешкото тяло прилича на глава лук? Болката се усилва с обелването на всеки отделен слой и когато стигне до сърцевината, обхваща най-нежните и най-деликатни нервни окончания. Снощното ти главоболие беше само най-горният слой, синко. Най-външният и най-слабо чувствителният.

Демарко внезапно осъзна, че слуша със затаен дъх. А когато този дъх най-сетне напусна гърдите му, от него се разнесе отвратителната миризма на страха. Даваше си сметка, че Тейлър съвсем лесно ще го превърне в подобие на скимтящото създание в ъгъла, което доскоро се наричаше Джилиан Матис. Достатъчно беше да си спомни за пръчката, с която Морган беше ръгал оголените му рани през нощта.

— С радост ще споделя каквото зная, Тейлър — отвърна с пресилена бодрост той. — Защото след това със сигурност ще разбереш, че ликвидирането ми ще бъде най-голямата ти грешка.

Тейлър поклати глава. Приличаше на учител, който получава грешен отговор от слаб ученик.

— Съмнявам се, синко — въздъхна той. — По принцип имам много чувствително ухо за истината, а в думите, които изрече току-що, тя отсъстваше. Не я виждам и в очите ти. Трябва да ти кажа, че съм жив детектор на лъжата!

В усмивката му имаше арогантност.

— Трябва да добавя и още нещо. Човек с моето богатство и влияние има силни приятели на важни места. И благодарение на тях може да избегне всякакви неприятности, особено ако е предупреден навреме. Признавам, че понякога ме обзема особеното чувство, че съм в състояние да постигна всяка цел, която си поставя.

Този човек има психични отклонения, мрачно си рече Демарко. Купил си бе цял окръг, за да задоволи жаждата си за неограничена власт. Не се интересуваше от материалните придобивки, а единствено от властта. От неограничената власт, която богатството безспорно можеше да донесе, когато ставаше въпрос за затънтен селскостопански район. Той контролираше живота на няколко хиляди скромни хорица и беше в състояние да задоволи всеки свой каприз. Той беше кралят на Чарлтън, както беше подхвърлила Джилиан, и очевидно беше убеден, че ще живее вечно.

Все още не знаеше защо Тейлър се беше опитал да убие президента, но вече подозираше, че Джилиан ще се окаже права. Държавният глава го беше разгневил с нещо, най-вероятно застрашавайки безграничната му власт, а той от своя страна бе решил да отстрани дразнителя си, без да се съобразява с факта, че става въпрос за представителя на върховната власт в страната.

Тейлър се надигна от столчето, намигна и подхвърли:

— Е, сър, време е да започваме. Нека обелим един пласт от лука. — Извърна се към Морган и добави: — Иди да ми донесеш клещите. Ще ги намериш в сандъчето за инструменти в пикала. Всъщност я донеси цялото сандъче.

Господ да ми е на помощ, помисли си с примряло сърце Демарко.

Морган мълчаливо излезе. Това копеле май изобщо не говори, рече си Демарко, изведнъж осъзнал, че все още не е чул гласа му.

— Хайде, синко, отговори на първия ми въпрос: сам ли се появи тук, в окръга? Или си доведе компания?

В същия момент Демарко видя как Джилиан Матис се измъква от конския бокс, в който бе останала през цялото време на лекцията. Очите й се насочиха към двойната врата, зад която току-що се беше скрил Морган, после се обърнаха към тях. Тейлър беше с гръб към нея.

— Слушай какво ще ти кажа, човече — рече с въздишка той, отчаяно опитвайки се да задържи вниманието на мъчителя си.

Джилиан се изправи на босите си крака и безшумно пристъпи към стената. Ръцете й се протегнаха към ръждивата вила, окачена там редом с останалите селскостопански сечива. Погледна още веднъж към вратата, а после връхлетя върху Тейлър, надавайки крясък, който бе побрал мъката на всички майки, изгубили синовете си. Една истинска дъщеря на Нептун, обзета от божествен гняв. Сламките в сплъстената й коса приличаха на морски водорасли, а вилата беше тризъбецът на отмъщението.

Тейлър се извърна рязко, но нямаше време да избегне удара. Острите зъбци се забиха в гърдите му с ужасна сила. За секунда всичко замря, като стопкадър от филм на ужасите. С обезумяло от ярост лице, Джилиан натискаше вилата с всичката сила на ръцете си. Тейлър се облещи от болка и смайване, сякаш не можеше да повярва, че това нещастно създание, което цял живот бе малтретирал, внезапно е намерило сили да отмъсти за всичките си унижения.

После краката му се подвиха и той се просна по гръб, на сантиметри от Демарко. Дървената дръжка се изтръгна от ръцете на Джилиан и остана да стърчи на гърдите му. Главата му се извъртя на една страна, устата му се разтвори в безмълвен вик, а арогантността в очите му се смени с умолително изражение. Демарко не помръдна, заслушан в бълбукането, с което въздухът напускаше гърдите на Тейлър през раната. Едно ужасяващо бълбукане, което, слава богу, скоро се прекрати и тялото на Тейлър застина.

Извърна глава към Джилиан Матис, която не беше мръднала от мястото си. На лицето й бавно изплува измъчена, но наситена със злорадство усмивка.

— Джилиан, тичай да залостиш вратата! — напрегнато просъска Демарко, абсолютно сигурен, че Морган е чул яростния й крясък.

Но жената не помръдна, а усмивката й стана малко налудничава.

— Джилиан!

Отново не получи отговор и механично погледна към проснатия Тейлър. На гърба му имаше леко памучно яке, чието предназначение беше да го предпази от утринната влага. Изпод разтворената му предница се виждаше кожен кобур. Благодаря ти за Втората поправка, Господи! — възкликна мислено Демарко и протегна ръка към оръжието. Но веригата се оказа къса. Пръстите му стигнаха едва до ръкава на якето. Вкопчи се в него и отчаяно задърпа тежкото тяло. Морган влетя през двойната врата на обора в момента, в който ръката му беше на някакви жалки два-три сантиметра от ръбестата ръкохватка.

Направи последно отчаяно усилие и трупът на Тейлър се придвижи още малко. Успя да докосне пистолета в момента, в който очите на Морган се нагодиха към полумрака и направиха светкавична оценка на ситуацията. Два гигантски скока бяха достатъчни на индианеца, за да се озове на местопроизшествието и да дръпне Тейлър встрани. А Демарко отново остана смаян от светкавичните реакции на този човек.

После, за пръв път, откакто го познаваше, на лицето му се появи някакво човешко изражение. Кожата му се сви в лека гримаса, вероятно изразяваща скръб за загубата на единствения човек, който някога се беше грижил за него. Миг по-късно гримасата изчезна и лицето на Морган възвърна обичайното си жестоко и бездушно изражение.

Моментално преценил, че Джилиан Матис е забила вилата в гърдите на благодетеля му, Морган се извъртя към нея. Тя безстрашно издържа мрачния му поглед. За пръв път в нещастния си, изпълнен с унижения живот, тази жена се превърна в олицетворение на гордостта. Пребита и раздърпана, но горда.

Морган бавно пристъпи към нея. Тя не се отдръпна, а блестящите й очи останаха заковани в лицето му. Той протегна ръце и внимателно, почти нежно взе лицето й между дланите си. Погледна я и леко кимна, сякаш за да оцени куража й, после ръцете му направиха рязко въртеливо движение. Противният звук на счупените прешлени наруши тишината в празния обор.

Шокиращата смърт на Джилиан изкара от вцепенението Демарко, който се хвърли към трупа на Тейлър в отчаян опит да докопа пистолета на кръста му. Железният нашийник почти прекъсна притока на кислород в гърдите му. Опитът беше обречен на провал, тъй като тялото остана на петдесетина сантиметра извън обсега на ръцете му. Морган насмешливо го наблюдаваше.

Демарко побърза да се отдръпне назад и да се изправи. Очите му трескаво опипаха пода, но наоколо имаше само слама. Опря гръб на стената, стисна юмруци и зачака смъртта си.

Докато вървеше към него, устните на Морган се разкривиха в нещо като усмивка.

В този момент на вратата се появи фигурата на Ема, която за секунди обходи с очи касапницата — проснатото тяло на Тейлър с вила в гърдите, обезобразената Джилиан Матис с неестествено извита глава и крайници. Накрая очите й се спряха върху окования Демарко, който беше притиснал гръб към стената в очакване на края.

Пистолетът изскочи от кобура под мишницата й и светкавично се насочи в гърба на индианеца.

— Не мърдай! — просъска тя.

Морган й хвърли кос поглед през рамо, после реагира. Вместо да изпълни заповедта, той се стрелна напред, сграбчи Демарко и го извъртя като щит пред себе си. Огромните му лапи се сключиха около шията на пленника.

— Хвърли пистолета, иначе ще му счупя врата! — задъхано изръмжа той.

Това бяха първите думи, които Демарко чу от устата на този човек. Гласът му беше плътен баритон, дрезгав от рядката употреба.

Ема само се усмихна на заплахата. Никога през съзнателния си живот Демарко не беше виждал толкова зла усмивка.

— Хвърли пистолета! — повтори Морган. — В противен случай ще го последва съдбата на оная кучка!

— Не го прави, Ема! — уплашено изкрещя Демарко. — Той е силен и бърз като светкавица! Ще убие и двама ни!

Страхуваше се да помръдне, съзнавайки, че Морган ще му счупи врата с лекотата, с която беше убил Джилиан. Прекрасно усещаше мислите, които в момента минаваха през главата на мъчителя му: ще го ликвидира с едно светкавично завъртане на ръцете и ще запрати тялото му срещу Ема, надявайки се да не бъде улучен. Притежаваше достатъчно сила и ловкост да го стори, освен това трудно можеше да бъде спрян с един куршум.

Без да отделя поглед от очите на Морган, Ема тихо подхвърли:

— Имаш ли ми доверие, Джо?

После ръката й с пистолета бавно започна да се плъзга надолу.

— Не! — изкрещя Демарко.

Ръцете на Морган усилиха натиска си едновременно с движението на пистолета. В следващата секунда вратът му щеше да бъде прекършен.

— Не хвърляй пистолета, Ема! — отчаяно изкрещя Демарко.

— Нямам подобни намерения — спокойно отвърна Ема, вдигна оръжието, плавно и едновременно с това бързо, а после натисна спусъка.

В първия момент не се случи нищо. После Демарко усети как пръстите около шията му леко се разтварят, а нещо топло плисна във врата му.

След това Морган се строполи, повличайки го със себе си.

Ема се втурна напред, отмести с пъшкане едрото тяло на индианеца и промърмори:

— Ама тоя наистина тежи цял тон!

Демарко надигна гръб, избърса кръвта от тила си и погледна Морган. Куршумът на Ема го беше улучил в дясното око.

— Исусе Христе! — замаяно прошепна той. — Можеше да ме убиеш!

— Не ставай глупав — намръщи се Ема. — Това беше лесен изстрел.

— Лесен ли?! — внезапно побесня Демарко. — Като нищо щеше да ми пръснеш главата!

— Оценявам благодарността ти, Джо — кротко отвърна Ема.

— О, Господи! — простена Демарко, овладя се и поклати глава. — Всъщност наистина ти благодаря. А сега махни този обръч от шията ми, ако обичаш.